Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (47)

XLVII

Във фермата във Флинткоум-Еш вършеят последните кръстци пшеница. Мартенското утро е съвсем безцветно, нищо не показва от коя страна изгрява слънцето. На фона на сивата светлина се издига трапецовидна купа, самотна, умита и избеляла от зимните валежи.

Когато Из Хюет и Тес стигнаха на нивата, само леко шумолене показваше, че други ги бяха преварили. Просветля и върху купата се откроиха силуетите на двама мъже. Те енергично „свличаха“ купата, т.е. сваляха от нея сламата, преди да почнат да хвърлят долу снопите. В същото време Из и Тес, заедно с другите работнички в светлокафяви роби, чакаха и трепереха от студ. Фермерът Гроби бе наредил да дойдат толкова рано, за да могат да свършат с вършитбата още същия ден. До самата купа личаха неясните очертания на някакво червено чудовище, на което жените щяха да слугуват — дървено съоръжение с каиши и колела — вършачката, която деспотично подлага на изпитание издръжливостта на мускулите и нервите.

Малко встрани се вижда друг неясен предмет — черен на цвят, който сдържано свисти, сякаш за да покаже скритата си сила. До един ясен се издига висок комин и топлината, която лъха оттам, дори в оскъдната светлина показва, че това е парна машина, на която предстои да бъде движеща сила на този малък свят. До машината, сред купчина въглища, стои тъмна, висока и неподвижна фигура, потънала в сажди и в някакъв транс. Това е машинистът. Ако се съди по държането му, вида и цвета на дрехите му, човек би го взел за същество от ада, заблудило се в тази чужда нему прозрачна и бездимна област на жълто зърно и безцветна почва само за да изуми и смути местните обитатели.

Той беше такъв, какъвто изглеждаше. Работеше със земеделците, но оставаше вън от техния свят. Жителите на полето служеха на растенията, времето, мраза и слънцето, а той служеше на огъня и дима. С машината си той пътуваше от ферма на ферма, от графство в графство, защото в тази част на Уесекс парната вършачка още водеше скитнически живот. Говореше със странен северняшки акцент, винаги бе вглъбен в себе си и не снемаше поглед от желязната машина, нито обръщаше внимание на околния пейзаж. С местните жители общуваше само доколкото изискваше работата му, сякаш от древни времена съдбата го бе заставила против волята му да скита по тези места в служба на господаря си Плутон. Дългият ремък, който съединяваше колелото на неговата машина с червената вършачка до купата, бе единствената брънка, която го свързваше със земеделието.

Докато сваляха сламата от снопите, той стоеше апатично до своя подвижен горещ и черен източник на енергия, около който утринният въздух вибрираше. Не взимаше никакво участие в подготвителните работи. Въглищата бяха разпалени, парата беше под високо налягане и само за миг той можеше да накара дългия ремък да се завърти с шеметна бързина. Беше му все едно какво има край машината — пшеница, слама или хаос. Ако някой празноскитащ го запиташе какъв е, той отговаряше кратко: „Машинист.“

Докато „свлекат“ купата, стана съвсем светло. Мъжете знаеха местата си, жените се качиха на върха и работата започна. Фермерът Гроби, или както всички му викаха „той“, бе пристигнал малко преди това и по негово нареждане Тес застана на площадката на машината, до работника, който захранваше вършачката. Тя трябваше да развързва снопите, които Из Хюет ще й подава от купата. Подавачът поемаше развързания сноп от нея и го разстилаше по въртящия се барабан, който незабавно овършаваше всичкото зърно.

След няколко засечки — за радост на всички, които мразеха машините — работата тръгна и продължи без прекъсване до закуска. Спряха вършачката за половин час, а когато отново я пуснаха, в работата се включиха всички работници от фермата — хвърляха сламата на купа, която започна да се издига до купата снопи. Хапнаха бързо на крак, без да напускат местата си, и след няколко часа стана време за обяд. Неумолимите колела продължаваха да се въртят, а пронизителният шум на вършачката проникваше до костите на всички, които се намираха до въртящата се телена клетка.

Старците, които работеха на купата слама, разправяха за времето, когато вършеели с бухалки върху дъбовия под на хамбара, когато всичко правели на ръка, дори и веенето, когато според тях резултатите били по-добри, макар че работата вървяла бавно. Работниците на купата снопи също имаха възможност от време на време да разговарят, но облетите в пот работници при машината, в това число и Тес, не успяваха да разменят ни дума, която би облекчила труда им. Непрекъснатата работа страшно измъчваше Тес и я караше да съжалява, че е дошла във Флинткоум-Еш. Жените на купата снопи и особено Мариан поспираха да пийнат от бутилката бира или студен чай и да разменят някоя клюка, докато бършеха лицата си или чистеха сламките и люспите от дрехите си. Но за Тес нямаше минутка отдих, барабанът не спираше, човекът, който го подхранваше, и Тес, която му подаваше развързаните снопи, също не можеха да спрат. Тес си отдъхваше само когато от време на време Мариан я сменяваше за половин час въпреки протестите на Гроби, че не била достатъчно сръчна за подавачка.

От някакви съображения за икономия за тази работа обикновено избираха жени и Гроби определи Тес за това, че била не само силна и издръжлива, но и развързвала снопите по-бързо от другите. Може би това беше вярно. Бръмченето на вършачката, което пречеше на разговорите, преминаваше в рев, когато тя останеше без необходимото количество зърно. Тъй като Тес нито за миг не можеше да вдигне глава, тя не знаеше, че точно преди да стане време за обяд, някакъв човек тихо се бе приближил и сега стоеше до една друга купа, като наблюдаваше сцената и по-специално Тес. Беше облечен в моден костюм от вълнен плат, а между пръстите си въртеше изящно бастунче.

— Кой ли е пък тоя? — Из Хюет запита Мариан. Първо бе питала Тес, но Тес не я чу.

— Сигурно симпатията на някоя — лаконично отвърна Мариан.

— На бас на една лира, че за Тес е дошъл.

— А, не. Напоследък след нея се мъкне някакъв бъбрив пастор, а не такова конте.

— Та това е същият човек!

— Пасторът ли? Никак не прилича на него.

— Захвърлил е черното палто и белия нагръдник, обръснал си е бакенбардите, но все пак е той.

— Сигурна ли си? Сега ще й кажа! — рече Мариан.

— Недей! И без това скоро ще го види.

— Хич не ми харесва тая работа — хем проповедник, хем се мъкне след омъжена жена, макар че мъжът й е в чужбина и я е оставил като вдовица.

— Е… не може да й стори нищо лошо — сухо отвърна Из. — По-лесно е да измъкнеш затънала каруца, отколкото да отклониш Тес от мислите й за съпруга й — тя все за него си мисли. Бога ми, нито проповеди, нито небесните гръмотевици могат да разчувствуват една жена точно когато най-много се нуждае от това.

Стана време за обяд и вършачката спря. Тес напусна поста си. От друсането на машината коленете й така трепереха, че едва можеше да се движи.

— Би трябвало да си пийнеш малко, като мен — каза Мариан. — Тогава няма да си такава бледа. Ей богу, изглеждаш, като че душата ти е отлетяла!

Добродушната Мариан се сети, че ако види посетителя, уморената Тес ще загуби апетита си и имаше намерение да я накара да слезе по стълбата от другата страна на купата, но в същия момент джентълменът пристъпи напред и погледна нагоре.

Тес възкликна: „О!“ и миг след това бързо каза:

— Ще ям тук, на купата.

Често се бе случвало да работят далеч от дома и да обядват на полето, но в този ден духаше остър вятър, затова Мариан и другите слязоха и се настаниха до купата слама.

Независимо от променения вид и облекло посетителят наистина бе Алек д’Ърбървил, доскорошният проповедник. От пръв поглед ставаше ясно, че жаждата му за „светски наслади“ се бе върнала и — доколкото бе възможно за човек, остарял с три-четири години — той отново имаше вид на лекомислен и разюздан субект, какъвто си беше по времето, когато Тес за първи път срещна в него своя обожател и така наречен братовчед. Решила да остане на купата, Тес седна сред снопите така, че да не я виждат отдолу, и започна да се храни. Скоро тя чу стъпки по стълбата и след миг Алек се появи на купата, чиято горна част сега представляваше продълговата равна площадка от снопи. Той мина по тях и седна срещу Тес, без да каже нито дума.

Тес продължи скромния си обяд — дебело колаче, което си бе донесла от къщи. В това време останалите работници удобно се бяха разположили върху пръснатата слама под купата.

— Както виждаш, пак дойдох — каза д’Ърбървил.

— Защо ме измъчвате така? — извика тя с укор, който се излъчваше от цялото й същество.

— Мъча те! По-скоро трябва да те питам защо ти ме мъчиш!

— Но аз съвсем не ви мъча.

— Така ли? Грешиш, мъчиш ме. Преследваш ме. Същите тези очи, които ме погледнаха преди малко с такъв горчив упрек, ден и нощ са пред мен. Тес, откакто ми каза за нашето дете, всичките ми устремени към небето чувства внезапно се отклониха към теб, сякаш се отприщи бент, и те рукнаха в ново корито, а коритото на религията пресъхна — и това направи ти!

Тя мълчеше втренчена. После запита:

— Как, окончателно ли се отказахте от проповедите?

Покрай Ейнджъл Клер тя също бе станала неверующа и презираше изблиците на религиозен ентусиазъм, но като всяка жена се поизплаши.

Д’Ърбървил продължи с престорена суровост:

— Окончателно. От деня, в който трябваше да говоря пред пияниците на панаира в Кастърбридж, сложих край на всичките си ангажименти. Само един господ знае какво мислят за мен братята. Ха, ха! Братята! Без съмнение се молят за мен, плачат за мен, защото всъщност те не са лоши хора. Но мен какво ме е грижа? Как мога да продължавам дело, в което вече не вярвам! Та това ще бъде най-гнусно лицемерие! Сред тях бих играл ролята на Химен и Александър, които са били изпратени на сатаната, за да се научат да не богохулствуват. О, как си отмъсти! Срещнах те невинна и те озлочестих. Четири години по-късно ти ме срещаш ентусиазиран християнин и започваш да ми влияеш — може би да ме водиш към гибел! Но, Тес — братовчедке, както те наричах по-рано, не обръщай внимание на приказките ми! Няма защо да си така ужасно загрижена. Разбира се, че не си виновна за това, че си запазила красивото си лице и прекрасната си фигура. Видях те на купата, преди да ме забележиш. Тази тясна роба подчертава фигурата ти, а шапчицата… вие, селските момичета, по-добре да не носите такива шапчици, ако искате да не изпадате в опасност.

Той млъкна, разглеждайки я няколко мига, после се засмя цинично и продължи:

— Сигурен съм, че ако ергенът-апостол, за чийто представител се мислех, е бил изкушаван от такова красиво лице, също като мене е щял да забрави дълга си.

Тес се опита да възрази, но последните му думи я бяха лишили от способността да се изразява гладко и той продължи, сякаш не я беше чул:

— В края на краищата раят, който ти можеш да предложиш на човека, не е по-лош от всякакъв друг рай. Но да поговорим сериозно, Тес. — Д’Ърбървил стана и се приближи до нея, като се облегна с лакът върху снопите. — От миналия път насам непрекъснато мисля върху това, което ти ми каза, че той е казвал. Дойдох до заключението, че в тези стари изтъркани заповеди липсва здрав разум. Не мога да си представя как съм могъл да се заразя от ентусиазма на бедния пастор Клер и с такъв жар да се захвана за делото, че да надмина дори самия него. Колкото за това, което ми каза последния път по думите на твоя чуден съпруг — още не знам името му — за някаква си там етическа система без никакви догми, това не е работа за моя ум.

— Но вие поне можете да изповядвате религията на любовта, добротата и чистотата, без да се придържате към някакви догми, както ги нарекохте.

— О, не! Не съм такъв човек. Ако няма кой да ми каже „направи това и след смъртта за теб ще бъде добре, направи онова и ще бъде лошо“, не мога да се запаля. По дяволите, нямам намерение да поемам отговорност за делата и страстите си, щом няма пред кого да отговарям. И ако бях на твое място, скъпа, щях да постъпя по същия начин.

Тя се опита да спори и да му обясни, че с ограничения си ум смесва Теологията с морала, които в първите дни от съществуването на човечеството са били две съвсем отделни понятия. Но благодарение на сдържаността на Ейнджъл Клер, на нейната пълна липса на опит и на това, че по-скоро живееше с емоции, отколкото с разсъдък, тя не можа да му докаже нищо.

— Ех, няма значение — каза той. — Аз пак съм тук, любов моя, както по-рано!

— Не, никога вече не може да бъде както тогава… сега е съвсем друго — умолително каза тя. — Никога не съм ви обичала. О, защо не останахте при вашата вяра, ако наистина загубата й ви кара да ми говорите така.

— Защото ти, моя красавице, я изби от главата ми и ти ще носиш вината за това. Съпругът ти никога не е подозирал, че собствените му думи ще се обърнат срещу самия него. Ха, ха, и все така страшно се радвам, че ти ме направи вероотстъпник. Тес, обичам те повече от всякога, но и те съжалявам. Макар и нищо да не казваш, виждам, че не живееш добре — човекът, който е длъжен да се грижи за теб, те е изоставил.

Тя не можеше да преглъща залъците си. Устните й пресъхнаха и за малко щеше да се задави. Гласовете и смехът на работниците, които ядяха и пиеха под купата, сякаш долитаха отнякъде много далеч.

— Колко сте жесток с мене! — каза тя. — Как… как можете да говорите така, ако наистина ме обичате — поне малко.

— Вярно, вярно! — отвърна той, трепвайки. — Не съм дошъл да укорявам теб заради моите постъпки. Дойдох да ти кажа, Тес, че не ми харесва да работиш така, специално за теб дойдох. Казваш, че имаш съпруг и че тоя съпруг не съм аз. Да речем, че имаш. Но аз никога не съм го виждал, не ми казваш името му. Въобще той изглежда като някакво митическо същество. Както и да е, даже и да си омъжена, струва ми се, че аз съм ти по-близък от него. Аз поне се опитвам да те измъкна от затрудненията, а той и това не прави, господ да благослови невидимия! Спомням си думите на суровия пророк Осия, които четох по едно време. Знаеш ли ги, Тес? „Тя ще се завтече след любовниците си, но няма да ги стигне, ще ги потърси, но няма да ги намери, тогава ще рече: Ще отида и ще се върна при първия си мъж. Защото ми беше по-добре тогава, отколкото сега.“ Тес, двуколката ми чака в подножието на хълма и… и… моя мила, а не негова!… Другото ти е известно.

Докато той говореше, лицето й пламна, но тя не му отговори.

— Ти си виновна за моето отстъпничество — продължи той, като протегна ръка да я хване през кръста, — затова си длъжна да споделиш съдбата ми и да зарежеш веднаж завинаги онова магаре, което наричаш свой съпруг.

В скута й лежеше една от кожените ръкавици, които бе свалила, за да се нахрани, и без никакво предупреждение тя замахна и яростно го удари през лицето. Ръкавицата бе дебела и тежка като ръкавица на войн и ударът попадна точно върху устата му. Нейните облечени в ризници прадеди неведнаж са нанасяли такива удари и въображението би могло да види в тази постъпка на Тес връщане към миналото. Разярен, Алек отскочи от снопите. Алена струйка се появи на устните му и след миг кръвта закапа по сламата. Но той скоро се овладя, спокойно извади носната си кърпа и затисна окървавените си устни.

Тя също бе скочила, но отново седна.

— А сега накажете ме! — промълви тя и го погледна с беззащитното предизвикателство на врабче, което очаква да му извият врата. — Удряйте ме, пребийте ме. Не се страхувайте от хората под купата. Няма да викам. Веднаж жертва — цял живот жертва… такъв е законът.

— О, не, Тес — меко каза той. — Мога да бъда снизходителен към теб, но ти си съвсем несправедлива към мен и забравяш, че щях да се оженя за теб, ако не ме бе лишила от тази възможност. Не те ли помолих да ми станеш жена? Кажи!

— Да.

— А ти не можеш. Но едно запомни! — Гласът му стана дрезгав. Обзе го гняв, като си спомни как искрено я бе помолил да му стане жена и как му се отплащаше тя сега. Той отиде до нея и я сграбчи за раменете така, че тя потръпна. — Помни, важна госпожице, че веднаж ти бях господар и пак ще ти бъда господар. Няма да принадлежиш никому, само на мен.

Вършачите под купата се размърдаха.

— Стига сме се разправяли — каза той и я пусна. — Сега ще те оставя и ще дойда за отговор следобед. Ти още не ме познаваш, но аз добре те познавам!

Тя мълчеше и стоеше като зашеметена. Д’Ърбървил прекоси снопите и слезе по стълбата. Работниците станаха и се протегнаха, натежали от изпитата бира. Пак тръгна вършачката, отново зашумя сламата, а Тес, движейки се като насън, се върна на мястото си при бучащия барабан и започна да развързва безкрайния поток от снопи.