Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (4)

IV

Кръчмата на Роливър, единственото питейно заведение в този край на дългото, разпокъсано на махали село, продаваше спиртни напитки само за в къщи. Тъй като не беше разрешено да се пие в заведението, цялото приспособление за удобство на консуматорите на място се състоеше от малка дъска, широка шест инча и дълга два ярда, закрепена с парче тел за коловете в градината, така че да образува нещо като полица. На тази дъска оставяха чашите си жадните пътници, когато спираха да пийнат. Те плискаха утайката върху прашната земя и очертаваха странни фигури, мечтаейки да поседнат и отдъхнат вътре в заведението.

Така правеха пътниците. Но имаше и местни клиенти, които изпитваха същото желание, а щом има желание, намира се и начин.

В просторната спалня на горния етаж, чийто прозорец бе плътно закрит от голям вълнен шал, току-що свален от гърба на собственицата мисис Роливър, тази вечер се бяха събрали десетина души, дошли да намерят блаженство — все стари жители на този край на Марлот и редовни посетители на това убежище. „Чистата капка“, кръчмата в горната махала на селото, която имаше разрешение да сервира спиртни напитки, беше много далеч за жителите от долната махала. Но по-сериозна причина беше качеството на напитките. Преобладаваше мнението, че е по-добре да пиеш дори в един ъгъл на тавана у Роливър, отколкото в просторното заведение на другия кръчмар.

По трите страни на мизерния креват в стаята бяха насядали няколко души. Други двама се бяха настанили високо върху скрина, един се бе разположил върху гравирания дъбов сандък, двама на умивалника, трети на табуретката — така всички седяха по-малко или повече удобно. Те вече бяха стигнали до такова духовно задоволство, че душите им сякаш напускаха телата и разливаха топлина из стаята. В резултат на това стаята и мебелите придобиваха по-възвишен, по-изискан вид. Шалът на прозореца се превръщаше в пищен гоблен, медните дръжки на скрина — в златни чукчета на врата, а гравираните колони на кревата много напомняха величествените колони в храма на Соломон.

След като остави Тес, мисис Дърбифийлд избърза дотук, отвори пътната врата, прекоси потъналата в мрак стая на долния етаж и уверено отвори вратата, която водеше към стълбата. Изглежда, тя добре познаваше тайната на ключалката. Изкачи кривата стълба по-бавно и когато лицето й се показа в светлината над последното стъпало, към нея се обърнаха погледите на всички присъствуващи в спалнята.

— … неколцина близки приятели, които поканих на моя сметка по случай празника на клуба — бързо възкликна собственицата, като чу стъпки. Изговаряйки тия думи като дете, което повтаря катехизиса, тя впери очи в стълбата. — О, това сте вие, мисис Дърбифийлд. Господи, как ме уплашихте! Помислих си, че е някой, изпратен от властите.

Останалите членове на събранието поздравиха мисис Дърбифийлд с погледи и кимане на глава, а после се обърнаха към мястото, гдето седеше съпругът й. Той мърмореше разсеяно под носа си: „Не съм по-лош от някои други хора. Имам си голяма семейна гробница в Кингсбиър-съб-Грийнхил и в целия Уесекс никой няма по-хубави скелети от мене.“

— Чакай да ти кажа нещо, което ми хрумна по тоя случай — прекрасна идея! — прошепна неговата жизнерадостна съпруга. — Хей, Джон, не ме ли виждаш? — Тя го побутна с лакът, а той, гледайки през нея като през стъкло на прозорец, продължи своя речитатив.

— Тихо! Не пейте толкова високо, приятелю! — каза кръчмарката. — Може да мине някой от властите и да ми отнеме разрешителното.

— Сигурно ви е казал какво се случи с нас — рече мисис Дърбифийлд.

— Да, горе-долу. Как мислите, ще паднат ли някакви пари?

— Там е работата, че не знам — мъдро каза Джоана Дърбифийлд. — Но не е лошо да си роднина с благородниците, макар и да не се возиш на каретите им. — Тя понижи глас и се обърна към мъжа си: — Като ми каза новината, сетих се, че при Трантридж, в края на Ловния парк, живее високопоставена богата дама, която се казва д’Ърбървил.

— А? Какво? — сепна се сър Джон.

Тя повтори думите си.

— Тази дама — продължи тя — сигурно ни е роднина. Намислих да изпратим Тес да предяви правото ни на родство.

— Вярно, има такава дама. Сетих се, като спомена за нея — каза Дърбифийлд. — На отец Трингам не му е дошло наум. Но тя не представлява нищо в сравнение с нас. Сигурно е някоя млада издънка на нашето семейство, появила се дълго след нормандския крал.

Увлечени в разговора, и двамата не забелязаха, че малкият Ейбръам се е вмъкнал в стаята и чака удобен момент да им каже да се приберат.

— Тя е богата и сигурно ще се погрижи за момичето — продължи мисис Дърбифийлд, — а това е чудесно. Не разбирам защо членовете на един и същи род да не си ходят на гости.

— Да, и всички ще сме роднини — разнесе се изпод кревата веселият глас на Ейбръам. — И когато Тес отиде да живее при нея, всички ще й ходим на гости. Ще се возим в каретата й и ще носим черни дрехи.

— Как се вмъкна тука, хлапако? И какви глупости дрънкаш? Я излез да си поиграеш на стълбата, докато татко и майка се приготвят. Да, Тес трябва да отиде при тази наша родственица. Тя положително ще спечели нейното разположение, а после, по всяка вероятност, някой благороден джентълмен ще я вземе за жена. Направо казано, сигурна съм.

— А откъде си толкова сигурна?

— Проверих в „Съновникът“ и точно така пише. Трябваше да я видиш колко красива изглеждаше днес. Кожата й е нежна като на херцогиня.

— А тя какво казва? Ще отиде ли?

— Не съм я и питала. Тя още не знае за тая роднина. Но това сигурно ще й даде възможност да се омъжи богато и тя няма да откаже.

— Тес е особена.

— Да, но човек може да се справи с нея. Ти я остави на мен.

Макар че този разговор не бе предназначен за ушите на околните, те чуха достатъчно, за да разберат, че Дърбифийлдови сега имат по-сериозни теми за разговор, отколкото обикновените хора, и че пред Тес, тяхната красива най-голяма дъщеря, се откриват блестящи възможности.

— Тес е чудесна девойка, така си и казах, като я видях днес да се разхожда с другите жени из енорията — отбеляза тихо един от възрастните любители на чашката. — Но Джоана Дърбифийлд трябва да внимава да не й дадат зелен малц с брашното.

Това бе местна поговорка с особено значение и затова не последва никакъв отговор.

Разговорът стана общ и в този момент в долната стая се чуха стъпки.

— … неколцина близки приятели, които поканих за моя сметка по случай празника на клуба… — Кръчмарката бързо повтори готовата фраза, предназначена за ушите на неизвестни посетители, преди да разбере, че новодошлата бе Тес.

Даже очите на майката видяха, че мястото на младото нежно момиче не е тук, сред алкохолните пари — подходяща среда за хора на средна възраст със сбръчкани лица. Едва ли имаше нужда от укорителния поглед в тъмните очи на Тес. Баща й и майка й допиха набързо бирата си, станаха и слязоха след нея по стълбата, напътствувани от предпазливата мисис Роливър:

— Бъдете така добри, моля, да не вдигате шум. Иначе може да ми отнемат разрешителното, да ме викат в съда и кой знае още какво. Лека нощ!

Тръгнаха си заедно за дома. Тес държеше баща си за едната ръка, а мисис Дърбифийлд го държеше за другата. Всъщност той беше пил съвсем малко — не беше изпил дори и четвърт от количеството, с което един редовен пияч може да се яви на черква в неделя следобед, без това да се отрази на поклоните и колениченето му. Но разклатеното здраве на сър Джон беше причина тези му дребни грехове да изглеждат по-големи. Когато излязоха на чист въздух, той едва се държеше на краката си и повличаше и тримата в посока ту към Лондон, ту към Бат — комична гледка, присъща за семействата, които се прибират през нощта. И както повечето комични гледки, тази в края на краищата не бе толкова комична. Доколкото им бе възможно, двете жени смело прикриваха тези принудителни отклонения и от виновника Дърбифийлд, и от Ейбръам, и от самите тях. Така полека-лека се добраха до тяхната врата. Като се приближиха, главата на семейството внезапно запя своя стар припев, сякаш да укрепи духа си при вида на своето незначително жилище.

— „Имам семейна гробница в Кингсбиър…“

— Шш-т, не ставай глупав, Джеки — каза жена му. — Не само твоят род е бил знатен едно време. Я виж Анктел, Хореи, пък и самите Трингамовци — западнали са почти колкото тебе, макар че, вярно, вашият род е бил по-благороден. Слава богу, аз не съм от голям род и сега няма защо да се срамувам.

— Не бъди толкова сигурна! Като те гледам така, струва ми се, че си се унизила повече от нас и че в рода ти е имало и крале, и кралици.

Тес промени темата на разговора и премина на това, което в момента занимаваше мисълта й повече, отколкото нейният произход.

— Страх ме е, че татко няма да може да тръгне с кошерите толкова рано утре.

— Кой, аз ли? След няколко часа нищо няма да ми има! — каза Дърбифийлд.

* * *

Докато си легнат, стана единадесет часът, а най-късно в два сутринта Дърбифийлд трябваше да потегли с кошерите, ако искаше да ги достави на търговците на дребно в Кастърбридж, преди да започне съботният пазар; пътят бе лош, разстоянието — двадесет-тридесет мили, а конят и каруцата не бяха от най-бързите. В един и половина мисис Дърбифийлд влезе в голямата спалня, гдето спяха Тес и всичките й по-малки братя и сестри.

— Горкият, няма да може да иде — каза тя на най-голямата си дъщеря, която отвори широко очи още щом ръката на майка й докосна бравата на вратата.

Тес седна в леглото все още сънена.

— Но някой все пак трябва да отиде — каза тя. — Става късно за кошерите. Скоро пчелите ще престанат да се роят. Ако отложим за следващия пазар, няма кой да ги купи.

Създалото се положение се оказа не по силите на мисис Дърбифийлд.

— Може би ще иде някой от ония младежи, дето вчера толкова се натискаха да танцуват с теб — предложи тя.

— О, не — за нищо на света — гордо заяви Тес. — И после, всички да разберат причината, какъв срам! Аз мога да ида, ако Ейбръам дойде да ми прави компания.

В края на краищата майка й се съгласи с това предложение. Събудиха малкия Ейбръам, който спеше дълбоко в един ъгъл на същата стая, и го накараха да се облече, преди още съзнанието му да се бе върнало на този свят. Междувременно Тес се облече бързо и като запалиха фенер, двамата се отправиха към яхъра. Малката раздрънкана каруца бе натоварена от вечерта и девойката изведе коня Принц, който беше почти толкова немощен, колкото и превозното средство.

Нещастното животно гледаше учудено нощта, фенера, хората, сякаш не можеше да повярва, че в този час, когато всяко живо същество трябваше да бъде под покрив и да почива, него го извеждаха на работа. Сложиха запас от недогорели свещи във фенера, закачиха го от лявата страна на колата и подкараха коня. Отначало по нанагорнището те вървяха пеша, за да не претоварят слабото добиче. Зората бе още далеч и за да се ободрят, те си представиха, че е сутрин с помощта на фенера, малко хляб и масло и разговора си. Като се разсъни — а до тоя момент той се бе движил като в транс, — Ейбръам заговори за странните форми, които придобиваха тъмните предмети на фона на небето. За ей това дърво, наподобяващо разярен тигър, който изскача от бърлогата си, за ей онова там, дето напомня главата на великан.

Като преминаха през градчето Стауркасъл, задрямало и мълчаливо под своите дебели кафяви покриви от слама, те стигнаха по-високи места. Вляво в небето се издигаше възвишението Бълбероу или Билбероу — едно от най-високите в Южен Уесекс, опасано от ниви. Оттук на известно разстояние пътят бе доста равен. Те се качиха отпред на колата и Ейбръам потъна в размишления.

— Тес… — започна той след кратко мълчание.

— Да, Ейбръам?

— Радваш ли се, че станахме благородници?

— Не много.

— Но сигурно ще се радваш, ако се омъжиш за джентълмен?

— Какво? — каза Тес, като повдигна глава.

— Тая наша знатна роднина ще ти помогне да се омъжиш за джентълмен.

— Аз ли? Каква знатна роднина? Нямаме такава роднина. Какво те е прихванало?

— Чух ги да говорят за това у Роливър, когато отидох да викна татко. В Трантридж живеела богата дама от нашия род и мама каза, че ако отидеш при нея и й кажеш, че сме роднини, тя ще ти помогне да се омъжиш за джентълмен.

Сестра му внезапно притихна и потъна в дълбок размисъл.

Ейбръам продължи да говори, по-скоро за да прави нещо, а не за да го слушат, така че унесът на сестра му за него нямаше никакво значение. Той се облегна на кошерите, обърнал лице към небето, и заговори за звездите, които студено мигаха горе, в черната бездна, така далеч от тези две човешки същества. Той попита колко са далече звездите и дали бог е отвъд тях. Но в детското си бъбрене той непрестанно се връщаше на това, което бе направило по-голямо впечатление на въображението му, отколкото чудесата на сътворението. Ако Тес забогатее, като се ожени за джентълмен, дали ще има достатъчно пари да купи голям далекоглед, през който звездите да се виждат толкова близо, колкото Нетълкомб Таут?

Връщането към темата, която, изглежда, бе обладала мислите на цялото семейство, изкара Тес от търпение.

— Стига си ми говорил за това! — извика тя.

— Нали ти разправяше, че всяка звезда е отделен свят, а, Тес?

— Да.

— И всички ли приличат на нашия свят?

— Не знам, но мисля, че е така. Понякога приличат на ябълките на нашето криво дърво. Повечето от тях са хубави и здрави, а някои — гнили.

— Къде живеем ние — на здрава или на гнила?

— На гнила.

— Жалко, че не сме попаднали на здрава, щом здравите са много повече.

— Да.

— Наистина ли е така, Тес? — запита Ейбръам, като се обърна към нея, напълно под впечатлението на този чуден факт. — А какво щеше да стане, ако бяхме попаднали на здрава?

— Ами татко нямаше да кашля и да влачи краката си и нямаше да е толкова пиян, че да не може да тръгне на път, а мама нямаше цял живот да пере.

— А ти щеше да си богата дама, без да има нужда да се жениш за джентълмен.

— О, Ейби, престани! Стига си говорил за това.

Останал сам с мислите си, Ейбръам скоро се унесе в дрямка. Тес не беше свикнала да кара кон, но реши, че може сама да се справи и да закара товара, без да буди Ейбръам. За да не падне брат й, тя му приготви нещо като гнездо пред кошерите и като пое поводите, продължи да кара каруцата.

Принц не се нуждаеше от много внимание, тъй като не притежаваше сила за каквито и да са излишни движения. Сега нямаше кой да отвлича Тес от мислите й. Облягайки се на кошерите, тя потъна в още по-дълбоки размишления. Безмълвната процесия от дървета и огради край нея прерасна във фантастични сцени от някакъв недействителен свят. Редките повеи на вятъра сякаш бяха въздишки на огромна тъжна душа, граничеща по пространство с вселената и по история — с времето.

Докато премисляше плетеницата от събития в своя живот, тя сякаш видя тщеславието на баща си и благородния жених, който я очакваше във въображението на майка й. Виждаше човек с изкривено от гримаса лице, който се надсмива над бедността й и над нейните рицари-прадеди, покрити със савани. Всичко бе така невероятно, че тя не усети как минава времето и заспа. Разбуди я внезапен тласък.

Намираха се далеч от мястото, гдето бе затворила очи. Каруцата бе спряла. Отпред се разнесе глух стон — стон, какъвто тя никога не беше чувала, — последван от вик: „Хей, хора!“

Техният фенер бе изгаснал, но светлината на друг, много по-ярък, блестеше в лицето й. Случило се бе нещо страшно. Някакъв предмет, заплетен в хамута, препречваше пътя.

Обзета от ужас, Тес скочи на земята и откри страшната истина — стенеше конят на баща й, нещастният Принц. Сутрешната пощенска кола, която се носеше безшумно на двете си колела и както обикновено препускаше по пътищата като стрела, се бе сблъскала с бавната и неосветена каруца. Острата стръка на двуколката се бе забила като меч в гърдите на бедния Принц и от раната струеше кръв, която със съскане се стичаше на пътя.

В отчаянието си Тес се хвърли и затисна раната с ръка. Алени капки я изпръскаха от глава до пети. Не й оставаше нищо друго, освен да наблюдава безпомощно. Известно време Принц също се задържа прав и неподвижен, после внезапно се свлече на пътя.

В това време кочияшът на пощенската кола се бе приближил и започна да тегли и разпряга още топлия Принц. Но Принц бе вече мъртъв и като разбра, че нищо не може да помогне, кочияшът се върна при своя кон, които не бе пострадал.

— Защо не караш вдясно? — извика той. — Трябва да бързам с пощата, затова най-добре ще бъде да останете тук с товара. Веднага щом мога, ще изпратя някой да ви помогне. Скоро ще съмне и няма от какво да се страхувате.

Той се качи на двуколката и бързо подкара коня. Тес стоеше и чакаше. Въздухът просветля. Птиците отърсиха пера в храстите, излетяха и зачуруликаха. Пътят пред Тес побеля, но лицето й беше още по-бяло. Голямата локва кръв в краката й бе започнала да се съсирва и да блести, а когато слънцето изгря, тя пламна в стотици призми с най-различни багри. Принц лежеше вцепенен и неподвижен с полуотворени очи, а раната на гърдите му не изглеждаше достатъчно голяма, за да изтече през нея целият му живот.

— Аз съм виновна, само аз! — плачеше девойката, вперила очи в гледката пред себе си. — Нищо не може да ме оправдае — нищо! С какво татко и мама ще си изкарват сега прехраната? Ейби, Ейби! — тя разтърси детето, което бе спало през време на цялото нещастие. — Не можем да продължим пътя си. Принц е мъртъв!

Когато Ейбръам разбра какво е станало, детското му лице се покри с бръчки като лицето на петдесетгодишен човек.

— А вчера танцувах и се смях цял ден! — говореше сама на себе си Тес. — Като си помисля каква глупачка съм била!

— Това стана, защото живеем не на здрава, а на гнила звезда, нали, Тес? — промълви Ейбръам през сълзи.

Те продължиха да чакат мълчаливо и чакането им се стори безкрайно. Най-после чуха шум и видяха, че се приближава някой — това ги убеди, че кочияшът бе устоял на думата си. Появи се ратай от околностите на Стауркасъл, който водеше здрав жребец. Впрегнаха го в колата с кошери на мястото на Принц и се отправиха към Кастърбридж.

Същата вечер празната каруца се върна на местопроизшествието. Принц бе лежал в канавката от сутринта, но локвата кръв, макар и набраздена и размазана от колелата на минаващите коли, все още се виждаше. Натовариха останките на Принц на колата, която по-рано той теглеше, и с копита във въздуха и подкови блеснали на залязващото слънце, той пое обратния път от осем-девет мили до Марлот.

Тес се бе върнала по-рано. Тя не знаеше как да съобщи за случката. Нямаше сили да говори и почувствува облекчение, когато от лицата на родителите си разбра, че те вече знаят за загубата. Все пак тя не преставаше да се упреква за своята небрежност.

Но благодарение именно на тази пасивност на Дърбифийлдови нещастието не им се видя толкова страшно, колкото би се оказало за друго, по-предприемчиво семейство, макар че за тях то бе равносилно на разорение, докато на другото семейство би причинило само неудобство. По лицата на Дърбифийлдови нямаше и следа от яростен гняв, който би се стоварил върху девойката, ако родителите й бяха по-загрижени за нейното благополучие. Никой не укори Тес така, както тя сама се укоряваше.

Когато разбраха, че търговецът на кожи дава само няколко шилинга за останките на Принц поради състоянието му, Дърбифийлд се оказа на висотата на положението си.

— Не — каза твърдо той, — няма да продам старото му тяло! Когато ние, д’Ърбървиловци, сме били рицари-земевладелци, не сме продавали старите си коне за храна на котките. Да си държат парите! Той ми служи добре, докато беше жив, и сега няма да се разделя с него.

На следващия ден, копаейки в градината гроб за Принц, той работи с такова усърдие, с каквото не беше работил месеци наред за изхранването на семейството си. Когато гробът бе готов, Дърбифийлд и жена му завързаха коня с въже и го довлякоха до дупката. Децата вървяха след тях като на погребение. Ейбръам и Лиза-Лу хлипаха, а Хоуп и Модести изразяваха скръбта си с високи ридания, които отекваха в стените. Спуснаха Принц в дупката и всички се събраха около нея. Отнеха им този, който печелеше препитанието им. Какво ще правят сега?

— На небето ли е отишъл? — попита Ейбръам, хълцайки.

Дърбифийлд започна да заравя гроба, а децата пак се разплакаха. Само Тес не заплака. Лицето й беше сухо и бледо, сякаш на съвестта й тежеше убийство.