Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (23)

XXIII

Горещото юлско време се промъкна незабелязано и в равната долина въздухът натегна приспивно над краварите, кравите и дърветата. Често падаха топли дъждове, които пречеха на сенокоса в съседните ливади, а тук, където се хранеха кравите, растителността ставаше все по-буйна.

Беше неделя сутрин. Кравите бяха издоени, приходящите доячи си бяха отишли по домовете. Тес и трите й приятелки се обличаха бързо — бяха решили заедно да отидат на църква в Мелсток, на около три-четири мили от чифлика. Тес вече бе прекарала два месеца в „Талботейз“ и това беше първата й дълга разходка.

Предишния следобед и цялата нощ над ливадите вилняха гръмотевични бури и дъждът завлече част от сеното в реката, но тази сутрин след пороя слънцето блестеше още по-силно, а въздухът беше ароматен и чист.

Част от пътеката, която се извиваше от тяхната енория до Мелсток, минаваше през най-ниските части на равнината и когато девойките стигнаха дотам, видяха, че дъждът е залял около петдесет ярда от нея с вода, която стигаше до над глезените. В делничен ден това нямаше да е пречка. Те безгрижно щяха да я прецапат с високите си налъми и обувки, но в този ден на слънце и суетата плътта отива да кокетира с плътта, лицемерно претендирайки, че е заета с по-възвишени помисли; в този ден, в който те обуваха бели чорапи и обувки с тънки подметки и обличаха розови, бели и лилави рокли, по които би личало всякакво петно от кал, локвата беше неприятна пречка. Камбанарията на черквата ги зовеше — но дотам оставаше цяла миля.

— Кой да предположи, че реката ще се надигне толкова сред лято! — каза Мариан. Те се изкачиха на крайпътния насип и едва крепейки се, се опитаха да пропълзят по него и да заобиколят локвата.

— Нищо няма да стане! — каза Рети, спирайки в отчаяние насред насипа. — Или трябва да я прегазим, или да заобиколим по другия път — а тогаз съвсем ще закъснеем!

— Пък мене такъв срам ме хваща, като закъснея за черква и хората започнат да се обръщат — каза Мариан, — че до края на службата все горя!

Докато те едва се крепяха на насипа, откъм завоя на пътя срещу тях се зададе Ейнджъл Клер, който шляпаше по пътеката през локвата.

Четири сърца силно затуптяха в такт.

Видът му съвсем не беше празничен, както често се случва на сина на свещеник, който догматично се придържа към обредите. Той беше облечен в ежедневните си дрехи и обут във високи ботуши, а под шапката си бе сложил зелев лист, за да му държи хлад. Бастунът — стебло от магарешки трън, който той държеше в ръка, допълваше картината.

— Не отива на черква — каза Мариан.

— Не… за съжаление — промълви Тес.

Всъщност в хубавите летни дни — правилно или не (да употребим уклончивия израз на красноречивите оратори), Ейнджъл предпочиташе проповедите на природата пред проповедите в черквите и параклисите. Тази сутрин той бе излязъл да види дали пороят е причинил сериозни щети на сеното. Пътем той бе зърнал момичетата отдалеч, но улисани в своите затруднения, те не го бяха видели по-рано. Той знаеше, че водата на това място се е покачила и че тя ще им попречи въобще да продължат. Затова беше избързал, като смътно си представяше как ще им помогне — особено на една от тях.

Четирите девойки с розови бузи и блестящи очи, кацнали на насипа като гълъби на покрив, бяха така прекрасни в леките си летни рокли, че преди да се приближи, той за малко спря да ги погледа. Ефирните им рокли бяха помели от тревата безброй мушици и пеперудки, които не можеха да се откачат и сега стояха залепнали по прозрачната материя като в кафез. Накрая той погледна и Тес, която стоеше най-отзад, а тя едва сдържаше смеха си, който напираше в нея поради безизходното им положение, и неволно срещна погледа му с искрящи очи.

Той застана под тях във водата, която не надвишаваше високите му ботуши, и взе да разглежда пленените мушички и пеперудки.

— Какво, на черква ли се опитвате да идете? — обърна се той едновременно към Мариан, която стоеше отпред, и към другите две, сякаш въпросът му не се отнасяше до Тес.

— Да, сър… и вече става късно, а аз толкова се червя, когато…

— Ще ви пренеса през локвата — и четирите!

Всичките се изчервиха, сякаш в гърдите им затупа едно и също сърце.

— Май няма да можете, сър — каза Мариан.

— Друг начин няма. Стойте мирно. Глупости — вие не сте чак толкова тежки. Даже ще ви занеса и четирите заедно! Хайде, Мариан, пригответе се и сложете ръце на раменете ми, така! А сега дръжте се! Прекрасно!

Мариан се отпусна върху ръцете и рамото му, както той й нареди, и Ейнджъл отмина с нея. Стройната му фигура, гледана отзад, приличаше на дръжка на огромния букет, който тя олицетворяваше. Те изчезнаха зад завоя на пътя и само плясъкът на стъпките му и панделката на Марианината шапчица сочеха докъде са стигнали. След няколко минути той се появи отново. Идеше ред на Из Хюет.

— Иде! — промълви тя и те почувствуваха, че устните й са пресъхнали от вълнение. — И аз трябва да обвия с ръце шията му и да го погледна в очите както Мариан.

— Нищо няма да ти стане — бързо каза Тес.

— Има моменти за всичко — продължи Из, без да обръща внимание на думите на Тес. — Моменти, когато можеш да го прегърнеш, и моменти, когато не трябва да го прегръщаш. Сега ми се е паднало да направя първото.

— Пфу! Това от светото писание ли е, Из?

— Да! — каза Из. — В черква винаги се вслушвам в хубавите стихове.

Ейнджъл Клер, за когото три четвърти от тази работа беше обикновена учтивост, се приближи до Из. Тя спокойно и замечтано се отпусна в ръцете му и Ейнджъл се отдалечи с равномерна крачка. Когато го чуха да се връща за трети път, сърцето на Рети биеше така силно, че тя просто се тресеше. Той отиде до червенокосото момиче и докато го поемаше, погледът му срещна очите на Тес. Едва ли устните му биха могли да говорят по-ясно от този поглед: „Скоро ще бъдем двамата с теб.“ Тя отгатна мисълта му и изразът на лицето й я издаде. Бяха се разбрали.

Бедната малка Рети! Макар и най-лека от всички, тя се оказа най-неспокойният товар за Клер. Мариан приличаше на чувал брашно — под тежестта на пълното й отпуснато тяло той едва не падна. Из бе преминала спокойно и разумно. Рети бе кълбо от нерви.

Все пак той успя да премине с развълнуваната девойка, остави я и се върна. Тес виждаше над плета другите три да стоят на издигнатото място, където ги беше свалил. Сега беше нейният ред. Тя смутено откри, че вълнението от близостта на дъха и очите на мистър Клер, заради което беше презирала приятелките си, се проявяваше у нея още по-силно. И сякаш от страх да не издаде тайната си, в последния момент тя се опита да изхитри.

— Може би ще успея да се промъкна по насипа — каза тя. — Аз се катеря по-добре от тях. Вие сигурно сте много изморен, мистър Клер.

— Не, никак, Тес! — бързо каза той. И преди да се опомни, тя се намери в ръцете му, с глава, облегната на рамото му.

— Три Лии^[1] заради една Рахил — промълви той.

— Те са по-добри от мен — великодушно каза тя, придържайки се към решението си.

— Възможно е, но не за мен — каза Ейнджъл.

Той почувствува как тя се облива в жар при тези думи и мълчаливо направи няколко крачки.

— Тежа ли много? — смирено запита тя.

— О, не! Не си вдигала Мариан да видиш! Ти си като вълна, стоплена от слънцето. А този муселинен прах около тебе — това е пяната.

— Много красиво е — ако наистина е така.

— Знаеш ли, че извърших три четвърти от тази работа само заради последната четвърт?

— Не.

— Днес не очаквах такова събитие.

— Нито пък аз… Водата се вдигна така внезапно.

Но той не мислеше за изкачването на водата, а развълнуваното й дишане показваше, не тя много добре разбира това. Клер спря и наклони глава към лицето й.

— О, Теси! — възкликна той.

Страните на девойката пламнаха на вятъра. От вълнение тя не смееше да го погледне в очите. Това напомни на Ейнджъл, че малко несправедливо се опитва да се възползува от случая, и се въздържа. Устните им още не бяха отронили нито една любовна дума и сега им беше приятно да мълчат. Все пак, за да удължи остатъка от пътя колкото е възможно повече, той вървеше бавно, но най-сетне те минаха завоя и останалите три момичета вече ги виждаха прекрасно. Стигнаха на сухо и той я свали на земята.

Приятелките й ги разглеждаха с широко отворени, замислени очи и тя разбра, че са разговаряли за нея. Той бързо се сбогува и отново зацапа назад по наводнения път.

Четирите момичета потеглиха заедно както преди. Най-сетне Мариан наруши тишината и каза:

— Не, право да си кажа, с нея не можем да се мерим! — и унило погледна Тес.

— Какво искаш да кажеш? — запита Тес.

— Той тебе най-много харесва, повече от всички! Личеше си, когато те пренасяше. Щеше да те целуне, само да го беше насърчила малко, ей тоничко!

— Не! Не е вярно! — извика Тес.

Веселото настроение, с което бяха тръгнали, някак си изчезна, и все пак между тях нямаше нито неприязън, нито злоба. Израсли в онези самотни кътчета на страната, където фатализмът е пуснал дълбоки корени, на тях бе присъщо великодушието. Затова те не я упрекваха. Тя бе спечелила — нека! Така е решила съдбата!

Сърцето на Тес се свиваше. Тя не можеше да скрие от себе си факта, че обича Ейнджъл Клер, че може би го обича още по-страстно, защото знае, че и други го обичат. Това чувство е заразително особено сред жените. И все пак нейното жадно сърце съчувствуваше на другите. Честна по природа, Тес се беше борила с любовта, но недостатъчно и естественият резултат беше налице.

— Никога няма да ви преча, на никоя от вас! — заяви същата вечер тя на Рети в спалнята, а по бузите й се стичаха сълзи. — Нищо не мога да направя, миличка. Не зная дали той въобще мисли за женитба, но ако ме поиска, ще му откажа — както бих отказала на всеки мъж.

— О! Така ли! А защо? — учудено запита Рети.

— Не мога. Но нека ти кажа откровено: дори и с мен нищо да не стане, струва ми се, че няма да избере нито една от вас.

— О, аз никога не съм се надявала, нито съм мислила за това! — проплака Рети. — Господи! Иде ми да умра!

Нещастното дете, разкъсвано от чувства, които едва ли само разбираше, се обърна към другите две момичета, които току-що се бяха изкачили по стълбите.

— Пак ще си бъдем приятелки с нея! — каза им Рети. — Тя също не се надява повече от нас, че той ще се ожени за нея.

Временната сдържаност изчезна и те отново станаха откровени и ласкави.

— Сега ми е все едно какво ще стане с мене — каза Мариан, чието настроение бе спаднало съвсем. — Щях да се омъжвам за един млекар в Стикълфорд — два пъти ме иска човекът, но честна дума, сега предпочитам да сложа край на живота си, отколкото да му стана жена. Из, защо мълчиш?

— Да си призная — промълви Из, — сигурна бях, че днеска, докато ме държеше и аз мирувах на гърдите му, ще ме целуне и се надявах ли, надявах, и никак не мърдах. Но не ме целуна. Не ми се стои повече в „Талботейз“! Ще си ида в къщи!

Въздухът в спалнята сякаш трепереше от незадоволените страсти на девойките. Съзнанието им се гърчеше в плен на едно вълнение, наложено им от жестоките закони на природата — вълнение, което никоя от тях нито бе очаквала, нито желаеше. Случката през деня бе раздухала огъня, който терзаеше и изгаряше със страшна сила сърцата им. Страстта изличи разликите в характерите им и всяка от тях бе само частичка от организма, наречен пол. Между тях имаше толкова откровеност и така малко ревност, защото липсваше надежда. Всички те бяха обикновени разумни девойки и нито една не се опитваше да се заблуждава с празни фантазии или да отрече любовта си, или да се превъзнася с надежда, че ще затъмни другите. От гледна точка на социалното си положение те всички признаваха безполезността на своето увлечение, неговото безнадеждно начало, неговата егоистична едностранчивост, липсата на каквото и да е, което би оправдало съществуването му пред очите на обществото (макар че пред очите на природата то бе напълно оправдано). Самото наличие на това чувство им доставяше мъчителна радост, изпълваше ги със смирение и достойнство, които не биха съществували, ако имаше поне малко истинска и користна надежда да се омъжат за него.

Те се въртяха и мятаха в малките си легла, а долу сиренето монотонно капеше.

— Тес, спиш ли? — прошепна някой след около половин час.

Беше гласът на Из Хюет.

— Не! — отвърна Тес и сякаш Рети и Мариан чакаха само това, та отхвърлиха завивките и въздъхнаха:

— И ние не спим!

— Интересно каква ли е тя — тая лейди, дето — казват — са му я намерили техните.

— Не зная — каза Из.

— Намерили му някаква лейди ли? — въздъхна Тес, потръпвайки. — За пръв път го чувам!

— О, да, така говорят. Някаква си млада лейди от неговото съсловие, избрана от семейството му; дъщеря на някакъв си доктор по богословие близо до енорията на баща му, в Еминстър. Казват, че много, много не се интересувал от нея, но сигурно ще я вземе за жена!

По този въпрос те бяха чули твърде малко, но в нощния полумрак то им бе достатъчно, за да си изградят болезнени представи. Те мислено видяха как той най-сетне дава съгласието си и се приготвя за сватбата. Представиха си колко щастлива е булката, какви са сватбената рокля и булото й, колко радостен ще бъде животът й с него, когато те и тяхната любов бъдат забравени. Така разговаряха и се терзаха, докато сънят накрая надви сълзите им.

След това разкритие Тес престана да храни каквито и да са нелепи надежди относно намеренията на Клер. Това е било само едно преходно лятно увлечение по красивото й лице, по любовта въобще — и толкова. Но трънливият венец на този печален извод беше, че тя, която той наистина предпочиташе пред другите, тя, която беше толкова по-страстна по природа, по-умна и по-красива от тях, в очите на обществото бе по-малко достойна за него, отколкото по-простичките й приятелки, които той пренебрегваше.