Денис Хамил
Ченге в оставка (10)

10.

Боби качи Глисън и подкара джипа „Чероки“ покрай Белт Паркуей и сетне по Шор Роуд, най-великолепната крайбрежна ивица в града. Мина покрай домовете на стойност милиони долари, принадлежащи на лекари, адвокати, гангстери и политици, под пилоните на Веразано Бридж. Влекачи извеждаха в открито море танкери, минавайки покрай Стейтън Айланд, Бруклин и Джърси. В голямото пристанище на Ню Йорк се движеха фериботи, шлепове и яхти.

Боби не бе спал предишната нощ заради шума в затвора, но не се чувстваше уморен. Свободата пулсираше във вените му като вълшебен еликсир. Трябваше първо да види дъщеря си, после да намери къде да отседне и веднага да се залови за работа.

Той маневрираше през натовареното движение по магистрала Гауанас. Най-сетне мина под Бруклинския тунел, излезе на Уест Сайд Хайуей в Манхатън и се отправи към Седемдесет и девета улица.

Пътуването продължи трийсет и две минути. Часовникът на таблото показваше дванайсет и пет. Денят щеше да бъде много дълъг, но Боби очакваше с нетърпение всяка минута от него.

Глисън му каза да паркира на кръглата площадка над пристанището на Седемдесет и девета улица. Площадката представляваше риф от гранит и бетон и се издигаше на дванайсетина метра над морското равнище в един от най-красивите яхт-клубове в града.

Макар че някога беше ченге от бреговата охрана и познаваше района като пръстите на ръката си, Боби винаги се бе приближавал откъм реката и никога не му бе оставало време да разгледа пристанището от тази височина.

Пристанището се простираше покрай двата бряга на река Хъдсън и имаше сто четирийсет и пет кея, където бяха закотвени яхти, моторници, траулери, баржи, риболовни лодки, платноходки, катери, джетове и шхуни. Имаше дори японска плоскодънна лодка. Яхт-клубът приличаше на малко риболовно селище.

— Само деветдесет и един кея са заети през цялата година — каза Глисън. — И седемдесет и шест от нас живеят на борда. Баща ми ме записа в списъка на чакащите в деня, в който се ожених. Нарече го застраховка развод. Половината мъже тук са разведени и остават само с яхтите си, когато съпругите им вземат къщите. Баща ми не го биваше като мореплавател, но аз съм още по-зле. Трябват ми инструкции, за да пусна душа в банята и ми става лошо, само като гледам вълните. Но имам кей и яхта.

Пристанището беше оградено и имаше денонощен пазач. Въпреки това почти всеки можеше да влезе там. Всички, живеещи на яхтите, имаха ключове от желязната порта. Раздаваха дубликати на приятели, които на свой ред също правеха копия за други приятели — гости на безкрайните увеселения през лятото.

Мнозина нюйоркчани минаваха покрай пристанището на Седемдесет и девета улица, без да подозират, че е там. Дори да го забележеха, рядко спираха да го разгледат от кръглата площадка. Пристанището оставаше сгушено покрай бреговете на Хъдсън като тайна малка порта към големия архипелаг Ню Йорк.

— Списъкът на чакащите за кейове е дълъг колкото списъка с враговете ти, но щом получиш разрешение, никой не може да ти го отнеме — добави Глисън. — Стопанисва го отдел „Паркове“. Плащам триста деветдесет и пет долара месечен наем и още сто двайсет и пет за паркиране. Толкова ми струва да живея тук, в Уейст Сайд. Това са много пари, но вършат добра работа. Живееш на яхтата си, без да плащаш данък сгради. На мадамите тук адски им харесва. И не забравяй да казваш, че живееш с мен, защото е забранено да преотстъпвам кея си под наем. Не ми навличай неприятности.

Паркираха колата в стария покрит гараж и засенчиха очи, когато излязоха на ярката слънчева светлина на Ривърсайд Парк. Изи успя да обясни на Венера да чака на пейка в парка, докато той и Боби отидат до яхтата.

Глисън отключи портата на охраната и спря пред будката на пазача — малка барака, облепена с мореплавателни карти, с бюро и тесен кабинет. Адвокатът представи Боби на Дъг, шефа и пазача на пристанището.

— Боби ще остане тук известно време — каза Глисън. — На кей 99-А. Дръж се с него добре и Дядо Коледа ще ти донесе подарък.

Дъг се усмихна и се ръкува с Боби. Беше дружелюбен, приветлив човек, с дебели ръце и лице, съсухрено от двайсетте и няколко години, прекарани под слънцето и край морето. Работата му беше да пази яхтите, да събира наемите и да дава временно места на отбиващите се плавателни съдове за през нощта.

— Ако имаш нужда от нещо, обади се — каза Дъг. — Хей… Чакай малко. Ти не си ли…

— Да. Отдавна не сме се виждали.

— Познавате ли се? — изненада се Глисън.

Дъг помнеше дните, когато Боби работеше в бреговата охрана и караше патрулен катер.

— Как бих могъл да го забравя — рече Дъг. — Никога не съм мислил, че си виновен, Боби. Винаги си бил джентълмен. Добре дошъл. Надявам се, че тук ще се чувстваш като у дома си.

— Оценявам това — каза Боби.

— Не разгласявай, че е тук — обади се Глисън.

— Разбира се — отвърна Дъг.

Адвокатът поведе Боби по моста. Минаха покрай тежки въжета, кнехтове, скари за печене на месо, шезлонги, хладилни чанти и две жени, които бяха погълнати в разговора си и не им обърнаха внимание. Боби вдигна лице към слънцето, вдъхна речния въздух и се заслуша в сирените на яхтите, плаващи по реката и в равномерното свистене на колите по магистралата зад него. Най-сетне стигнаха до кей 99-А.

— Е, яхтата е виждала и по-хубави дни — отбеляза Глисън. Боби разгледа занемарената дванайсетметрова „Силвъртън 34 Експрес“, която леко се поклащаше по вълните на река Хъдсън. На мръсната кърма беше изписано името „Петата поправка“. На покрива на главната каюта се развяваше парцаливо американско знаме.

Отвътре яхтата не беше толкова лоша. Камбузът беше занемарен, но хладилникът, електрическата печка с два котлона, микровълновата фурна и мивката с кранове от неръждаема стомана работеха.

Вратата от черешово дърво водеше към салон с размери два на два метра, разположен между кухнята и главната каюта. Тревистозеленият мокет се нуждаеше от почистване и изпиране. Облицованите в ламперия стени бяха украсени със сини мореплавателни карти. В ъгъла за развлечения имаше цветен телевизор с вграден видеорекордер, радио и стереоуредба. До стената стояха бюро и два метални стола. Плъзгащите се прозорци с щори гледаха към моста „Джордж Вашингтон“. Сгъваемият диван беше обсипан с възглавници от рипсено кадифе.

Глисън посочи друга дървена врата и Боби влезе в главната каюта с размери два на метър и осемдесет, където имаше голяма койка с ракла отдолу. На нощното шкафче стоеше лампа за четене. В шкафа имаше достатъчно място за малкото дрехи на Боби. Той отвори прозореца, който гледаше към града, и от реката нахлу свеж въздух.

— Баща ми беше адвокат по сделки с недвижими имоти — рече Глисън. — Той и клиентите му изчезваха всяка събота и неделя с тази яхта. Майка ми го подлагаше на строги разпити, когато се прибереше вкъщи. Ето защо я кръсти „Петата поправка“^[1]. Татко и приятелите му прекарваха повече време тук долу, отколкото на палубата.

Глисън присви очи, разопакова бонбон и го пъхна в устата си. Влезе в тоалетната, хвърли опаковката в чинията и пусна водата.

— Достатъчно е широко да четеш „Дейли Нюз“ — отбеляза той. — Можеш да вкараш и някоя мацка. Няма място за друго.

Боби пое дълбоко въздух. Изи пусна душа, откъдето първо потече ръждива вода, която след малко се избистри.

— Струята е като детска пикня, но ще измие градската мръсотия — каза той.

— Мислил ли си някога да се занимаваш с недвижими имоти? Имаш нюх към тази работа.

Имаше още една малка каюта.

Боби бързо се изкатери на горната палуба и огледа пристанището. Няколко десетки закотвени яхти леко се поклащаха по вълните на река Хъдсън. Познаваше ченгета, които уж работеха допълнително и взимаха рушвети, за да си купят яхти. Пътните полицаи бяха прословути с това, че криеха патрулните коли в гаража на пристанището и превъртаха километража, за да покажат после на шефовете си, че са изминали обичайните двеста километра по време на осемчасовото си дежурство. През това време ченгетата ловяха риба, пиеха, играеха покер или чукаха мадами на яхтите. Повечето оставаха да живеят там след разводите си. Боби винаги бе мислил, че това са мъже, които изоставят съпругите си заради яхтите.

Той огледа уредите. Като повечето ченгета от бреговата охрана Боби не разбираше много от мореплаване. Обикновено знаеха как да запалят мотора, да управляват катера и да хвърлят котва. Той завъртя щурвала и изпробва хидравличната система за навигация. Уредите изглеждаха в изправност. Трябваше само да се почистят и смажат. След седмица на грижи яхтата щеше да бъде в добро състояние.

— Всичко работи — каза Глисън. — Проблемът с яхтите е, че гълтат като състезателни коне. Горивото струва пари. А аз ги нямам много. Но съм открил разплащателен влог в бензиностанцията на пристанището, който можеш да ползваш. Ще разчитам на старомодната ти сантиментална честност да ми върнеш парите някой ден.

— Ключовете и документите? — попита Боби и протегна ръка.

Изи му ги даде. После издрънча с ключовете на джипа „Чероки“.

— Колата е всичко, което ми остана от брака — каза адвокатът. В гласа му прозвуча тъга. — Затова я пази…

Боби кимна.

— Утре изпращам Венера в клиника за отслабване — добави Глисън, като отново се развесели. — Диетологът каза, че ще стане стройна като фиданка. И после ще ми изкаже вечната си благодарност.

— Не си в ред — отбеляза Боби и го хвана за китката, за да види колко е часът.

Дванайсет и двайсет.

Стигна до палубата и изведнъж забеляза вече познатия бял форд. Беше спрял на кръглата площадка над пристанището. „Не може да бъде“ — помисли Боби.

— Имаш ли бинокъл на яхтата?

— Не — отговори Глисън. — Защо?

Боби посочи форда. Двигателят тихо бръмчеше.

— Какво очакваш? — попита адвокатът. — Ходил си в охранителна фирма „Гибралтар“, тероризирал си телохранителите там и сега искаш да не те следят? Трябваше да ги забележиш още по пътя, Шерлок Холмс.

— През цялото време поглеждах в огледалото за обратно виждане. Шофьорът го бива… Трябва да проверя на кого е фордът. Имаш ли клетъчен телефон?

— Не е тук. В кантората ми е…