Денис Хамил
Ченге в оставка (25)

25.

ПОНЕДЕЛНИК

— Кажете ми, полицай Грабовски, колко често се храните в „Кърш Кошър Деъри Дели“? — попита Глисън, крачейки пред младия, цивилно облечен полицай на свидетелската скамейка в предварителното следствие в Районния Съд в Куинс. Беше понеделник, десет и трийсет сутринта. Боби му бе съобщил един най-прост, но актуален факт, който бе научил при срещата си с Хърби, и Глисън изкара от него цяла защита.

— Почти всеки ден — отвърна Грабовски, проследявайки с поглед Глисън, който подрънкваше монетите в джоба на бежовия си костюм „Армани“ и смигаше на Алана, седнала до Боби на третия ред в съдебната зала. Алана отвърна на усмивката му и Боби за първи път забеляза новите й зъби.

— И тъй, полицай Грабовски, значи се храните там пет пъти седмично — заключи Глисън и застана до масата на защитата, зад която седеше Хърби Рабиновиц — гладко избръснат, в тъмносив костюм, с еврейската си шапчица, по-невинен и от пеленаче.

— Точно така, господин адвокат.

Глисън взе от масата нещо подобно на меню, но го скри зад гърба си.

— И обикновено какво си поръчвате? — гръмогласно попита адвокатът, проследявайки с пръст блюдата в менюто.

— Протестирам — намеси се дребната помощничка на областния прокурор. — Няма отношение към случая. И тонът му е заплашителен.

Глисън се обърна към съдията. Казваше се Попадополус и приличаше на басет — имаше тъжни очи и провиснало лице.

— Глисън, калории ли ще смятаме?

— Има си хас, господин съдия.

— Тогава карай направо — отсече Попадополус, после се обърна към помощничката на областния прокурор. — И тонът му не е заплашителен, госпожо. Глисън говори така на папагалите. Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса, полицай Грабовски.

— Зависи от смяната — обясни младокът. — Когато съм нощна, си взимам сандвич с пуешко и кока-кола. Сутрин предпочитам сандвич с риба и кафе.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — самодоволно се ухили Грабовски. — Знам какво ям.

— Значи паметта ви е напълно в ред?

— Да, имам отлична памет.

— Добре тогава — съгласи се Глисън, застана пред него, погледна го право в очите и попита почти шепнешком: — Колко струва сандвичът с пуйка в „Кърш Кошър Деъри Дели“, полицай Грабовски?

Ченгето зяпна Глисън и в миг розовото му лице пребледня.

— Не съм сигурен…

— А сандвичът с риба?

— Няма отношение към случая! — викна помощничката и се изправи.

— Въпросът е свързан с паметта на обвиняемия, господин съдия — обясни Глисън, извърна се и отново смигна на Алана. Боби искрено му се възхищаваше и му беше много забавно. Погледна към Алана, която се бе ухилила широко, сякаш искаше да демонстрира на всички новите си зъби. Изи Глисън бързо се превръщаше в герой.

— Отхвърля се — отсече Попадополус. — Отговорете на въпроса.

— Не съм сигурен — отвърна нервният, вече изпотен свидетел.

— А кафето? — продължаваше Глисън. — Храните се в това заведение пет пъти седмично през последните три години, значи би трябвало да знаете цената на чаша кафе.

— Не зная — настояваше Грабовски. — Половин долар. Или долар…

— А чаша безалкохолно, полицай Грабовски?

— Нямам представа.

— Нали помните, че сте дали клетва, полицай Грабовски?

— Да, помня.

— И знаете, че ако излъжете, можем да ви подведем под отговорност за лъжесвидетелство, нали? В следствие на което да изгубите работата си и правото на пенсия?

— А-ха. — Грабовски се размърда и се покашля.

— Ще ви задам следващия въпрос направо, понеже има множество свидетели, които да потвърдят истината.

Настъпи дълго мълчание — Глисън обърна гръб на свидетеля, отпи глътка вода, но този път дори не погледна към Алана; очите му блестяха като на акула, която надушва жертва, а когато най-сетне се обърна, застана до младока, наведе се почти на педя от лицето му и кресна:

— Случвало ли ви се е някога през тези три години, по пет пъти всяка седмица, да платите поне веднъж в „Кърш Кошър Деъри Дели“, полицай Грабовски?

— Въз-ра-же-ние! — провикна се помощничката на областния и скочи на крака.

— Въпросът се задава във връзка с паметта, честността и моралната неустойчивост, господин съдия.

— От-хвър-ля се! — тросна се Попадополус.

Ченгето облиза напуканите си, треперещи устни. Преглъщаше мъчително. Въртеше се на скамейката и току поглеждаше към съдията, който ядно го пронизваше с поглед. Когато най-сетне се реши да отговори, гласът му плавно се извиси до сопрано:

— Как да ви кажа, не мога да разбера защо, но някак не помня, а и какво общо има това?

— Свидетелят не може да отговори на въпроса, господин съдия.

— Тъкмо навреме. — Съдията ядно се обърна към полицая и заповяда: — Отговорете на въпроса, господин полицай.

— Не помня.

— А писали ли сте някога квитанция за глоба за неправилно паркиране пред „Кърш Кошър“? Или за благодарност, че ви хранят безплатно, си затваряте очите?

— Не помня — настояваше Грабовски.

— Значи за три години не можете да си припомните нито един случай, когато сте си платили сметката, или когато сте издали квитанция за неправилно паркиране? — продължаваше Глисън.

— Точно така. Не помня, не мога да разбера как така, но не мога ясно да си припомня… сигурно паметта ми съвсем не е толкова безпогрешна, колкото ми се струва… понякога.

Грабовски вдигна водната чаша с трепереща ръка и отпи голяма глътка. Боби знаеше, че ченгето няма нито да отрича, нито да се съгласи. Ако каже, че е плащал, а Глисън извади свидетели, които да потвърдят обратното, може да го уволнят и да го обвинят в лъжесвидетелство. Ако пък е приемал безплатно храна, и без друго ще го уволнят. Оставаше му да настоява, че не помни. Ако за три години не помни дали е платил поне едно ястие, как, за Бога, да помни какво се е случило в някакво меле, след като дори не е бил в съзнание? Обвинението отиваше по дяволите.

— Господин съдия — скърцаше Глисън във високия регистър на гласа си. — Моля тези обвинения да бъдат отхвърлени поради липсата на достоверни доказателства. Този свидетел е нещастно недоразумение!

Попадополус кимна на помощничката на областния управител. Тя се отказа и махна с ръка. Съдията удари чукчето и се обърна към Грабовски.

— Синко, на твое място щях да си купя хапчета за стомах за мига, когато ще се обадя на началниците ти. Делото е приключено.

Удари чукчето и Грабовски изхвърча от съдебната зала, притиснал шапка към слабините си с вид на човек, който спешно се нуждае от тоалетна.

Боби и преди бе виждал Глисън в съда, но тазсутрешното му представяне го увери, че адвокатът бързо ще спечели бурен успех.

— Аз алхимик ли съм, или какво? — обърна се Глисън към Боби, сочейки ослепителната усмивка на Алана. — В замяна трябва да водя развода на зъболекаря. В крайна сметка може да се наложи да придружаваш жена му.

Хърби се приближи към Боби, ръкува се с него и го прегърна.

— Не мога да изкажа цялата си благодарност с думи, Боби. Е, след като се оправихме с ченгетата, остават само… италианците.

* * *

Същата сутрин, докато Боби се възхищаваше на Глисън в съда, двама униформени полицаи на име Даниълс и Лебек седяха в патрулната радиокола на пресечката на Западна Двадесет и първа улица и Сърф Авеню, в началото на жилищния комплекс „Кони Айлънд“. На задната седалка спокойно се бе настанил чернокож доносник на име Роло.

— Трафикантът се казва Мартинес — обясняваше Роло, смъкнал качулката ниско над очите си, скрити зад тъмни очила. Бе предпазлив, макар да бе сигурен, че дори и най-периферните участници в наркобизнеса в „Кони Айлънд“ няма да се събудят преди обед.

— Кой апартамент? — попита Даниълс.

— 4-Е. Има толкова стока, че цял „Кони Айлънд“ да свети чак до след Коледа. Не знам къде са мангизите, ама стоката е под коша, където питбулката му си гледа малките. Смотаните кучета не пускат до себе си никого, освен Мартинес. Значи чукате два пъти, чакате малко, после чукате още два пъти. Той вече е пратил жена си да ви отвори. Това й е работата. Ще ви пита на испански кой е. Казвате само една дума — „Кафяввълнолом“.

— Това са две думи — възрази Даниълс.

— Казваш го бързо, като една дума. „Кафяввълнолом“. Така се казва тоя боклук. Мексикански кафяв хероин. Готин е. За нула време се продава. Идват негри от цял Бруклин.

Лебек връчи на Роло петдесетдоларова банкнота и повтори:

— „Кафяввълнолом“?

— Именно. — Роло скри петдесетачката в джоба на фанелата си.

— Ще се видим след двадесет минути на паркинга пред „Нейтън“ — съобщи Даниълс. — Няма да ми закъсняваш, че ще те очистя.

— Дадено — съгласи се Роло, слезе от колата и се запъти по Сърф Авеню към „Нейтън“, където правеха най-хубавите кренвирши в целия свят. В далечината веселата музика от лунапарковете на Кони Айлънд се примесваше с морския въздух и се носеше над жалките укрепления на име „жилищни комплекси“, зад които се криеше бедността.

— Жабешки бутчета, кренвирш и картофки? — Лебек залагаше двадесет долара какво ще си поръча Роло в „Нейтън“. — Ти как мислиш?

— Според мен няма да устои на пиле с гроздова лимонада — отвърна Даниълс и хвърли друга двадесетачка отгоре. — Само чернилките пият гроздова лимонада. Питам се нощем защо ли, и все не мога да си отговоря.

Като се срещнат с Роло след двадесет минути, щяха да го попитат и победителят щеше да спечели четиридесетте долара.

— Ама каква помийна яма е тоя град — отбеляза Лебек, докато чакаха Роло да се скрие от поглед. — Социални, чернилки, емигранти — утайката на цялата вселена се е събрала в Ню Йорк.

— Единственото цивилизовано място в този град е „Уинди Тип“. Казвам ти, твоята старица е права, трябва да купиш „Уинди“. Нямам търпение вечер да се прибера в „Уинди“, да се пъхна под душа и да отмия следите от гадния град. Излизам на разходка — и всичко е бяло като в Коледата на Бинг Кросби. Това е единственото свястно място в целия град, и данъка върху имота е нисък, и е хубаво за гледане на деца.

— Ако всичко мине както трябва — съгласи се другият, — изкарваме сто бона и се махаме от тая скапана работа. Един път да гушна пенсийката, веднага купувам „Уинди“. Няма какво да си рискувам живота да пазя черньовците от разни отрепки. Искам да кажа, не ми харесва така. Кофти е, че се стигна дотук, ама не е като да ограбиш гражданин. Тоя е гадина. Трови собствените си хора.

— Хайде. — Даниълс слезе от колата. — Давай да вървим. Сега или никога.

— Ами ако поиска заповед за обиск? — пошегува се Лебек, докато прекосяваха малкото фоайе на жилищния блок и поеха нагоре по издрасканото с какви ли не надписи стълбище.

— В планетата на Жилищните Блокове хич не ни трябват заповеди — заключи Даниълс.

На площадката на втория етаж двамата се сблъскаха с двама чернокожи тинейджъри, които страстно се целуваха. Като видяха приближаващите ченгета, двамата се раздалечиха. Младежът изглеждаше на около деветнадесет и имаше напращели мускули на роден атлет. Беше с фланелка без ръкави на баскетболния отбор на гимназия „Линкълн“, а на гърба бе изписана фамилията му — „УОЛТЪРС“. Той застана покровителствено пред хубавата си приятелка, чиито буйни къдри падаха върху лицето й.

Даниълс насочи лъча на фенерчето към челото на Уолтърс.

— Смотан развратен мърльо. Аре чупка, я да я огледам твойта пачавра. Бас държа, че задникът й е голям колкото маса.

— Моето момиче не е пачавра — заяви Уолтърс, а мускулите му видимо се напрегнаха и очите ми тревожно заподскачаха между двете ченгета.

— Да не казваш, че партньорът ми лъже? — намеси се Лебек, сграбчи момчето за фланелката и го блъсна по стълбите.

— Не пречим на никого — побеснял от унижението, на което бе подложен пред очите на уплашената си приятелка, изтърси младежът.

— Искам да ти кажа, сладурче, че да чукаш тая курва в обществено стълбище си е живо престъпление — заяви Даниълс. — Видяхме те със собствените си четири очи, и двамата бяхте без гащи и ти я млатеше здраво. Видяхме как й плати. Можем да ви щракнем белезниците и на двамата. Изнасилените проститутки са толкова сладки, изтегнати на жълтите чаршафи в пандиза.

— Оставете ни на мира — каза момичето, чиито очи плуваха в ядни сълзи.

Лебек сграбчи Уолтърс, притисна го до стената и заровичка из джобовете му.

— Само гледай да не намеря някоя игла, задник такъв, че ще я бодна право в окото на твойта курва. Чуваш ли?

— Въобще не е курва. А аз не съм наркоман. Играя в отбора на „Линкълн“…

— Аз лично те видях да играеш с бастуна си — вметна Лебек, измъквайки спретнато сгъната пачка пари от джоба на момчето. — А тя ти помага. Значи в скапания „Линкълн“, а? О, да знаеше добрия стар Ейбрахам, че е освободил разни такива като вас, щеше да утрепе цяло Дикси^[1].

— Сигурно цяла нощ се е бъхтала заради тебе — продължаваше Лебек, докато броеше парите. Уолтърс попита с поглед момичето дали да се нахвърли на бой. Но тя поклати глава, сякаш му казваше да мълчи и да не посяга на ченгета. Уолтърс полагаше безкрайни усилия да овладее обзелата го ярост.

— Откъде инак ще докопаш цели сто и осемдесет щатски долара бе, умнико? Освен ако тя не ти ги носи на колене, не виждам друг начин.

— Работя в Мики Д — обясни Уолтърс, имайки предвид извънучилищната работа в „Макдоналдс“. — Спестявах тези пари да купя подарък на баща си за рождения му ден.

Двете ченгета едва не припаднаха от смях.

— Рождения ден на баща му! — хилеше се Лебек. — Добре ли чух, „рождения ден на баща му“!

— Така каза — хилейки се, отвърна Даниълс.

— Не бива така — каза момичето, а от очите й се стичаха сълзи. — Не бива да постъпвате така с нас, не е редно.

— От всичко на света най-мразя лъжците — продължаваше Лебек, без да обръща внимание на момичето. — Знаеш не по-зле от мен, че тия пари няма как да са за рождения ден на баща ти. Виж какво, малкия, пределно ми е известно, че в гетото няма такива работи като рождени дни на бащи, по простата причина, че няма бащи. Само разни храбреци, дето си хвърлят хайвера и дим да ги няма. Баща ти сигурно е ударил на камък.

Той хвана хлапака и го блъсна надолу по стълбите, докато Даниълс примираше от смях.

— Върви на майната си — промърмори Лебек и прибра пачката в собствения си джоб. Уолтърс измери двамата с убийствен поглед. После протегна ръка на момичето, което изтича покрай двете ченгета. Хвана приятеля си за ръката и го помъкна надолу по стълбите. Младежът се обърна за последен път.

Лебек връчи на Даниълс деветдесет долара, сиреч половината.

— Ако малкия не вземе да ни хвърли един бой, това тъкмо покрива дела на Роло.

— Даже остава. Дано ни е за последен път да измъкваме така пари.

Двете ченгета изкачиха още две площадки до четвъртия етаж. Като наближиха апартамент 4-Е, извадиха автоматичните си пистолети от кобурите и понаместиха бронираните жилетки под летните си униформи. Лебек почука два пъти, изчака, след това почука още два пъти. Отвътре долетя женски глас:

— Кафяввълнолом.

Чу се прещракване на ключалки и вратата се открехна на веригата. Вътре лаеше куче и Лебек направи път на Даниълс, който се засили през коридора и блъсна вратата с все сила. Веригата се откъсна от касата и Даниълс се просна на пода в антрето с протегнат пистолет. Лебек вдигна своя пистолет и се запъти към вътрешността на апартамента. Разпищяха се деца и по дългия коридор към натрапниците се понесе разярен питбул с оголени зъби, който лаеше ожесточено. Даниълс изпрати куршум в устата на песа, той описа пълно кълбо във въздуха и се строполи на пода в безмълвна, неподвижна кървава купчина.

— Добре го оправи — отбеляза Даниълс и затвори вратата, а после заключи. Жената стискаше пеленаче на ръце и пищеше с все сила, тропайки с крак. Лебек я затика към кухнята, използвайки я като жив щит. Като влязоха там, я бутна на един стол. Откъм спалнята дотичаха още две разревани деца. Момиченцето се вкопчи в краката на майка си и скри лице в скута й. Малко по-голямото му братче изпълзя до кучето, разрева се и се опита да го прегърне. Майката му викна нещо на испански и то бързо се запъти към нея, цялото омазано с кучешка кръв. После извърна учудени, просълзени очи към двамата полицаи.

— Само да мръднеш и ще стрелям по децата — обърна се Лебек към майката. — Ясно ли ти е?

Тя кимна и придърпа малките:

— Silencio, m’hijos, silencio, todos. Dios.

Готови за стрелба, двете ченгета продължиха напред и огледаха всички стаи. Банята и малката спалня бяха празни. Откъм другия край на коридора долетя някакъв шум и двамата се затичаха към голямата спалня. Вратата беше затворена и заключена. Даниълс я отвори с шут и пред тях се изправи висок, гол до кръста хиспаничен тип — трафикантът Мартинес — който се опитваше да се прехвърли през балкона у съседите на долния етаж. Нямаше да изкара и три по физическо.

Даниълс и Лебек се втурнаха към него и съумяха да го издърпат обратно. Лебек го удари с пистолета в лявото ухо. Мартинес изскимтя почти като малките на питбулката, наредени в голям кучешки панер в ъгъла на стаята. Гърдите на Мартинес бяха татуирани с лицето на жена му и образа на Исус Христос. На раменете си беше татуирал лицата на всичките си деца.

— Къде са парите? — настоятелно попита Лебек.

— Искам адвокат — отвърна Мартинес. — Искам да зная правата си.

— Ако не се разсейваш за мангизите и за стоката, ще си получиш всичките права, че даже и последното желание — вметна другият полицай.

— Искате да се спазарим — с крива усмивка отбеляза Мартинес. — Нямам нищо против. Аз това правя — пазаря се.

Лебек го цапна по другото ухо. Мартинес долепи длани към ушите си и запълзя към вграден в стената гардероб. На най-долния рафт се въргаляха най-различни дамски и мъжки обувки, маратонки, ролкови кънки, две бейзболни ръкавици и чадър. Отмести куфара и повдигна килимчето на пода в гардероба. От дълбоката тридесет сантиметра дупка измъкна малко спортно сакче. Отвори го. Беше натъпкано с пари — десетачки, двадесетачки, петдесетачки — сортирани в пачки с гумен ластик.

— Осемдесет и пет бона, брато — обяви Мартинес.

— А къде е шибаната дрога?

— Свърши се, брато.

Лебек отиде до кучешкото легло и го повдигна. Отдолу имаше два големи плика с нещо подобно на кафяво брашно. Имаше и три пистолета: 0,25 калибров, МАК-10 и 9-милиметров „Глок“.

— Кафяввълнолом.

— Добре сте се ориентирали.

Лебек подхвърли единия плик на Даниълс и двамата прибраха стоката под бронираните си жилетки. Лебек натика пистолетите в колана на панталоните си и по един в двата си чорапа.

— Искаш ли кученце за племенника си? — попита Даниълс.

— Естествено — отвърна другият.

В този миг Даниълс забеляза чисто новата акустична китара „Мартин“ в ъгъла.

— Моят осемгодишен син все мрънка да му купя китара — обяви той и взе инструмента.

— Кажи какво да ти изсвиря — отвърна Мартинес.

 

 

Двамата полицаи излязоха от сградата с по едно кученце на ръце. Даниълс мъкнеше и китарата. Разминаваха се с наематели, които влачеха продукти и тикаха бебешки колички. Най-небрежно замъкнаха всичките наркотици, оръжия, пари, кучета и китарата в патрулната кола и се качиха.

— Чудно стана — доволно се засмя Даниълс и включи лоста на скорост.

— Роло като разкара тия пистолети и остатъка от наркотиците, ще имаме сто бона и се разкарваме от тая неблагодарна работа. И от тия смотани животни.

На път за „Нейтън“ на ъгъла подминаха Уолтърс и приятелката му. Тримата мъже размениха дълъг последен поглед, после патрулната кола се насочи по Сърф Авеню към „Нейтън“.

— Хубаво — каза Лебек на Роло, връчвайки му дрогата и пистолетите, които трябваше да продаде същата нощ. — Какво си поръча за обед?

— Миди и диетична кока-кола.

— Кофти залог — рече Даниълс на Лебек.