Денис Хамил
Ченге в оставка (9)

9.

Половин час по-късно Боби потропа на голямата врата. Почувства как стоманата отекна в пръстите му. След петнайсет секунди натисна звънеца и отново потропа. Стоеше пред прага на лъскавия куб от черен мрамор, сградата на Геритсън Авеню, главният булевард на тази западнала, занемарена част на Бруклин, охранителна фирма „Гибралтар“.

Боби не губи време. Не се обади дори на Маги, нито на Патрик, за да им каже, че е излязъл от затвора. Нямаше прегръдки, балони и празненства за добре дошъл. Имаше работа. Ако искаше да живее на свобода, трябваше да разбере кой го бе натопил. При това бързо.

Знаеше, че Санди Фрейзър, приятелката на Доротея, работи в „Гибралтар“.

Санди трябваше да му разкаже важни подробности за миналото на Доротея. Освен това Боби искаше да разбута гнездото на осите в охранителната фирма, за да ги накара да реагират и да допуснат грешки.

Той познаваше добре района и знаеше, че много ченгета живеят в населения почти изцяло с бели Геритсън Бийч. Някои седяха в кръчмите с неонови реклами на прозорците с изглед към реката и се оплакваха, че „те“ постепенно ги обграждат. По-рано „те“ бяха само „негрите“, но сега включваха всички емигранти — пакистанци, китайци, руснаци и други. „Онези хора с цвят на кожата като пикня горят пера от канарчета, пият кръв от яйчени черупки и искат хлапетата им да учат в едно училище с моите деца — бе казал един четирийсетгодишен полицай, обяснявайки защо продава къщата си. — Отивам в Уинди Тип.“

Уинди Тип беше частен, затворен квартал в южния край на Бруклин, последната крепост в Ню Йорк със сто процента бяло население, където ужасените ксенофоби намираха убежище. Дори евреите от Ню Йорк трябваше да имат подписите на трима видни бели граждани християни от Уинди Тип, за да им бъде разрешено да купят земя там. А половин дузината евреи, които вече живееха в Уинди Тип, бяха женени за дъщери на утвърдени местни жители християни. Уинди Тип беше чисто расистко общество, прелестен полуостров със залив и къщи на плажа.

Боби прегъна къс хартия и го пъхна в звънеца, така че да звъни постоянно. Най-сетне вратата се отвори. На прага стояха Зийк и Кюзак, издокарани в скъпи костюми в пастелни тонове, които вече едва се закопчаваха на огромните им кореми. Зийк извади хартията от звънеца.

Двамата имаха силните, едри тела на хора, които са спортували интензивно, но са зарязали гимнастиката заради лакомията си. Очите им бяха подпухнали, сякаш бяха пили цяла нощ, смъркали кокаин и чукали проститутки. Хората, които живееха по този начин, обикновено бързо се съсипваха.

— Аха, убиецът на жени — рече Кюзак. Косата му беше толкова съвършено подстригана, че приличаше на перука. — Как си излязъл от затвора?

— Заведете ме при шефа си — каза Боби.

— Шегаджия — рече Зийк, набитият, по-нисък мъж. На плешивата му глава имаше кичур коса.

— Ако майките ви са твърде заети да клатят нечии топки, и шефът ви ще свърши работа. — Боби знаеше, че в Бруклин, особено в пълен с предразсъдъци квартал като Геритсън Бийч, най-добрият начин да вбесиш някого, е като обидиш майка му. Това беше стар и жесток подход, но почти винаги въздействаше. Думата „майка“ все още беше свещена тук, като в едновремешните гангстерски филми.

— Ако кажеш още нещо за майка ми, ще ти отрежа кура — рече Зийк.

— Толкова ли е гладна майка ти? — попита Боби. Зийк тръгна към него, но Боби използва номер, който бе научил в затвора, когато активните хомосексуалисти го нападаха в гръб. Отстъпи встрани и ритна Зийк по извивката на ходилото. Зийк изрева от болка. През тялото му преминаха поредица от спазми. Той политна на една страна, блъсна се в рамката на вратата и се свлече по мраморната стена. Боби се наведе над него и попита:

— Господи, съжалявам. Да повикам ли майка ти?

Кюзак го сграбчи, но Боби го удари с глава по носа. Кюзак вдигна ръце към лицето си, направи пирует, кръстосвайки крака, плъзна се по мраморния под и се стовари върху Зийк.

Боби протегна ръка и извади револвера „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, от кобура на глезена на Зийк. После бръкна в джоба на сакото му и измъкна деветмилиметров „Глок“ с корпус от полимер. Вдигна го към носа си и го подуши. Пистолетът миришеше на нова кола, тежеше около килограм и двеста грама и можеше да спре връхлитащ бик.

Боби извади пълнителя на глока и изсипа патроните на револвера в дясната си длан. Взе двете оръжия и мина през втората врата, като задейства алармата. Веднага позна Санди Фрейзър, която се стресна, стана от бюрото си и тръгна да изключи алармата.

— Господи, Боби…

— Здравей, Санди. Трябва да поговорим за Доротея…

— Тя беше моя приятелка, Боби — прошепна Санди и погледна към затворената врата на вътрешния кабинет.

— Не съм я убил, Санди.

— Вярвам ти, но… — Тя кимна към вратата. — Всичко е ужасно объркано. Страхувам се. Не само за себе си. И ти би трябвало да се страхуваш.

— Нуждая се от помощта ти.

— Не си единственият. Но не мога да се замесвам в тази история. Имам основателни причини, Боби.

Санди беше красавица. Черните й пухкави коси украсяваха лице, на което изпъкваха две големи сини очи, почти скрити от тежкия грим. Устните й бяха меки, сочни и с твърде дебел слой ярко червило.

— Но ти вече си замесена.

Санди тръгна към бюрото си. Боби се възбуди, като гледаше движенията на тялото й, облечено в тясна черна рокля. Тя нервно изпи глътка кафе.

— Моля те, Боби, не може да говорим тук.

— Добре. Но това ще стане скоро. Още днес. Ще те намеря.

Той пусна петте патрона от револвера на Зийк в тежкия стъклен пепелник на бюрото на Санди и взе чашата с кафе, на която бе написано името й. Намигна на Санди, която леко се усмихна, после стисна устни, когато от вътрешния кабинет излязоха още двама главорези от „Гибралтар“, издокарани в скъпи костюми. Подкрепления. Мъже, които още посещаваха гимнастическия салон.

— Обслужването тук е страхотно — каза Боби. — След като първите двама служители буквално се сблъскаха, опитвайки се да ми помогнат, „Гибралтар“ изпраща още придружители да се погрижат за мен. Истинска класа.

Санди сподави смеха си, обърна се и взе някаква папка от шкафа зад нея.

Главорезите погледнаха Зийк и Кюзак, после отново Боби. По-младият, около двайсет и осемгодишен, избръснат гладко като на реклама за набиране на морски пехотинци, бавно и целенасочено започна да съблича якето си.

— Казвам се Флин, а съдружникът ми е Левин — рече той. — А вие влизате без позволение, господин Емет.

— Синко, при други обстоятелства — в три часа сутринта, по грамофона-автомат Джон Ленън пее „Представи си“, трима мотоциклетисти влизат и свалят гаджето ми — с удоволствие бих си тръгнал — каза Боби, после отпи от кафето. По чашата имаше следи от червилото на Санди и вкусът на жена отново го възбуди. Още държеше двата пистолета. — Но всъщност мисля, че сте малко неопитни за такива услуги. Може ли да повикате някой, стоящ по-високо в йерархията?

— Предупредихме те учтиво — рече Флин. — А ти продължаваш да знаеш много. Затова ще пречупя шибания ти гръбнак като молив номер две, отрепко.

Боби се обърна към Санди и каза:

— Говори правилно и може да брои до две? Та той е преждевременно развит. Но му липсват маниери. Щом псува пред дама, значи е невъзпитан.

Кюзак се приближи до тях, като се препъваше и притискаше окървавена носна кърпа към носа си. Боби остави чашата за кафе.

— Ще те убия — с немощен глас каза Кюзак.

Флин вдигна ръка да го спре. После направи сигнал на Левин, червенокосия си партньор, да застане от лявата страна на Боби.

Боби нехайно премести револвера в дясната си ръка, седна на бюрото на Санди и насочи оръжието към тях. Сетне сподави прозявката си. Флин погледна към пепелника, където бяха патроните.

— Добре, да преброим патроните в пепелника — каза Боби, докато Флин и партньорът му се колебаеха. — Пет са. Това означава, че в барабана има още един. Да видим кой от вас ще познае в кое гнездо е.

Боби завъртя барабана на револвера, забавлявайки се с тази игра на руска рулетка.

— Да минем към по-висша математика — продължи той.

— Вие сте на не повече от двайсет и осем години. Най-много на трийсет. И двамата носите пръстени на нюйоркската полиция. Но ако работите тук и посещавате гимнастическия салон, това означава, че сте напуснали полицията. Обзалагам се, че сте пенсионирани по болест.

Боби отново завъртя барабана, пийна още една глътка кафе и добави:

— В такъв случай, работите тук, вероятно незаконно. Освен това сте социално осигурени — още два бона месечно. Сигурно изкарвате шест или дори седем-осем хиляди на месец. До края на живота си. Без данъци. За хора, които не могат да броят до шест? Никак не е зле.

— Хайде да се обзаложим колко кости на лицето ти ще счупя с един удар — каза Флин.

— Да играем честно. Първо оставете оръжията си на бюрото — отговори Боби.

Санди седеше, без да говори. Ноктите й нервно потракваха на бюрото.

— Хайде, аз имам само един патрон — продължи Боби.

— Кой ще бъде героят да го опита?

Флин и Левин с нежелание извадиха деветмилиметровите си глокове от кобурите на гърба и ги сложиха на бюрото на Санди. Боби измъкна пълнителите и пусна пистолетите в аквариума, всявайки паника сред хищните пирани. Хвърли там и пистолета на Кюзак, но задържа револвера на Зийк.

В същия миг вратата на вътрешния кабинет се отвори и оттам излезе Лу Барникъл. Носеше очила „Рей-Бан“, златен часовник „Ролекс“ и костюм на Армани и приличаше по-скоро на шлифован политик, отколкото на бивше ченге. Усмихна се, показвайки редица големи изкуствени зъби, които контрастираха на тъмния му слънчев загар. Кожата на лицето му беше гладка и опъната. Явно си бе правил пластични операции. Добра работа, защото така поддържаше постоянна възраст от четирийсет и пет-петдесет години. Костюмът на ситни сини райета подхождаше идеално на копринената бежова риза. Имаше вид на всемогъщ, властен човек с високо обществено положение. Нямаше и следа от предишните тлъстини, когато беше полицай. Краката му бяха твърде големи за мокасините от волска кожа, но въпреки това ги бе обул, вероятно заради изящните малки позлатени плочки, които показваха, че обувките са скъпи и италиански.

— Какъв е проблемът, господа? — попита Барникъл, разпервайки ръце като свещеник, който дава благословията си.

— Здравей, Лу — презрително каза Боби. — Виждам, че още харчиш по двеста долара в бръснарския салон.

Барникъл беше най-гладко избръснатото ченге, което Боби познаваше. Никой друг полицай не се бръснеше всяка сутрин. Докато още работеше в полицията като капитан със заплата, по-малка от десет хиляди годишно, Барникъл бе успял да си купи къща с шест спални за половин милион на плажа в Уинди Тип, беемве за четирийсет хиляди долара, яхта за сто и петдесет хиляди и всяка зима прекарваше по един месец на Карибите. Макар че не можеха да го докажат, детективите от отдела за вътрешно разследване знаеха, че той е твърде чист, за да не е корумпиран.

— Пистолетите? — риторично попита Барникъл. Тръгна със ситни, уверени стъпки към хората си, като клатеше глава и ги гледаше.

— Как са бойните ти рани, Лу? — попита Боби. — Прилича на истинско принудително пенсиониране по болест.

Барникъл се бе пенсионирал по болест. Частната му охранителна фирма наемаше само бивши ченгета, повечето от които вероятно също бяха пенсионирани по болест. Но всичко беше законно. На повърхността. Според Боби тук ставаше нещо по-голямо от фалшиво пенсиониране по болест. Инак нямаше да го натопят, задето слухти наоколо. Явно се бе насочил по вярна следа.

— Оръжие и насилие? — рече Барникъл като чичо, който помирява скарани роднини. — Нужно ли ни е всичко това за да посрещнем Боби Емет? Аз съм работил с него, когато ченгетата бяха истински ченгета. Ние не вадим оръжие един на друг. Би трябвало да празнуваме излизането му от затвора.

Барникъл погледна окървавения Кюзак, който помагаше на куцащия Зийк да седне на стола, Флин и Левин се бяха вторачили в аквариума, където бяха пистолетите им. Барникъл поклати глава като разочарован учител, но под лустрото, в студените кобалтово тъмносини очи Боби видя нарастващ гняв.

— Чух, че празненството за добре дошъл ще бъде тук — каза Боби. — Закъснях ли? Изядохте ли тортата?

— Боби, ела в кабинета ми да поговорим. Санди, направи еспресо — рече Барникъл, после се обърна към четиримата главорези. — Има много работа. Свършете я. Трябват ни още четирима униформени служители на „Гибралтар“ за рап концерта в Бруклинския колеж. Всички билети са продадени. Може да възникнат скандали. По осем долара на час. Без удръжки.

Лу Барникъл отвори вратата на вътрешния кабинет. Боби остави чашата за кафе на бюрото на Санди. Очите им се срещнаха за миг, после тя вдигна слушалката на звънящия телефон. Той последва Барникъл, като още държеше револвера.

Боби огледа кабинета с ламперия от дъб. Нямаше прозорци. Чу бръмченето на вентилатора, който изсмукваше дима от хаванската пура на Барникъл.

— Какво става с теб, Боби? Предполагам, че ще пиеш уиски или водка.

— Не, благодаря, Лу. Последния път, когато пих с хора от това свърталище на плъхове, се събудих, осъден за убийство.

Барникъл се престори на обиден.

— Да не би да мислиш, че аз…

— В килията ми влизаше повече дневна светлина, отколкото тук. Но това е добра подготовка за теб, Лу. Все едно тренираш за космонавт. Щом можеш да прекарваш по осем часа на ден в тази кутия, ще можеш да понесеш и единичната килия. На ченгетата като нас им позволяват да излизат само по един час на ден. Не те бръснат. Няма лични шивачи. Дори златният „Ролекс“, обсипан с диаманти, не ускорява времето, което излежаваш, Лу.

— Огорчен си — монотонно отбеляза Барникъл. — Трябва да се научиш да прощаваш и да забравяш.

Боби обиколи стаята, разглеждайки някои от наградите, които Барникъл бе спечелил като полицай.

— Да, забравям всичко, освен шибаната омраза — каза Боби, докосвайки с показалеца на лявата ръка слепоочието си.

— Ти си смел човек. Никой не може да каже, че Боби Емет няма кураж. Или мозък в главата си. Винаги съм смятал, че си твърде умен за ченге. Но и безразсъден. Прекрачваш границата. Бъркаш се в хорските работи. Започна да преследваш дори своите. На какво прилича това, по дяволите? Имам предвид, че детективите от отдела за вътрешно разследване се опитват да гонят хората от районното управление. Но ти се опита да вкараш ченгета в затвора. Както вече разбра, там не е приятно място за полицаи. А сега, веднага щом излезе, се заяждаш с мен. Защо?

— Мисля, че си инсценирал обвинението срещу мен. Няма смисъл да говорим със заобиколки. Смятам, че си ме натопил и като всеки невъздържан американец, вярвам в отмъщението.

— Нямаш подкрепления, нито разрешително за носене на оръжие и приятели. И аз трябва да гълтам „Алмагел“, защото ме ядосваш. — Барникъл се престори, че се оригва. — Ето, причини ми газове.

Боби пое дълбоко въздух и рече:

— Ще разбера какво се е случило с Доротея Дубров. Можеш да се обзаложиш, че ще го сторя.

— Хей, може да съм всякакъв, но не убивам момичета. Особено красиви…

— Господи, каква естетическа дискриминация от твоя страна.

— Бизнесът ми е законен — продължи Барникъл, сякаш Боби не го беше прекъснал. — Грижа се за ченгетата, пенсионирани по болест. Дори за теб. Да, точно така. Мога да ти предложа двайсет и пет долара на час като начало. Ще охраняваш рап звезди. Какво ще кажеш?

— Сигурен съм, че това ще ти хареса — да проверявам карти за самоличност и билети в Бруклинския колеж. По-добре, отколкото да съм в затвора или на свобода и да те ядосвам. Но щом не си съучастник в убийството й, откъде си толкова сигурен, че Доротея е мъртва?

— Ако е жива, защо не се обади? — попита Барникъл, стана, наля си коняк „Реми Мартин“ и го помириса. — Тя чете вестници. Знае какво е станало с теб.

— Може би я държат в плен.

— Къде? В зоологическата градина ли? Като се замисля, задникът й наистина беше като на звяр от джунглата. Не се обиждай.

Боби почувства прилив на заслепяващ гняв. „Овладей се — помисли той. — Контрол.“

— Обиден съм. И няма да го забравя. Някой почука на вратата.

— Влез, скъпа — каза Барникъл.

Боби стисна дръжката на револвера, който държеше зад гърба си. Санди внесе поднос с две чаши еспресо. Отвори пакетче захарин и го изсипа в чашата с кафе на Барникъл. Сякаш извършвайки ритуал, тя го разбърка с малка сребърна лъжичка и плъзна по ръба на чашата резен лимон.

— Истинска захар или захарин, Боби? — попита Барникъл, като го погледна. Очите му бяха изпълнени с други въпроси.

Боби харесваше Санди — приятните й маниери, дръзкото чувство за хумор, придобитата на улицата интелигентност, сияйната й усмивка и неприкрития бруклински акцент — още когато беше служителка в нюйоркската медицинска комисия.

Всички ченгета искаха Санди да проведе събеседването с тях, защото с нея се разговаряше лесно и беше хубава. Беше на трийсет и пет години, но още имаше тяло като на мадамите от снимките в „Плейбой“. Срещаше се с много ченгета. Според слуховете бе имала връзки с женени шефове, които обещавали да се разведат, но само разбили сърцето й. В нея имаше нещо обсебващо тъжно. Внушаваше усещането, че не е щастлива и вечно търси, но никога не намира мястото си в живота.

— Не желая нищо, благодаря — отговори Боби. Барникъл погледна единия, после другия. Начинът, по който Санди и Боби се гледаха, не му хареса. Тя се забави за миг, сякаш чакаше заповеди.

— Какво чакаш, по дяволите? — попита Барникъл.

— Да ми благодариш — отговори, Санди.

— Аз съм проклетият ти шеф — ядоса се той.

— Аз пък съм проклета дама. Човешко същество. Ние имаме странни навици — „моля“, „благодаря“, „извинявай“.

Тя излезе от кабинета и затвори вратата.

— Сладурана — усмихна се Барникъл. — Роди бебе от мен, докато ти беше… в отпуск. Син…

Той обърна към Боби снимката в рамка, която стоеше на бюрото му. „Господи — помисли Боби, — как е могла да легне с този отвратителен гадняр?“ Може би безопасността беше най-силният афродизиак.

— Бебетата непрекъснато дрискат, нали? — ухили се Барникъл.

Боби се изсмя мрачно.

— Ако лайната бяха пари, само хората като теб щяха да имат задници, Лу. А сега, изслушай ме, татенце. Ще разбера какво е станало с моето момиче. Но вече не съм ченге. Също като теб, не е необходимо да се придържам към правилата. Ето защо, това е последният ти шанс. Ако знаеш какво е станало с Доротея, кажи ми го сега, и ако с нея всичко е наред, пътищата ни може и да се разделят. Но ако ти и главорезите ти сте й сторили нещо или отново се изпречите на пътя ми, с радост ще умра, докато те убивам. Предупреждавам те, че съм готов да загина, но не и преди да науча истината.

Барникъл се вторачи в очите му.

— Ти си напълно откачен — каза той и поклати глава. Боби извади последния патрон от револвера и го пусна в кафето. После сложи оръжието на бюрото, пред снимката на момченцето. Барникъл подскочи на стола си, когато Боби се обърна и излезе.

Зийк, Кюзак и Флин стояха на външната врата на охранителна фирма „Гибралтар“. Левин се опитваше да извади с дълга тел пистолетите от аквариума. Боби погледна тримата главорези на вратата. Контрол. Той пак взе чашата с горещото кафе на Санди.

— Е, кой от вас, примати, иска да духа това? — попита Боби.

Ченгетата се спогледаха неловко и се отстраниха от пътя му. Боби излезе, като пиеше от кафето на Санди и се наслаждаваше на вкуса на червилото й.

Тя го гледаше и се питаше какво да му каже, когато се видеха насаме.