Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (57)

LVII

Междувременно Ейнджъл Клер се бе върнал като автомат по пътя, по който бе дошъл. Влезе в хотела си и седна да закуси, загледан неопределено пред себе си. Несъзнателно яде и пи, после внезапно поиска сметката си, плати, взе пътната си чанта — единствения багаж, който бе донесъл със себе си — и излезе.

Точно преди да тръгне, му връчиха телеграма — с няколко думи майка му му съобщаваше, че са доволни, загдето им е пратил адреса си, и го уведомяваше, че брат му Кътбърт направил предложение на Мърси Чант. Тя приела.

Клер смачка хартийката и тръгна към гарата. Там узна, че влак ще има след повече от час. Седна да чака, но не мина и четвърт час и той почувствува, че не може повече да стои. Сърцето му бе разбито, той бе вцепенен, нямаше за къде да бърза, но искаше час по-скоро да напусне града, където се бе развила тази трагедия. Бързо тръгна към първата съседна гара с намерение да вземе влака оттам.

Пътят беше открит и скоро навлизаше в една долина и се проточваше като лента от единия до другия й край. Клер бе изминал по-голямата част от долината и вече изкачваше отсрещния баир, когато, спирайки да си отдъхне, несъзнателно погледна назад. Защо, той сам не знаеше — но нещо го накара да се обърне. Зад него, докъдето погледът му стигаше, лентата на пътя се стесняваше все повече и повече и той забеляза, че на бялата пустош на пейзажа се е появило движещо се петно. Беше човек, който тичаше. Клер зачака със смътното предчувствие, че някой се опитва да го догони.

Фигурата, която се спускаше по наклона, беше жена, но той бе така далеч от мисълта, че съпругата му може да го последва, че дори когато тя се приближи, не можа да я познае в дрехите, в които за пръв път я виждаше. Разбра, че е Тес едва когато тя бе съвсем близо до него.

— Видях те… да тръгваш от гарата… точно преди да стигна там… и оттогава те гоня…

Тя бе така задъхана, толкова бледа, цялото й тяло така трепереше, че той не й зададе никакъв въпрос, а само я хвана под ръка и я поведе. За да избягнат срещи с други пътници, той изостави главния път и свърна по една пътечка, която криволичеше между елите. Когато потънаха сред стенещите вейки, той спря и въпросително я погледна.

— Ейнджъл — започна тя, сякаш чакаше този поглед, — знаеш ли защо тичах подир тебе? За да ти кажа, че го убих.

При думите й на устните му се появи бледа усмивка на съжаление.

— Какво? — запита той, смятайки, че тя бълнува — толкова странно бе държанието й.

— Да, убих го… и аз не зная как — продължи тя, — все така, аз ти дължах това, Ейнджъл. Дължах го и на себе си. Отдавна, още когато го ударих през устата с ръкавицата си, се опасявах, че някой ден ще го извърша заради клопката, в която ме вкара още когато бях невинно момиче, и заради злото, което чрез мен причини и на теб. Той застана помежду ни и ни погуби, но сега вече не може да ни стори никакво зло. Ейнджъл, аз никога не съм го обичала, обичам само тебе. Ти знаеш това, нали? Нали ми вярваш? Ти не се върна при мен и аз бях принудена да отида при него. О, защо ме напусна, защо, когато те обичах толкова много? Не мога да разбера защо постъпи така. Но аз не те упреквам. Само едно, Ейнджъл — сега, когато го убих, ще ми простиш ли греха спрямо теб? Докато тичах, мислех си, че сега, след като извърших това, непременно ще ми простиш. Просто ме озари мисълта, че по този начин ти ще се върнеш при мен. Повече не можех да живея без тебе. Не знаеш колко непоносима бе мисълта, че не ме обичаш! Кажи ми, че ме обичаш сега! Мой скъпи, любими мой, кажи ми, че ме обичаш сега, след като го убих!

— Обичам те, Тес, да, обичам те — така силно, както преди! — каза той, притискайки я буйно. — Но какво искаш да кажеш с това: „Убих го!“?

— Да, убих го — прошепна тя като насън.

— Как, мъртъв ли е?

— Да. Той ме чу, че плача за теб и започна злобно да ми се подиграва, нарече те с гнусно име и тогава аз не изтраях. Сърцето ми не можеше повече да понася. Той и преди ми се е подигравал заради тебе. А после се облякох и тръгнах да те търся.

Постепенно той започна да вярва, че дори и да не го е убила, тя поне се е опитала да направи това и към ужаса му от нейната постъпка се примеси изумление от силата на любовта й към него. Тази любов бе така необикновена, че очевидно я бе лишила напълно от чувството й за морал. Не съзнавайки колко сериозна е постъпката й, тя най-сетне изглеждаше удовлетворена. Облегната на рамото му, тя плачеше от щастие. Той се загледа в нея и се запита какво ли тъмно петно в кръвта на д’Ърбървиловци я бе довело до това бълнуване, ако наистина то беше бълнуване. Внезапно се сети за фамилната традиция — у нея може би се е събудил споменът за каретата и за убийството — всички знаят, че едно време д’Ърбървиловци са правили такива неща. Той беше объркан и смутен, но доколкото можеше да разсъждава в това състояние, реши, че в момента на безумна тъга, за който Тес бе споменала, разумът й се е помътил и тя е паднала в тази пропаст.

Ако тя говореше истината — това беше страшно, ако бълнуваше — беше печално. Но както и да е, неговата изоставена жена, която го обичаше така страстно, сега се бе вкопчила за него и ни най-малко не се съмняваше, че той ще я защити. Той виждаше, че на нея и през ума не й минава, че той може да бъде нещо друго, освен неин защитник. Най-сетне нежността напълно надделя у Клер. Той дълго я целува с бледите си устни, стискайки ръката й, после каза:

— Няма да те изоставя! Каквото и да си направила, любима, ще те защищавам с всички сили!

Те продължиха да вървят под дърветата, като от време на време Тес обръщаше глава и го поглеждаше. Макар че беше уморен и погрознял, тя очевидно не намираше ни най-малък недостатък във вида му. Както и преди за нея той беше олицетворение на съвършенството — физическо и духовно. Той все още беше нейният Антиной, дори нейният Аполон. За влюбените й очи болнавото му лице и днес изглеждаше красиво като утро, така както й бе изглеждало при първата им среща — та нали това беше лицето на единствения мъж на земята, който я обичаше чиста любов и който вярваше в нейната чистота!

Клер инстинктивно се страхуваше от нещо и затова, вместо да продължи към най-близката гара, както първоначално възнамеряваше, той я поведе дълбоко навътре под елите, които тук се простираха на много мили. Прегърнати през кръста, забравили за трупа, те стъпваха по сухия килим от елови иглички, смътно опиянени от мисълта, че най-сетне са заедно и че не ги разделя жива душа. Така извървяха няколко мили, когато Тес се стресна, огледа се и плахо запита:

— Къде точно отиваме?

— Не зная, скъпа. Защо?

— Просто питам.

— Можем да походим още няколко мили, а като се свечери, ще намерим къде да преспим — може би в някоя уединена селска къща. Да не си се уморила, Теси?

— О, не! Така, както си ме прегърнал, бих могла да вървя цял живот.

Всъщност идеята му не беше лоша. Затова ускориха крачка, като избягваха главните пътища и вървяха по горски пътечки в северна посока. През целия ден в движенията им имаше нещо необмислено и неясно — изглежда, и двамата никак не мислеха по въпроса, че могат да избягат, че може да променят външния си вид, че може да се скрият за дълго време. Те съвсем не мислеха за бъдещето — бяха непредпазливи като деца.

Към обяд наближиха един крайпътен хан и Тес бе готова да влезе заедно с него, за да хапнат нещо, но той я убеди да остане да го чака, скрита между дърветата и храсталаците. В тази местност непрекъснато се редуваха горички и ливади. Дрехите й бяха по последна мода, дори чадърчето с дръжка от слонова кост би изглеждало съвсем чудно на хората в тази уединена местност, в която скитаха сега, и в кръчмата това би привлякло вниманието на всички. Той скоро се върна с достатъчно храна за половин дузина хора и две бутилки вино — достатъчно да прекарат цял ден и дори по-дълго, ако се наложи.

Седнаха върху куп сухи пръчки и се нахраниха. Към два часа прибраха остатъка от храната и отново потеглиха.

— Чувствувам се така силна, че бих могла да вървя, колкото поискаш — каза тя.

— Мисля, че ще е добре да вървим към вътрешността на страната, където можем да се скрием за известно време, защото там има по-малка вероятност да ни търсят, отколкото около брега — забеляза Клер. — По-късно, когато ни забравят, може да се опитаме да се доберем до някое пристанище.

Тя не отвърна нищо, само се притисна по-силно до него и продължиха пътя си към вътрешността на страната. Макар че беше май — английски май, — времето беше ясно и хубаво, а следобед беше доста топло. Те изминаха още няколко мили и навлязоха дълбоко в Новата гора. Привечер, свивайки по една пътечка, зад мостчето на едно поточе, видяха голяма табела, на която беше написано с бели букви: „Този прекрасен дом се дава под наем мебелиран“. Следваха подробности и адресът на някакъв лондонски агент. Минаха през вратата и пред тях се откри къщата — голямо старо тухлено здание, построено в строг стил.

— Зная го — каза Клер, — това е Брамсхърст корт. Както виждаш, заключено е, а алеята е обрасла с трева.

— Някои от прозорците са отворени — каза Тес.

— Сигурно само за да проветрят стаите.

— И всичките тези стан са празни, а ние сме без покрив над главите си!

— Ти май се поизмори, моя Теси — каза той. — Скоро ще си отдъхнем.

Той я целуна по тъжните устни и отново я поведе напред.

И той чувствуваше умора, защото бяха изминали десетина-петнадесет мили и трябваше вече да помислят за пренощуване. Отдалеч оглеждаха самотните селски къщи и малките ханчета и дори бяха склонни да отидат в някое от тях, но не им достигаше смелост и винаги пак свръщаха в гората. Най-сетне започнаха да се влачат и спряха.

— Не може ли да спим в гората? — попита тя.

Той каза, че по това време на годината било още много студено.

— Мислех си за оня празен дом, покрай който минахме — продължи той. — Хайде да се върнем пак при него…

Върнаха се по същия път и след половин час отново се озоваха пред портата. Клер й поръча да го почака там, а той отиде да разузнае.

Тя седна сред храстите в двора на имението, а Клер крадешком се приближи до къщата. Той се забави дълго и Тес започна страшно да се безпокои — не за себе си, а за него. Когато се върна, той каза, че някакво момченце му съобщило, че за имението се грижела само някаква стара жена от близкото селце, а тя идвала само в хубави дни, за да отваря и затваря прозорците. Щяла да дойде да ги затвори при залез-слънце.

— А сега можем да се промъкнем през един от прозорците на долния етаж и да си починем — каза той.

Водена от него, тя лениво тръгна към къщата — никой не би могъл да ги види, защото отпред прозорците бяха с капаци и приличаха на слепи очи. На няколко крачки встрани се намираше вратата и един от прозорците до нея беше отворен. Клер се вмъкна през него и издърпа Тес след себе си.

Освен хола всички стаи бяха потънали в мрак и двамата се качиха по стълбите. И тук капаците бяха плътно залостени: този ден поне проветряваха само проформа — отворен беше единствено прозорецът на хола в предната част на сградата и един прозорец на горния етаж в задната й част. Клер отвори вратата на една голяма стая, прекоси я пипнешком и открехна капаците. В стаята нахлу струя ослепителна слънчева светлина и пред очите им се откриха старомодни мебели, червени пердета от дамаска и огромен креват. На таблото над главата бяха нарисувани бягащи фигури, вероятно бягането на Аталанта^[1].

— Най-сетне ще си отдъхнем! — каза той, като остави чантата си и пакета с провизии.

Те се спотайваха там, докато старицата дойде да затвори прозорците. От предпазливост възстановиха пълния мрак, като пак притвориха капаците, в случай че жената отвори вратата на стаята им. Тя дойде към седем часа, но въобще не се приближи до стаята, в която се намираха. Чуха я да затваря прозорците и да закрепва капаците, да заключва вратата и да се отдалечава. Тогава Клер отново открадна малко светлина от прозореца и седнаха да похапнат. Постепенно ги обгърнаха сенките на нощта, а те нямаха свещи да ги разпръснат.