Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (40)

XL

На закуска разговорът се въртеше около Бразилия и всички изразиха надежда относно успеха на замисления от Клер план, независимо от обезкуражителните съобщения на някои фермери, които бяха емигрирали и се върнаха по домовете си, преди да е минала и година. След закуска Клер отиде в градчето да си свърши някои работи и да изтегли от местната банка всичките си пари. Когато се връщаше, при черквата той срещна мис Мърси Чант, която приличаше на светлина, излъчена от черковните стени. Тя носеше няколко библии за учениците си. Нейният мироглед беше такъв, че при случки, които причиняваха болка на другите хора, тя само блажено се усмихваше. Това бе завиден резултат, макар че по мнението на Ейнджъл тя го бе постигнала, принасяйки неоправдано човечеството в жертва на мистицизма.

Тя бе научила, че се готви да напусне Англия, и му каза, че намирала плана му за великолепен и многообещаващ.

— Да, от материална гледна точка този план несъмнено е добър — отвърна той. — Но, драга Мърси, това значи да скъсам с всичко досегашно. Може би манастирът е за предпочитане.

— Манастир ли! О, Ейнджъл Клер!

— А защо не?

— Ах ти, грешни човече! За да отидеш в манастир, трябва да станеш монах, и то монах католик.

— А да станеш католик, е грешно, пък грехът води към гибел, нали? Попаднал си натясно, Ейнджъл Клер!

— Аз се гордея, че съм протестантка — строго каза тя.

При тези думи отчаянието на Клер премина в демонична жестокост, която кара човек да постъпва против истинските си принципи. Повика я да се приближи и сатанински прошепна в ухото и най-еретическите мисли, които му дойдоха наум. Той се разсмя, защото лицето й се изкриви от ужас, но внезапно млъкна, когато ужасът й се смеси с болка и загриженост за него.

— Драга Мърси — каза той, — прости ми! Струва ми се, че съм си загубил ума.

Тя не го опроверга. С това те се разделиха и Клер се върна у дома. Той предаде скъпоценностите на съхранение при местния банкер, докато не настъпят по-щастливи дни. В банката остави тридесет лири, които да бъдат изплатени на Тес през следващите месеци, когато тя пожелае, и прати писмо в долината Блекмур, с което я уведомяваше за разпорежданията си. Надяваше се, че тази сума и парите, които й бе дал на ръка — около петдесет лири — ще й бъдат напълно достатъчни да посрещне нуждите си на първо време. Освен това той й бе казал при непредвидени случаи да се отнася до баща му.

Клер намери за добре да не дава адреса й на родителите си, за да не влизат във връзка с нея, а тъй като и двамата не знаеха истинската причина за раздялата, те не му го поискаха. Същия ден той напусна бащиния си дом, защото искаше колкото може по-бързо да свърши с всичко.

Като последно задължение преди да замине, той трябваше да отиде във фермата в Уелбридж, гдето бе прекарал с Тес първите три дни след сватбата. Дължеше нищожна сума за наем и трябваше да върне ключовете и да прибере някои дребни вещи, останали след отпътуването им. Тук, под този покрив, над него бе разперила крила най-тъмната сянка в живота му. Но когато отключи вратата на всекидневната и погледна вътре, той най-напред си спомни за щастливото пристигане в един също такъв следобед, за първото радостно усещане от съвместния живот, за първата вечеря, за бъбренето пред камината със сплетени ръце.

Фермерът и жена му бяха на нивата и Клер беше сам в къщата. Под напора на чувства, за които не бе държал сметка, той се качи до спалнята, която не бе споделил с нея нито веднаж. Леглото бе застлано, така както Тес го бе подредила в деня на заминаването. Имелът висеше под балдахина на същото място, където го бе закачил. През тези три-четири седмици той беше пожълтял и листенцата и зрънцата му се бяха сбръчкали. Ейнджъл свали клончето и го смачка в камината. Докато стоеше там, той за първи път се усъмни дали е постъпил благоразумно и правилно. Но нима не го бяха измамили жестоко? Сломен от толкова много и така противоречиви чувства, той коленичи пред леглото с влажни очи.

— О, Тес! Ако ми беше казала по-рано, бих могъл да ти простя! — простена той.

От долния етаж се чуха стъпки. Клер стана и погледна от стълбата. Долу стоеше жена. Когато тя вдигна глава към него, той позна бледата, черноока Из Хюет.

— Мистър Клер — каза тя, — дойдох да ви посетя, вас и мисис Клер, и да видя как сте със здравето. Мислех си, че може би вече сте се върнали.

Той бе узнал тайната на това момиче, но тя още не бе отгатнала неговата тайна. Това бе честна девойка, която го любеше — девойка, която би станала толкова или почти толкова подходяща жена на един фермер, колкото и Тес.

— Сам съм — каза той. — Вече не живеем тук. — След като й обясни защо е дошъл, той я запита: — По кой път ще се приберете у дома, Из?

— Аз вече не живея в „Талботейз“, сър — отвърна тя.

— А защо?

Из сведе очи.

— Там беше така скучно, че напуснах. Сега живея ей нататък. — И тя посочи в противоположна посока, в посоката, в която отиваше и той.

— Сега прибирате ли се? Ако желаете, мога да ви закарам.

Мургавото й лице потъмня още повече от нахлулата кръв.

— Благодаря ви, мистър Клер — отвърна тя.

Клер скоро намери фермера, уреди наема и му плати обезщетение заради това, че бяха напуснали квартирата внезапно. После се върна при коня и двуколката и Из скочи до него.

— Напускам Англия, Из — каза той, когато потеглиха. — Заминавам за Бразилия.

— Мисис Клер одобрява ли идеята за такова пътешествие? — запита тя.

— За сега тя няма да дойде с мен… може би след около една година. Аз отивам да разузная… да видя какъв е животът там.

Изминаха значително разстояние в източна посока, но Из не каза нито дума.

— Какво правят другите? — заинтересува се Клер. — Как е Рети?

— Когато я видях за последен път, беше нещо нервна, отслабнала и с хлътнали бузи, като болна. Никой вече няма да се влюби в нея — разсеяно каза Из.

— А Мариан?

— Мариан се пропи.

— Наистина ли?

— Да. Фермерът я изгони.

— А вие?

— Аз не пия и не съм болна. Но… но вече не пея преди закуска.

— Защо така? Спомняте ли си как хубаво пеехте „Това беше в градината на Купидон“ и „Панталоните на шивача“ при сутрешното доене?

— О, да! Когато дойдохте най-напред, сър. А след като постояхте малко, вече не пеех.

— А защо посърнахте така?

Черните й очи блеснаха вместо отговор, а погледът й се плъзна по лицето му.

— Из! Как може да проявявате такава слабост! И то по такъв като мен! — каза той и потъна в размисъл. — Ами… ако ви бях предложил да ми станете жена?

— Ако ме бяхте поискали, щях да кажа „да“ и вие щяхте да вземете жена, която ви обича.

— Наистина ли?

— Самата истина! — страстно прошепна тя. — О, господи, нима чак сега разбрахте!

Стигнаха до страничен път, който водеше към някакво село.

— Трябва да сляза. Ето, там живея — внезапно каза Из, която не бе проговорила ни дума след признанието.

Клер дръпна поводите и конят намали ход. Ейнджъл бе озлобен срещу съдбата си. Беше горчиво настроен срещу социалните порядки, защото го бяха притиснали в ъгъл, откъдето не можеше да се измъкне по законен път. Защо да не си отмъсти на обществото, като се разпорежда с личния си живот така, както намери за добре, вместо раболепно да се кланя на условностите?

— Заминавам за Бразилия сам, Из — каза той. — Разделих се с жена си по лични причини, които нямат нищо общо с пътуването ми. Възможно е никога вече да не се съберем. Може би никога няма да ви обикна, но… бихте ли дошли с мен вместо нея?

— Наистина ли искате да дойда?

— Да, искам! Достатъчно страдах и имам право да потърся облекчение. А вие поне ме обичате безкористно.

— Добре… ще дойда — след кратко мълчание каза Из.

— Съгласна ли сте? Нали разбирате какво значи това, Из?

— Това значи, че ще живея с вас, докато сте там… това ми стига.

— Помнете, че сега не можете да разчитате на моралните ми задръжки. Но длъжен съм да ви напомня, че в очите на цивилизацията — искам да кажа, на западната цивилизация — това е престъпление.

— Все ми е едно! Когато жената преживява такава мъка и няма друг изход, на нея й е все едно.

— Тогава не слизайте, останете!

Задминаха кръстопътя — една миля, две мили, а Клер не й каза нито една нежна дума.

— Много ли ме обичате, Из? — внезапно запита той.

— Да… вече ви казах. Обичах ви през цялото време, докато бяхме заедно във фермата.

— Повече от Тес?

Тя поклати глава и прошепна:

— Не, не повече от Тес.

— А защо?

— Защото никой не би могъл да ви обича повече от Тес… Тя би дала и живота си за вас. Повече от това и аз не бих могла да направя.

Като пророка от планината Тавор в такъв момент Из Хюет с готовност би скрила истината, но очарованието, което Тес будеше в нейната по-груба натура, я накара да бъде откровена.

Клер мълчеше. Сърцето му се разтуптя, когато чу този неочаквано искрен отговор на човек, в думите на когото не можеше да се съмнява. Сълзи задавиха гърлото му. В ушите му отново прозвуча: „Тя би дала и живота си за вас. Повече от това и аз не бих могла да направя!“

— Забравете празния ни разговор, Из! — внезапно каза той и обърна коня. — Не зная какво говоря! Ще ви закарам до пътя за вашето село.

— Това ли е наградата за откровеността ми към вас? Ох, не мога да го понеса… не мога… не мога!

Из Хюет избухна в истеричен плач и започна да се бие по главата, когато разбра какво е направила.

— Съжалявате, че постъпихте справедливо към човек, който не е тук? О, Из, не разваляйте добрата си постъпка, като съжалявате за нея.

Постепенно тя се успокои.

— Добре, сър. Може би и аз не знаех какво говоря, когато… се съгласих да дойда! Искам… невъзможното!

— Защото аз вече имам жена, която ме обича.

— Да, да! Имате!

Стигнаха до кръстопътя, който бяха задминали половин час преди това, и тя скочи на земята.

— Из… моля ви, забравете временното ми лекомислие — извика той. — Постъпих така необмислено, така лошо!

— Да го забравя? Никога, никога! За мен това не беше лекомислие!

Той почувствува, че напълно заслужава упрека, който прозвуча в главата й, и обзет от неизразима скръб, скочи до нея и я хвана за ръка.

— Из, нали ще се разделим като приятели? Вие не знаете колко изстрадах!

Тя бе истински великодушно момиче и не позволи огорчението да помрачи тяхната раздяла.

— Прощавам ви, сър! — промълви тя.

— Слушайте, Из — каза той, насилвайки се да играе ролята на наставник, макар че нямаше никакво желание за това. — Искам, когато видите Мариан, да й кажете, че трябва да бъде добра жена и да не прави глупости. Обещайте ми това и кажете на Рети, че на този свят има много по-достойни мъже от мен и че заради мен трябва да постъпва умно и добре — запомнете думите ми, — умно и добре, заради мене! Изпращам им това послание като умиращ на умиращ, тъй като никога вече няма да ги видя. А вие, Из, вие ме спасихте с вашите откровени думи за жена ми, спасихте ме от безумие и предателство. Жените може да са лоши, но в такива случаи те са по-добри от мъжете. Само заради това аз никога няма да ви забравя. Бъдете винаги честно и откровено момиче, както досега, и мислете за мен като за недостоен любим, но верен приятел. Обещайте ми!

Тя обеща.

— Господ да ви благослови и да ви пази, сър. Сбогом!

Той отмина с двуколката, но щом изчезна от погледа й, Из свърна по черния път и се хвърли върху насипа в припадък на отчаяние. Тази вечер тя се върна в майчиния си дом късно пред нощта със странен и измъчен вид. Никому не каза къде е прекарала вечерните часове от раздялата си с Клер до завръщането си у дома.

И Клер, след като се сбогува с Из, бе измъчван от болезнени мисли. Устните му потръпваха, но не Из бе причината за неговата скръб. Тази вечер той насмалко щеше да изостави пътя към най-близката гара и да подкара коня през Южноуесекския хребет, който му препречваше пътя, към дома на Тес. Не го задържа нито някакво презрение към нея, нито някакво съмнение в любовта й към него. Не! Задържа го чувството, че независимо от нейната любов, потвърдена от признанието на Из, фактите не се бяха променили. Ако е бил прав в началото, и сега е прав. Освен това той бе взел съдбоносно решение и възнамеряваше да го проведе докрай, докато не го отклони някаква по-властна сила от тази, която бе изпитал същия следобед. Може би скоро щеше да се върне при Тес. Същата нощ той взе влака за Лондон, а след пет дни се прости с братята си на пристанището и замина за Бразилия.