Денис Хамил
Ченге в оставка (2)

2.

Нощта беше кошмарна, огласявана от думкането по железните решетки на килиите.

— Ще ти натикам прът в задника и ще събирам входна такса на всички, които искат да се позабавляват с теб, шибано ченге — се чу вик от дъното на коридора.

Останалите затворници отвърнаха с оглушително тропане. Докато траеше нощната дандания Боби Емет завърши петстотин двайсет и първата си лицева опора и осъзна, че е направил по една за всеки ден, прекаран в този ад. По една за всеки ден, в който е бил далеч от четиринайсетгодишната си дъщеря Маги. Всеки ден, в който се е питал какво се е случило с Доротея Дубров, жената, която обожаваше и за чието убийство бе обвинен и осъден.

Някога Боби Емет беше достойният главен следовател от окръжната прокуратура в Манхатън. А сега бе едно ченге в кафеза с доживотна присъда. За осемнайсет месеца го местиха пет пъти и от три седмици се намираше тук, в затвора Уолкил. Идиотите само за три дни разбраха, че е бивш полицай и веднага започнаха заплахите, подигравките и дрънченето по решетките. Беше заключен в самостоятелна килия по двайсет и три часа в денонощието. Даваха му по един час на ден да отиде да се изкъпе. Единственото му занимание бяха физическите упражнения. Всяка сутрин, в продължение на година и половина, той започваше поредната серия от петдесет лицеви опори и не спираше докато не станат хиляда. Пресметна, че ако излежи само петнайсет години от присъдата си, ще е направил пет милиона четиристотин седемдесет и пет хиляди опори и още толкова коремни преси.

Скоро щяха да бутнат закуската под вратата. Обикновено времето до обяд запълваше с хиляда коремни преси, а ако онези животни хлопаха цяла нощ, продължаваше с разнообразни физически упражнения, които укрепваха мускулите на ръцете, раменете и гърдите му. После още опори и преси, докато се строполяса изтощен на леглото и потъне в непробуден сън. Миналата нощ упражненията му бяха помогнали да запази самообладание. Идиотите бяха изключително враждебно настроени, думкаха по железните врати с канчета, лъжици, чаши и с всичко, каквото им попаднеше. Около час някои от тях крещяха как щели да се радват на задника му, после млъкваха и друга група продължаваше с виковете и хлопането. Заплашваха го, че ще му прережат гърлото, ще го кастрират и ще изпратят топките на дъщеря му. Броенето отвличаше вниманието му от крясъците и шума. Когато броеше упражненията си, той успяваше да поддържа вътрешен контрол. Не им позволяваше да го прекъсват. Спазвайки този изключителен дневен режим в продължение на осемнайсет месеца, Боби бе направил тялото си здраво като скала и се чувстваше в отлична форма.

И все пак тази нощ бе най-кошмарната. Не обръщаше голямо внимание на заплахите, макар да знаеше, че често ставаше тяхна жертва. Изолацията му не попречи на непоколебимите гадове в различните затвори да се доберат до него по време на едночасовата разходка. До този момент го бяха намушквали два пъти, веднъж му счупиха ръката и получи мозъчно сътресение, и то докато униформените пазачи го придружаваха до мивката. Бе способен да се справи със заплахите, нападенията и скуката, ала това, което най-много го травматизираше бе дрънченето. Непрестанният оглушителен вибриращ звън на стомана му напомняше, че сега той бе един от тях. Бе един от престъпниците, от гадовете, които през всичките години на безупречна служба бе прибирал от улиците, за да ги натика в затвор като този.

Звънът на стомана въплъщаваше ритъма на затворническия живот. И Боби Емет никога нямаше да свикне с него, защото за разлика от останалите неговото място не беше тук. А те не само го приемаха, но дори го смятаха за дръзко тържество на живота, който ги бе докарал дотук. С удоволствие му се подчиняваха; за тях той бе онова, което будистите наричат „омът“ на вселената.

И все пак имаше искрица надежда — докато се съпротивляваше срещу този ритъм, Боби знаеше, че е различен, а не един от тях. Не беше крадец, нито изнасилвач, нито хладнокръвен убиец; не беше звяр в човешка кожа, нито лешояд. Боби бе работил самоотвержено, горд от факта, че винаги е изпълнявал задачите си докрай. Интересуваха го повече резултатите от добре свършената работа, отколкото паричното възнаграждение. Гледаше скептично на медалите, славата и показността. Гордееше се, че е защитавал честните данъкоплатци, които се стремяха да поддържат някакво подобие на цивилизовано общество.

Ала шумът тук непрестанно му припомняше какво го разделя от дъщеря му Маги. Както и от онези, които го изиграха и обвиниха за убийството на Доротея Дубров. И за двете той би жертвал живота си. Безсилието, обърканите мисли и спотаената ярост не му даваха мира по цяла нощ. Това бе най-тежкото бреме от несправедливата присъда.

Питаше се как би разказал историята си на някой непознат. Дали щеше да каже, че докато е разследвал корумпирана частна детективска агенция, сформирана и управлявана от бивши нюйоркски полицаи, е бил натопен и осъден за убийство? Щеше ли да сподели, че е работил в областната прокуратура на Манхатън? Всъщност, тъкмо областният прокурор на Бруклин убеди съдебните заседатели, че Боби е убил Доротея с кухненски нож в апартамента си и през нощта е изгорил тялото в крематориума на местното гробище. Боби бе похарчил и последния взет назаем цент, за да наеме Мойра Фаръл, която бе един от най-добрите адвокати в Бруклин. И въпреки това бе осъден за убийството на Доротея Дубров. Целият този фарс, от арестуването до присъдата, отне само седем месеца, които той прекара в затвора на Райкърс Айлънд.

Тъй като откриха само купчина пепел, а не тялото, Боби и до ден-днешен не вярваше, че Доротея е мъртва. Знаеше само, че докато е в затвора нямаше да научи какво наистина се е случило с нея.

Стига, каза си той, престани да мислиш за смъртта, за Доротея и непоносимия живот тук!

Боби забеляза в пукнатината на тавана пипалата на една хлебарка, която сякаш искаше да опита застоялия въздух в килията. Затвори очи и в съзнанието му изникна образът на Маги… Ужасно се измъчваше от факта, че не може да вижда четиринайсетгодишната си дъщеря. Маги го бе посетила два пъти в различни затвори по време на пролетната и зимната ваканция. Ала Боби не искаше тя да идва повече, защото не му се нравеше начинът, по който другите затворници изпиваха с поглед съзряващото тяло на момичето. А и не желаеше да го вижда в този пълен с хлебарки и въшки коптор.

Разводът с майката на Маги преди три години беше достатъчен стрес за детето. Раздялата опустоши и тримата. Някога с бившата си съпруга се бяха обичали истински, но съвместният им живот не потръгна. Кони Матюс Сойер бе трето поколение на неизмеримо богата фамилия. Името Матюс не слизаше от светските страници на вестниците. Бе наследила огромно състояние, спечелено в козметичната индустрия. Произходът на Боби бе далеч по-скромен, самоувереността му — непоклатима, а мечтите — големи. Винаги когато Кони искаше да се махнат от Бруклин и да се настанят в луксозно имение, близо до това на родителите й, Боби неизменно отвръщаше: „Сам ще спечеля пари, от баща ти никога няма да взема и цент.“ Бяха си купили малка къща в Бруклин и като всички изплащаха ипотеката й в Дайм Сейвингс Банк. Боби бе съгласен жена му да работи след раждането на Маги и така да помогне за по-бързото изплащане на ипотеката. Но беше абсолютно категоричен, че няма да приеме милостиня.

Бяха се оженили съвсем млади, въпреки протеста на бащата на Кони, който не дойде на сватбата. Жълтите вестници гръмнаха със заглавия като „ЧЕНГЕТО И БОГАТАТА НАСЛЕДНИЦА“ или „ЧЕРВИЛОТО И ПОЛИЦЕЙСКАТА ПАЛКА“.

В началото медиите не се занимаваха с него, но после започнаха да обсаждат дома им в Бруклин, което дразнеше до полуда съседите. Снимаха денонощно, съчиняваха несъществуващи семейни скандали, разпространяваха лъжите си по булевардните вестници и клюкарските телевизионни канали. За тях прохождането на Маги и първото й зъбче бяха сензационни новини. Боби намрази репортерите, почти колкото и престъпниците. Публичността създаваше големи проблеми в изпълнението на професионалните му задължения. Съдираше се от работа и лека-полека напредваше в кариерата, докато най-накрая бе назначен в областната прокуратура на Манхатън.

В първите години бракът му бе една емоционална, страстна любовна афера, благословена от Господ с красива дъщеря. Но когато наближиха трийсетте, съвместният им живот се оказа нелеп съюз на хора от различни светове, а раздялата — мъчителен и болезнен трус. Бяха унищожили брака си още в зародиш. Оставаше им само Маги, ала не бяха такива егоисти, че да я принудят да мъкне двама нещастни родители само, за да се наричат семейство. Затова предпочетоха да се разведат, като си обещаха да си спомнят доброто старо време. Бяха свързвани завинаги чрез дъщеря си, която неохотно се премести с Кони в Кънектикът, а по-късно и в Манхатън с втория си баща.

Боби и Кони винаги щяха да помнят последния път, когато се любиха. Беше в нощта, след като получиха документите си за развод. Сексът беше най-страхотният, който бяха правили; всеки се стремеше да вземе от другия толкова, че да му стигне за цял живот. В следващия миг осъзнаха, че вече не са семейство и болката им бе трайна и непоносима. Боби смяташе, че трябва да има гробища за подобни бракове, където вечно наранените могат да оплачат невъзможната любов. Краят на един брак беше погребение на част от човешкия живот, която никога нямаше да се върне.

Но Господ му бе свидетел, че железните решетки, които го разделяха с детето му бяха нещо далеч по-мъчително. Сякаш между тях бе застанала смъртта, една жива осезаема смърт, която не можеше да бъде оплакана.

В килията се прокраднаха мижавите сиви лъчи на утрото.

— Носят се слухове, че ще се явяваш на нов процес — чу се глас през решетките. Беше Морисън, огромен и тромав пазач, с лице на копой.

— Едва ли — вяло отвърна Боби.

— Затова диваците са толкова враждебни — продължи Морисън. — Искат да убият ченге в пандиза, преди да си излязъл.

— Това са само слухове — каза Боби, доволен, че е завързал разговор макар Морисън да бе заядливо копеле. — Лъжливите задници от пресата гледат да си напълнят страниците и новинарските емисии.

Медиите бяха превърнали процеса на Боби, както и сватбата му, в цирк. Когато им липсваха новини, репортерите се опитваха да върнат цирка в града: „Хей, какво става с Джон Готи?“, „Ами с Робърт Чембърс?“, „Жив ли е синът на Сам?“, „Какво ново за копелето, което застреля Джон Ленън?“, „Хайде да допълним историята на Боби Емет“.

— Дочух, че Изи Глисън е дошъл да те навести — не преставаше Морисън.

— Изи Глисън е най-големият шарлатанин сред адвокатите в Ню Йорк. Защо му е да ме вижда?

— Каквото повикало, такова се обадило — отвърна пазачът и като се разхили продължи с обиколката си.

Боби затвори очи и в съзнанието му изникна образът на дребния, нисък адвокат с червена коса и сини очи. Движенията на тялото му бяха отсечени като на марионетка, в устата му неизменно имаше или смучащ бонбон или цигара. През годините Боби неведнъж се бе изправял срещу Глисън — разследваше и разобличаваше най-големите мошеници в града, само за да види как прословутият адвокат ги измъква с блестящото си актьорско поведение. Съдиите, ченгетата и прокуратурата ненавиждаха Глисън, но съдебните заседатели го обожаваха, защото процес с Изи Глисън беше като невероятен цирков спектакъл.

А сега тъкмо той идваше да го види.

Не, невъзможно, каза си Боби и се зае с поредната серия лицеви опори.

Комисията по професионална етика бе отнела за една година правата на Глисън и сега наказанието му изтичаше. Според клюките адвокатът искал да ознаменува връщането си на сцената като измъкне от затвора своя стар враг, Боби Емет. Но според Боби това бе поредният трик на шарлатанина Изи да види името си отново във вестниците. Жалкият мръсник едва ли имаше сериозни намерения.

Проклетата преса отново ще ръси сензации за мен и Глисън, негодуваше Боби. Пак щяха да измъкнат наяве мръсните си лъжи за Маги, за Кони и новият й съпруг, който макар да бе почтен човек, все пак си оставаше едно голямо богато говедо. Ала най-тежко щеше да го понесе по-малкият му брат, Патрик, който беше „доброто“ ченге в семейството. Патрик Емет отново трябваше да изтърпи лицемерната помия, заплахите в участъка, анонимните бележки и драсканиците по стените на тоалетната.

Само това ми липсваше, помисли си Боби, гадна публичност, докарана от човек с потресаваща клиентела: масов убиец, който настояваше Стейтън Айлънд да се отдели от Съединените щати; банда извратени типове, заровили жив градския шериф, който им затворил бара; собственик на гробище за домашни любимци, използвано за жертвите на психопати убийци.

И това бяха само част от престъпниците, които Глисън бе успял да измъкне.

Боби мразеше всичко, което адвокатът Изи Глисън — или Магьосникът от Из, както го наричаха вестниците — олицетворяваше. И все пак Боби не можеше да не признае личните му качества. Глисън бе щедър, забавен, самоироничен малък мръсник — истинска карикатура на самия себе си. Изучил занаята като помощник-областен прокурор, сега Изи беше изключителен професионалист с високопарен, самоуверен, превзет стил. Не се свенеше да използва всеки коз — раса, пол, възраст, религия — за да спечели. Поне за три дела, които Боби бе разследвал и които завършиха с оправдателна присъда, бе повече от сигурно, че Глисън е спал със съдебни заседателки. Те очевидно не можеха да устоят на шеметната комбинация от ирландско ласкателство и еврейска упоритост.

Боби Емет и Изи Глисън бяха като двете страни на една монета.

Точно в седем и трийсет сутринта, след дълга безсънна нощ, Боби тъкмо привършваше трийсет и седмата си лицева опора, когато вратата на килията се отвори и на прага застана Морисън.

— Имаш посетител — обяви той, — и смърдиш достатъчно лошо, така че ще сте си лика-прилика.

Боби тръгна по коридора пред Морисън, като набиваше крак и токовете на обувките му тропаха отчетливо по бетонния под. Вървеше като намахан бияч, придружаван от ритмичните викове „да ти го начукам“, които се носеха откъм килиите. С изпънати рамене и изпъчени гърди, Боби свиваше и отпускаше юмруци, излагайки на показ мускулите си, които изскачаха и се прибираха по силните му ръце. Това беше недвусмислена затворническа демонстрация на сила. Единственото му оръжие бяха високият ръст и впечатляващите деветдесет и два килограма. Беше присвил очи, така че да вижда всичко, без да се издава.

— Дано си падаш по смесените бракове, сладурче, защото ще се оженя за задника ти, мръсна свиньо — изрева един негър и протегна ръце през решетките, правейки неприлични жестове. — Ще бъдеш моята любима, ще ми переш бельото и чорапите, а вечер ще ми разказваш приказки за лека нощ.

От отсрещната страна прелетя огромна гнусна храчка, която го опари по врата като камшичен удар. Боби не реагира и я остави да се стича по потния му гръб. Овладей се, каза си той, все едно не съществуват. Те са животни. Изроди. А ти си Боби Емет, ти си баща, полицай и почтен гражданин. Ти притежаваш това, което те нямат — достойнство. А един човек с достойнство винаги се владее. Хайде, върви, ще настъпят и по-добри дни.

— След три седмици излизам, Емет — подвикна от килията друг затворник, като размахваше дебелия си пенис между решетките. Цялото му тяло беше в татуировки и, макар да бе бял, говореше с акцента на негърското гето. Явно бе прекарал доста време в затвора. — Слушай, Емет, ще те заколя като прасе, а после щом изляза, ще намеря сладката ти дъщеричка и ще я накарам да ми духа, както си е с ученическа униформа. Чу ли, копеле…

Боби почервеня от гняв, слепоочията му запулсираха. Усети, че е на ръба да избухне от ярост, да изпадне в състояние, което наричаше озверяване. Успя да преглътне гнева си и въпреки поредната храчка, стичаща се по гърдите му, той продължаваше да свива и отпуска юмруци. Токовете му все така равномерно и отчетливо чаткаха по бетонния под. Овладей се, отново си каза той, ще настъпят и по-добри дни.

Морисън безмълвно вървеше след Боби. Минавайки покрай последната килия, Боби забеляза огромен мургав тип, който приличаше на Блуто от анимационния филм „Попай-морякът“. Здравенякът си седеше зад решетките и се взираше в Боби, без да издаде и звук. Този е опасен, помисли си Боби и погледна вдясно, където имаше още една желязна врата. Опасни са тези, които си мълчат.

Чак когато се скри от погледите на затворниците, Боби избърса с края на ризата си смрадливата слюнка от врата и гърдите си. Това унижение бе незначително в сравнение с унижението, което системата му бе причинила. Системата, в която той някога вярваше.

— Посещение на затворник — извика Морисън.

Звукът от щракането на резетата отекна в празния коридор.