Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

II

Село Марлот е разположено в североизточните гънки на поменатата красива долина Блейкмор или Блекмур — уединена местност, заобиколена от възвишения. На много места тук още не бе стъпвал кракът на турист или художник, макар че тя се намираше на по-малко от четири часа път от Лондон.

Най-добре можете да се запознаете с красотата на тази долина, ако я разгледате от върховете на околните хълмове — освен по време на лятната засуха. Ако пък в лошо време скитате без водач из нейните уединени кътчета, у вас може да се породи недоволство от тесните, криви и кални пътеки.

Тази плодородна и закътана местност, където тревата никога не пожълтява и изворите никога не пресъхват, граничи на юг със стръмния варовит хребет, който обхваща възвишенията Хамбълдън Хил, Бълбероу, Нетълкомб Таут, Догбъри, Хай Стой и Бъб Даун. След като извърви около двадесетина мили в северна посока по голи варовити хълмове и ниви, пътникът, тръгнал от крайбрежието, внезапно стига до ръба на едно от тези възвишения и остава изненадан и възхитен. Пред него като на длан се разстила местност, коренно различна от тази, през която е минал. Зад гърба му хълмовете са голи, слънцето залива с жар нивите, толкова просторни, че хоризонтът изглежда безкраен. Пътищата се белеят, плетовете са сухи и ниски, въздухът е прозрачен. А тук, в долината, светът сякаш е изграден в по-малък мащаб и в по-изящна форма. Нивите са малки, толкова малки, че от височината техните живи плетове приличат на мрежа от тъмнозелени нишки, разстлана върху по-светлозелената трева. Въздухът в низината е неподвижен и така лазурен, че дори това, което художниците наричат „среден план“, е добило син оттенък, а далечният хоризонт е наситен с ултрамаринови багри. Обработваемата земя е малко; пред погледа, с редки изключения, се разстила широка пищна мантия от трева и дървета, която обвива по-малките хълмове и падини, сгушени сред голямата долина. Такава е долината Блекмур.

Местността е интересна не само топографски, но и исторически. Едно време долината е била известна под името Гора на белия елен, име, което води началото си от една интересна легенда от царуването на Хенрих III: на някой си Томас дьо ла Линд била наложена тежка глоба, загдето убил великолепен бял елен, който преди това бил пощаден от самия крал. По онова време, пък и в недалечното минало, местността била гъсто залесена. Дори и в наше време са се запазили следи от тази богата растителност — стари дъбрави и разпръснати горички са оцелели по склоновете, а хралупестите дървета хвърлят сянка по пасищата.

Гората вече я няма, но са се запазили някои от древните обичаи, възникнали под нейните дълбоки сенки. Много от тези обичаи са на изчезване или пък са доста променени. Например някогашният майски танц се е превърнал в клубно празненство или както го наричат тук — в „разходка на клуба“. Такава именно разходка бе устроена поменатия следобед.

За по-младите жители на Марлот това беше интересно събитие, макар че самите участници в церемонията не разбираха истинския й смисъл. Нейната особеност се състоеше не толкова в спазването на обичая ежегодно да се организират процесии и танци, колкото в това, че членовете на клуба бяха само жени. Подобни тържества — макар че полека-лека излизат от мода — по-често се устройват от мъжките клубове. Дали заради присъщата на нежния пол свенливост или заради подигравателното отношение на мъжете, но женските клубове, които още съществуваха (ако въобще имаше други, освен този в Марлот), не се решаваха да организират подобни бляскави тържества. Единствен клубът в Марлот продължаваше да чествува местната Церера. В продължение на стотици години — било като взаимоспомагателно дружество, било като женско общество — той бе устройвал такива шествия и продължаваше да ги устройва.

Всички участнички в шествието бяха облечени в бели рокли — живописен остатък от минали дни, когато жизнерадостта и пролетта са били синоними и когато хората още не са имали навика да се вглеждат в далечното бъдеще, от дните, преди силните преживявания да отстъпят място на еднообразното ежедневие.

Най-напред жените обиколиха енорията, наредени в двойки. Съвършенството и действителността си дадоха среща, когато слънцето освети техните фигури на фона на зелените хребети и на къщите, обвити в пълзящи растения. Защото, макар че всички носеха бели дрехи, нямаше нито два еднакви бели тона. Някои от роклите бяха почти напълно бели, други имаха синкав оттенък, трети, носени от по-възрастните (и вероятно стояли дълго време сгънати), имаха мъртвешки оттенък и бяха по модата от времето на крал Джордж.

Освен отличителната бяла рокля всяка жена и девойка държеше в дясната си ръка обелена върбова пръчка, а в лявата — китка бели цветя. Всяка от членките на клуба сама подбираше цветята си и обелваше върбовата пръчка.

В шествието участвуваха няколко жени на средна възраст и дори по-възрастни — в тази весела обстановка посребрелите им, остри коси и сбръчкани лица, изсушени от времето и неволите, изглеждаха почти гротескни или най-малкото трогателни. Всъщност може би за всяка от тези жени, които бяха изпитали несгодите на живота и за които наближаваше времето да кажат: „Животът вече не ми доставя радост“, можеше да се узнае и разкаже много повече, отколкото за нейните по-млади другарки. Но нека отминем възрастните заради тези, в чиито гърди животът пулсира бързо и пълнокръвно.

И наистина в процесията участвуваха предимно млади момичета. Разкошните им коси блестяха на слънчевите лъчи в най-различни златисти, черни и кафяви оттенъци. Някои от тях имаха красиви очи, други — красив нос или красива уста и фигура. Много малко, а може би никоя не притежаваше всичко това вкупом. Начинът, по който държаха устните си, неестествената поза на главите им и неумението им да се отърват от чувството на неловкост ясно показваха, че това са истински селски девойки, непривикнали да се показват пред много хора.

Слънцето сгряваше всяка от тях отвън, но и всяка носеше вътре в себе си едно друго, малко слънце, с което стопляше душата си — някаква мечта, някакво чувство или желание, или поне някаква слаба и далечна надежда, може би празна, но надежда, която продължаваше да живее така, както живее всяка надежда. Затова всички бяха в добро настроение, а много от тях — весели.

Те обиколиха „Чистата капка“ и вече свръщаха от шосето, за да минат през малката порта, водеща към ливадата, когато една от жените възкликна:

— Боже милостиви! Тес Дърбифийлд, да пукна, ако това не е баща ти, дето се прибира с файтон!

Като чу това, една от младите участнички в процесията извърна глава. Тя беше стройно и красиво момиче — може би не по-красива от някои други, — но изразителните й, алени като божур устни и големите й невинни очи подчертаваха нейната красота. Косата й беше вързана с червена панделка и от цялата група жени, облечени в бяло, единствено тя можеше да се накичи с такова ярко украшение. Когато Тес се обърна, Дърбифийлд се приближаваше с файтона, собственост на „Чистата капка“, каран от къдрокоса здрава мома със запретнати над лактите ръкави. Това бе жизнерадостната прислужница от кръчмата, която в ролята си на „момиче за всичко“ често се превръщаше в кочияш и коняр. Изтегнал се удобно и затворил блажено очи, Дърбифийлд размахваше ръка над главата си и бавно нареждаше някакъв речитатив:

— Аз-имам-в Кингсбиър-голяма-семейна-гробница-и рицари-прадеди-погребани-там-в оловни ковчези.

Всички членки на клуба прихнаха да се смеят — освен девойката на име Тес, която изгаряше от срам, че баща й бе станал за смях в очите на тези хора.

— Уморен е и нищо повече — бързо каза тя. — Прибира се с чужд файтон, защото днес нашият кон трябва да си почине.

— Ама че си глупава, Тес — казаха другарките й. — Не виждаш ли, че си е сръбнал на пазара! Ха-ха!

— Слушайте! Ако му се подигравате, няма да направя ни крачка повече с вас! — извика Тес и руменината от бузите й се разнесе по цялото лице и шията. В очите й се появиха сълзи и тя сведе поглед към земята. Като разбраха, че наистина са й причинили болка, другарките й не казаха ни дума повече и редът в шествието се възстанови. От гордост Тес не се обърна да разбере какво искаше да каже баща й (ако въобще в думите му имаше някакъв смисъл). Тя продължи с групата към ограденото място, гдето щяха да танцуват върху моравата. Докато стигнат там, тя се успокои и продължаваше да бъбри както винаги, побутвайки момичето до нея с пръчката си.

По това време Тес Дърбифийлд представляваше някакъв съд, пълен догоре с емоции, без капка житейски опит. Макар че бе ходила на училище в село, тя не бе успяла да се отърси напълно от местния диалект — а на диалекта, характерен за тази област, бе присъща злоупотребата със звука „ъ“, един от най-изразителните звукове в човешкия говор. Пълничките й карминови устни, свикнали с този звук от рождение, още не бяха напълно оформени и когато свършваше да говори, долната й устна леко повдигаше горната.

Във вида й все още имаше нещо детинско. Ако я видехте този ден — здрава, красива и женствена, — нещо в бузите й щеше все пак да ви напомни за нейната дванайсетгодишнина, в очите й щяхте да забележите искрата на деветгодишно момиченце, а в извивката на устните — да откриете понякога дори петгодишното дете.

Но много малко хора знаеха това и почти никой не мислеше за него. Само малцина — предимно непознати — се заглеждаха в нея при случайна среща и очаровани за момент от свежестта й, се чудеха дали ще я видят отново. Почти всички обаче я смятаха за хубава и живописна селска девойка, нищо повече.

Дърбифийлд бе отминал с триумфалната си колесница с кочияш-жена и когато групата навлезе в ограденото място, танците започнаха. Тъй като в компанията нямаше мъже, отначало девойките танцуваха една с друга, но когато работният ден завърши, мъжете от селото, както и някои безделници и минувачи, се събраха край оградата и изглеждаха склонни да си потърсят дама.

Между зрителите имаше и трима младежи от по-горно съсловие с малки раници на гръб и здрави тояги в ръце. Тяхната прилика и последователна възраст подсказваха, че сигурно са братя, и те наистина бяха братя. Най-възрастният носеше отличителното облекло на свещеник — бяла връзка, закопчан догоре жакет и шапка с тясна периферия. Вторият брат беше студент, но от вида на третия, най-младия, мъчно бихме могли да определим заниманието му. В облеклото и очите му имаше нещо необуздано, нещо волно, което караше човек да мисли, че той още не е намерил призванието си и можеше да се предположи, че би се заел да изучава всяко нещо, което би привлякло вниманието му.

На случайни познати тримата братя казваха, че прекарват ваканцията си, обикаляйки долината Блекмур, като са тръгнали на югозапад от град Шестън.

Те се облегнаха на портата край шосето и запитаха какво означава танцът и белите дрехи на девойките. Явно бе, че двамата по-възрастни братя нямат никакво намерение да се бавят, но момичетата, които танцуваха без кавалери, изглежда, предизвикаха интерес у третия брат и той не бързаше да тръгва. Той откачи раницата, остави я заедно с тоягата на насипа до оградата и отвори портата.

— Какво ще правиш, Ейнджъл? — попита най-големият брат.

— Ще ми се да потанцувам. Хайде да отидем всички — само за малко, — хич няма да се бавим.

— Глупости! — каза първият. — Да танцуваш публично с повилнели селски моми — представи си, че ни види някой! Хайде тръгвай, иначе ще се стъмни, преди да стигнем Стауркасъл, а по-близко място за пренощуване няма. Освен това, преди да си легнем, трябва да прочетем още една глава от „Отпор на агностицизма“, след като си направих труда да взема книгата с нас.

— Добре, вие с Кътбърт вървете. Не спирайте да ме чакате. Ще ви настигна след пет минути, давам ти дума, Феликс.

Двамата по-възрастни братя оставиха Ейнджъл с неохота и продължиха пътя си, като взеха и неговата раница, за да му е по-лесно да ги догони, а младежът отиде на поляната.

— Колко жалко! — обърна се галантно той към няколко от момичетата, които бяха най-близко до него, когато танцът прекъсна за момент. — Къде ви са кавалерите, милички?

— Още са на работа — отвърна едно от по-смелите момичета. — Скоро ще дойдат. А дотогава, сър, ще бъдете ли наш кавалер?

— Разбира се! Но какво е един кавалер на толкова много дами!

— По-добре един, отколкото никак. Много е скучно да танцуваш една с друга и да няма кой да те прегърне и притисне. Хайде, избирайте!

— Шш-т… не бъди толкова дръзка! — каза едно по-срамежливо момиче.

След тази покана младежът ги огледа, за да избере някоя, но тъй като виждаше всички за първи път, изборът не беше лек. Той покани едва ли не първата, която му попадна пред очите — това не бе девойката, която го заговори и сега очакваше да я покани първа. Не бе и Тес Дърбифийлд. Произходът, скелетите на прадедите, монументалните архиви, характерните черти на д’Ърбървиловци досега не бяха помогнали на Тес в борбата й с живота, нито дори за такова дребно нещо — да я предпочетат за танц и пред най-прости селянки. Нормандската кръв не струва нищо, когато липсва викторианското богатство.

Името на избраната девойка не е стигнало до наши дни, но всички й завидяха, че тази вечер първа има щастието да танцува с мъж. Но примерът е така заразителен, че селските младежи, които не бързаха да минат зад оградата, докато още никой не им се беше изпречил на пътя, сега изведнаж се озоваха на поляната и толкова много селски младежи се смесиха с девойките, че скоро и най-грозните жени от клуба не останаха да изпълняват ролята на кавалер.

Черковният часовник удари и студентът внезапно заяви, че трябва да си отива — съвсем забравил… трябвало да настигне другарите си. Преди да си тръгне, погледът му попадна на Тес Дърбифийлд и откровено казано, той прочете в големите й очи лек упрек, че не беше избрал нея. Тогава и студентът съжали, че не бе я забелязал поради нейната стеснителност. С тази мисъл той напусна поляната.

Беше се забавил доста и затова сега се спусна тичешком по уличката в западна посока; скоро премина падината и се изкачи на близката височина. Още не беше настигнал братята си, но спря да си поеме дъх и погледна назад. На зелената поляна се виждаха белите фигури на девойките, които бързо се въртяха, така както се бяха въртели, когато и той беше сред тях. Изглежда, съвсем го бяха забравили.

Да, всички го бяха забравили с изключение може би на една. Тази бяла фигура стоеше сама до оградата. Съдейки по мястото, гдето беше застанала, той се сети, че това е хубавата девойка, с която не бе танцувал. Макар че това бе дребна работа, той инстинктивно почувствува, че тя е обидена, защото я бе пренебрегнал. Защо не я покани, защо не попита за името й? Тя бе толкова мила и скромна и изглеждаше така нежна с леката си бяла рокля, че той реши, че е постъпил глупаво.

Но сега вече нищо не можеше да се направи. Той се обърна и тръгна бързо, прогонвайки от главата си мислите за нея.