Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боби Емет (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Quarters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Денис Хамил. Ченге в оставка

Издателска къща: „Ера“, гр. София

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

Предпечатна подготовка: Полистар

История

  1. — Добавяне

8.

Докато Венера зареждаше бензин, Боби и Глисън ядяха хамбургери и пържени картофи в „Макдоналдс“. Адвокатът го разпитваше как се е запознал с Доротея, какви са били взаимоотношенията им, плановете и как така не е знаел, че самоличността й е загадка. Тайна. Или лъжа.

— Искам подробности — каза Глисън. — Подробностите са най-важното. Така избирам мадамите и така печеля делата си.

— Ще ти кажа подробности — отговори Боби, отхапа от хамбургера и изпи голяма глътка портокалов сок. Бяха по-вкусни от всякога. — Обмислях ги всеки ден в продължение на година и половина.

— Първо подробностите, довели до ареста — рече адвокатът и отвори широко уста, за да захапе хамбургера.

Искаше Боби да направи списък на хората, на които според него можеше да разчита. И, разбира се, списък на враговете.

— Когато животът ти е изложен на опасност — обясни Изи, — лесно можеш да преброиш истинските си приятели. И за съжаление те се оказват малцина. Повечето са подлеци. Деветдесет и девет процента от човешката раса са разочарование.

Боби се засмя. Знаеше това. След като го арестуваха, само три ченгета поддържаха връзка с него — Джон Шайн, Том Ларкин и брат му Патрик. Всички други го отбягваха.

— Запознах се с Доротея преди по-малко от две години, почти веднага след развода си — отговори Боби. — Бях с Шайн, който ме обучаваше, когато постъпих в полицията. Отдел „Наркотици“ бяха организирали коледно тържество. Работех по анонимна информация с изнудване, свързано с полицейски пенсии по болест. В бележката пишеше, че центърът на рекетьорите е в Бруклин и някои ченгета плащат, за да одобрят фалшивите им заявления за пенсиониране по болест. Не знаех дали е вярно, но бях чувал слухове за тази история. Затова помислих, че няма да е зле да послухтя малко на празненството, където ченгетата щяха да пият и да си развържат езиците.

— Най-големите бъбривци на света са пийналите ченгета — съгласи се Глисън.

— Онази жена, за която ти разказах, Санди Фрейзър, дойде на купона и доведе Доротея. Всички онемяха, като влезе. Мястото й очевидно не беше там. Беше екзотична. Вървеше с високо вдигната глава и изправени рамене като човек, който се гордее с биографията и наследството си. Беше съвсем различна от отпуснатите, занемарени жени в Бруклин, особено от полицайките…

— Всичките са с огромни задници от поничките, с които се тъпчат — прекъсна го Изи.

— Това са остарели представи — възрази Боби. — Повечето полицайки са големи красавици. Но Доротея би изглеждала странно в полицейска униформа. Тя не се вместваше в онази среда. Имаше дълги крака, изящна походка, големи черни очи, гъсти, къдрави черни коси, сочни устни, съвършено тяло…

— Казах подробности, а не сексуалните ти фантазии.

— Току-що бях излязъл от тоалетната, където чух онези две бивши ченгета Кюзак и Зийк от частна охранителна фирма „Гибралтар“ да разговарят за полицейския пенсионен фонд по болест. Питаха едно друго ченге, О’Брайън, който имаше десетгодишен стаж, колко струва преждевременното пенсиониране по болест. Отначало всичко звучеше като шега. О’Брайън се засмя и каза, че би дал годишната си заплата за доживотна пенсия по болест. После Кюзак спомена за един пенсиониран полицай на име Лу Барникъл, когото винаги съм смятал за корумпиран — алчен, нагъл, подъл негодник. Зийк започна да го увърта и когато ме видяха, бързо смениха темата. Навремето работех с О’Брайън. Не бяхме приятели, но той вероятно знаеше, че служа в бруклинската прокуратура. Това не се смята за толкова лошо, колкото да си в отдела за вътрешно разследване, но все пак ги кара да те отбягват. Видя ме и избяга. Кюзак и Зийк само ме изгледаха свирепо. Не казах нищо и се престорих на разсеян и незаинтересован.

— Предполагам, че после точно те са те натопили — каза адвокатът, дъвчейки хамбургера.

— Да. Както и да е, отидох в стаята, където беше празненството и се приближих до Джон Шайн, за да му разкажа какво съм чул. Да се посъветвам с него, защото той не е обикновено, тъпо ченге. Обучаваше ме и знам, че е много добър. Но когато започнах да разказвам, Джон Шайн стана разсеян и сдържан, като повечето ченгета, присъстващи на увеселението. В същия миг се появи Санди, която се смееше, разговаряше и вървеше с онази… богиня. Доротея беше облечена в тясна къса рокля. Певецът на оркестъра дори обърка думите на песента. Влизането на Доротея беше събитие. Но тя не се държеше така нарочно. Красотата и изяществото й бяха вродени. Джон Шайн се обзаложи с мен, че не мога да си определя среща с нея. Бях изпил няколко коктейла и събрал смелост. Кони и Маги много ми липсваха. Знаех, че най-лошото, което може да се случи, е Доротея да ми откаже. Пък и щях да се проклинам до края на живота си, ако не бях опитал. А Джон ме навиваше.

— Знам кой е Джон Шайн — рече Глисън. — Едно от най-неотстъпчивите ченгета, които съм подлагал на кръстосан разпит. Самоуверен, невъзмутим и праволинеен. Кошмарът на адвоката. И знаеш ли защо? Защото е един от онези рядко срещани полицаи, които казват истината в съда.

— Джон Шайн пострада, изпълнявайки служебния си дълг. Повреди четири гръбначни прешлена, докато се биеше с търговец на наркотици. Болката е постоянна. Но не се оплакваше и продължи да работи. Помогна ми да се прехвърля в участъка на пристанището. После станах детектив и отидох в манхатънската прокуратура. Загубихме връзка. Но понякога животът е чудесен. Преди три години Шайн спечели три милиона от лотарията. Напусна работа и отвори пивница в Бей Ридж, но не забрави откъде е дошъл. Даде ми пари за адвокат. Предложи да плати за обжалване на присъдата, но аз отказах.

— И Шайн се е хванал на бас, че не можеш да свалиш Доротея, така ли?

— Да. Забравих за какво бях отишъл на празненството, за Кюзак, Зийк, О’Брайън и за пенсиите. Приближих се до Санди и поисках да ме запознае с Доротея. Тя ни представи, после танцувахме и седнахме един до друг — каза Боби, докато бавно вървяха към джипа. Очите му търсеха белия форд таунус. — Поканих я на вечеря. Доротея ме попита какво имам в хладилника. Отговорих, че са ми останали спагети от вчера. Тя рече, че много ще й харесат, затова излязохме, отбихме се в магазина за алкохол и тя купи бутилка скъпо френско вино.

— Браво! — извика Глисън, търсейки цигара. — Още първата вечер.

— Заведох я вкъщи. Изпихме по една чаша, не ядохме спагети и се любихме цяла нощ. Доротея остана да живее при мен. Сутринта, преди да отида на работа, й дадох ключовете си и когато се върнах, тя бе пренесла багажа си. Каза, че живеела със Санди, която ходела на курсове по фотография. Не ми разказа много за живота, семейството и приятелите си. Санди била единствената й приятелка в Ню Йорк. Хареса ми, че Доротея е самотна. Исках я само за себе си. Не желаех да я изпускам от очи. Страхувах се, че някой може да ми я отнеме. Не само се влюбих от пръв поглед, но и исках да стане така. Нужна ми бе жена, която да замени Кони. Не разпитвах Доротея коя е. Това нямаше значение. Тя беше красива, мила, по-умна от мен, по-образована и…

— Не си ли направи труда да я попиташ коя е? — прекъсна го Глисън. — Поне да поискаш доказателство за възрастта й!

Боби спря, вторачи се в адвоката, поклати глава и се качи в джипа, който бе паркиран до редицата телефони. Венера седеше на задната седалка и се упражняваше да произнася английски думи. Глисън й даде салата и вода.

— Грациас — каза тя и започна да се храни.

— Няма защо — отговори той.

Боби погледна единия, после другия, поклати глава, включи двигателя и потегли.

— Винаги, когато я попитах за миналото й, Доротея сменяше темата — политика, право, история, литература, изкуство, музика, мода, танци, кино, театър, опера, градове, за които не бях чувал — продължи да разказва той, насочвайки се на юг. — Говореше безупречно английски, френски, малко италиански, испански, руски и полски. Майка й била много умна и я научила на всички тези езици, световната политика и изкуството. Но животът й бил ужасен и тъжен. Починала преди година. Предположих, че майка й е политически дисидент в родината си. Не можах да накарам Доротея да ми каже повече.

— Бил си твърде зает да я чукаш — отбеляза Глисън.

— Тя беше заета да ми доставя удоволствие по всеки възможен начин — каза Боби, като го погледна възмутено. — Дори научи правилата на бейзбола, когато разбра, че обичам този спорт. Коя жена би направила това? Прочете всичките ми стари списания „Ринг“, защото обичам бокса. Научи се дори да поправя колата. Представяш ли си? Доротея беше най-всестранно развитата жена на света. Можеше да сготви вкусно ястие за двайсет минути, с телешко, гъби, спагети и салата от зеленчуци, които дори не знаех, че растат на земята. На втория ден, когато се върнах от работа, тя беше облякла една от ризите ми и я бе завързала на кръста си. Обезумявам, като видя жена в мъжка риза и…

— О, да! — провикна се Глисън. — Особено ако е с червени обувки с високи токове и впити в задника бикини и се наведе да вземе четирийсет и седемте цента, които случайно си изпуснал на пода.

— Доротея обзаведе целия ми апартамент. Домът ми заприлича на реклама от списание. Водеше ме в ресторантчета в Малкия Киев в Алфабет Сити и поръчваше пирог, агнешко, борш, хайвер и водка. Заведе ме на украинския фестивал на Седма улица, в онези малки пивници, където мъжете играят на карти, залагат на конни състезания и говорят шепнешком дали КГБ дебне на вратата. Показа ми моя роден град. Бях изумен. Един ден ме заведе в църквата „Свети Петър“ на Седма улица, великолепна украинска катедрала, застана пред олтара, погледна ме в очите и промълви: „Я тебе кохаю“. Казах й, че и аз я обичам. Помолих я да се ожени за мен.

Глисън се прокашля и изръмжа.

— И тя обеща да го направи — добави Боби и погледна в огледалото за обратно виждане. — Фордът пак е зад нас.

Адвокатът се обърна и погледна.

— Голяма работа. Продължавай да караш. И разказвай. Слушам те.

— Не се съмнявах в историята й, че е била отгледана от низвергнатата си майка в Украйна. Нито че след смъртта на майка си, няколко месеца, преди да се запознаем, е дошла в Ню Йорк по някаква обменна програма. Че се е влюбила в Ню Йорк и е решила да остане. Когато я притиснех да ми разкаже още подробности или да уговорим ден за сватбата, Доротея се събличаше, любеше ме и страстно шепнеше в ухото ми. Всеки път на различен език.

— Господи, най-екзотичната жена, с която съм бил, беше стриптизьорка от Панама. Наричаше ме „папа“ в леглото.

Венера се наведе и попита:

— Какво?

— Нищо, мила — отговори Глисън и махна с ръка. — Нищо…

Тя се усмихна, облегна се назад и продължи да слуша записите с английски език.

— Доротея открадна сърцето, душата, тялото и съзнанието ми — каза Боби, без да обръща внимание на Глисън. — Когато бях с нея, светът изобщо не изглеждаше мръсен и корумпиран. Тя беше идеалната противоотрова за това.

— Работеше ли, получаваше ли писма, обаждаше ли се по телефона в друг град?

— Не, и когато беше с мен.

— Откъде ще има пари една жена, идваща от комунистическа страна?

— Изглежда имаше много пари. Не я попитах откъде, нито колко. Стори ми се невъзпитано. Особено след като не искаше никакви пари от мен. Предложи да плаща половината наем и сметките, но…

— Ти си отказал? Намерил си такава жена и си отказал?

— Да.

— Върнал си мъжете с двайсет години назад. Идеята е да клонират жена, която да плаща за всичко.

— Дъщеря ми Маги, която се грижи много повече за мен, отколкото аз самият за себе си, веднага хареса Доротея. Мислеше, че е идеална за мен, а Маги има вроден детектор на лъжата. Освен дъщеря ми, Доротея беше най-скъпият за мен човек. Така и трябваше да бъде. Когато ме обвиниха, че съм я убил, изпаднах в продължителен транс. Бях твърде стъписан от предполагаемото й убийство, за да осъзная сериозността на обвинението. Едва след шест месеца, прекарани в затвора, се примирих с мисълта, че Доротея няма да дойде на свиждане.

— Добре. Картинката ми е ясна. Имал си десетседмична любовна афера като в приказките, със загадъчна жена и Джон Шайн е на твоя страна. Кой друг е с теб?

Боби му разказа още неща за ченгето на име Том Ларкин — шейсетгодишен и след две години пенсионер. Ларкин бе станал нещо като компютърен магьосник. Претърсваше Уебнет и тайно събираше информация за нюйоркските ченгета. Бе служил в разузнаването и беше една от онези любопитни стари лисици, които имаха досие за всеки полицай. Знаеше къде са скрити тайните им, кой кого чука, кой си взима допълнително свободни дни и кой върши работата си.

Том Ларкин не беше мускулест, но умен, смел и лоялен. Беше на поста си в деня, когато убиха бащата на Боби при изпълнение на служебния дълг.

— Добре. Той може да ни потрябва — каза Глисън. Разбира се, Боби включи и по-малкия си брат Патрик, който ръководеше отбора по лека атлетика на бруклинската полиция и работеше с децата от гетото по програми за спорт и отдих. Боби не му позволи да присъства на процеса като зрител, защото не искаше пресата или началниците да направят спектакъл от него. Не желаеше да опетнява името му със скандала си.

— Брат ти ми написа писмо с молба да прегледам твоя случай — рече Глисън. — След като си го упълномощил, той може да подписва всички документи от твое име. Знам какво си казал пред съда. А сега ми разкажи отново какво се случи онази нощ.

— Бях в бар „Котвата“ на плажа „Геристен“ и пиех бира с едни типове, за които знаех, че работят в охранителна фирма „Гибралтар“. Кюзак и Зийк не бяха там. После влезе онова младо ченге О’Брайън. Изгледа ме подигравателно, сякаш знаеше нещо. Не бях забравил, че О’Брайън е гадно копеле, тъп и един от хората, които са станали полицаи, защото всеки ден са ги биели в училище и са им взимали парите за закуска и после се нуждаел от пистолет и значка, за да си го върне на всички.

— Носи си оная работа в кобура — отбеляза Глисън.

— Нещо такова. Попитах момчетата от „Гибралтар“ какво точно става зад черните мраморни стени без прозорци на фирмата им. Сградата прилича на бункера на Хитлер. Има видеокамери, които наблюдават улицата, бодлива тел на покрива и алармени системи. Човек би помислил, че там крият ядрени тайни. Сетне О’Брайън ме почерпи бира — нещо, което не бе правил десет години, откакто го познавам. Барманът беше стар смотаняк на име Клиъри, бивш рибар. Почина като по поръчка, падайки по стълбите, преди да му изпратим призовка за процеса. Както и да е, после аз ги почерпих. Опитвах се да ги напия, за да измъкна информация. И изведнъж — изгубих съзнание.

— Барманът сигурно е сложил нещо в бирата ти. Вероятно „Рохипнол“. Използват го изнасилвачите. Веднъж за малко не станах адвокат на един тип, който бе изнасилил няколко жени с помощта на „Рохипнол“. Сипваш го в питието — и сбогом. Кърт Кобейн, рокзвездата, е изпадал в кома след употреба на „Рохипнол“. Дъщерите ми ме разубедиха, защото познаваха момиче, което е било изнасилено по този начин. Десет пъти по-силно е от „Ксанакс“. Гадна работа.

— Нямам представа какво е било. Но рано на другата сутрин ме събудиха ченгета и детективи. Лампи, сирени, светкавици на фотоапарати. Бях паркирал в гробище „Евъргрийн“, пред крематориума. Целият бях в кръв. Колата ми също. Попитах какво, по дяволите, става. Самата Сис Тузио беше там. С детектив на име Ханрати. Тя ми каза, че през нощта е било кремирано незаконно някакво тяло. Полицаите от отдел „Убийства“ претърсили апартамента ми. Навсякъде имало кръв. Намерили окървавения ми нож в колата. С моите отпечатъци. Задържаха ме по обвинение в убийство. Казаха, че съм убил Доротея в апартамента, закарал съм я в крематориума, изгорил съм я и съм заспал.

— Не им ли каза, че барманът Клиъри те е упоил?

— Разбира се, че им казах. Но когато отидоха в „Котвата“, всички отрекли, че предишната вечер съм бил там. Не можах да го докажа.

— И те арестуваха?

— Да. За по-малко от дванайсет часа сравниха кръвта в моя апартамент, в колата и в крематориума и установиха, че е една и съща. Виеше ми се свят. Не знаех какво е станало. И още не знам. Всяка вечер от осемнайсет месеца насам мисля за това.

— Сигурен ли си, че не искаш шоколад?

Боби примига и погледна в огледалото за обратно виждане. Белият форд явно щеше да ги следи до града. Играта на котка и мишка започваше да го изнервя. Напомняше му, че няма време за губене.

— Може ли да се вярва на онзи досадник от пресата Макс Рот? — попита Глисън.

— И той не те харесва. Но харесва мен. Познаваме се от колежа в Бруклин. Помагал съм му с много репортажи.

— Искаш да кажеш, че си му пускал информация. А това му е донесло награди. Дали са му самостоятелна рубрика.

— Макс Рот е почтен човек.

— Ами — отсече Глисън. — Но ще ни трябва репортер. Съдебните заседатели са от средите на читателите на вестници. Имаш ли доверие на онзи задник, опръскан с печатарско мастило?

— Да — отговори Боби, като се въздържа да каже на адвоката какви определения му идват на ума, когато го погледне. — Но той не е задник.

— Добре. В такъв случай имаш брат ти, дъщеря ти, бившата ти съпруга, някакъв любопитен стар полицай, бивше ченге, сега собственик на пивница и Рот. Това ли е целият клуб на почитателите ти? Не си много популярен.

— И ти, Изи — отговори Боби и осъзна, че са влезли в Ню Йорк.

— Затова ще бъдем страхотен екип. Няма накъде да вървим, освен нагоре.

— Това не е екип, а несполучлив брак.

— Какъв смяташ да бъде първият ти ход?

Боби погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че фордът ги следва. В последния момент Боби направи остър ляв завой, пресече трите платна на магистралата и пое в обратната посока. Чуха се клаксони и белият форд рязко спря, като се завъртя. Боби намали и видя регистрационния номер — Ню Йорк ДДФ-682.

Огледа форда, показа му среден пръст и пое по Трайбъро Бридж.