Денис Хамил
Ченге в оставка (52)

52.

В двайсет и един и петдесет и две, след като Доротея се изкъпа и изсуши косите си, Шайн се приготви да й даде още една таблетка „Халдол“. Правеше го три пъти дневно през последните осемнайсет месеца. Тази вечер щеше да й даде четири, за да спи през целия път до Маями. Там щеше отново да зареди с гориво и да прелети още триста километра на югоизток, до малкия Норманс Кей, един от Бахамските острови. През осемдесетте години Норманс Кей беше едно от главните пристанища за пране на мръсни пари и контрабанда на кокаин. Повечето от онези хора бяха мъртви или излежаваха доживотни присъди, но още имаше достатъчно второстепенни играчи, които знаеха как да печелят пари, за да привлекат интереса на Джон Шайн.

Багажът вече беше готов. Джон взе малко неща за себе си. Само колекцията от редки издания на Емерсън, няколко ризи, бельо и панталони. Доротея също нямаше много вещи. Когато пристигнеха на Бахамските острови, Шайн щеше да купи дрехи, които да съответстват на новата им самоличност, обозначена на новите паспорти. Беше набавил всичко необходимо — карти за социална осигуровка, паспорти, документи от емиграционните власти в Съединените щати, зелени карти и шофьорски книжки. Можеха да се купят от улиците на квартали като Сънсет Парк за пет хиляди долара парчето. Бяха фалшифицирани отлично.

Дори документите на Доналд, синът на Санди, бяха изработени съвършено. Шайн ги купи в случай, че някога го принудеха да прибегне до детето. Гувернантката събираше багажа на Доналд в къщата си в Рокауей и приготвяше момченцето за пътуването до Бахамските острови.

През последните две години Шайн пренасочваше парите от пенсионния фонд към малка банка на Норманс Кей чрез сложни международни телеграфни операции с център Мексико. Основната му банкова сметка беше в Мексико Сити. Беше я открил преди две години с петдесетте хиляди долара от първата операция с пенсиите по болест. Оттогава внасяше останалите депозити в клона на мексиканската банка в Манхатън. Чрез този клон той редовно пренасочваше пари към Сингапур. Оттам сумите бяха прехвърляни в Швейцария и накрая изпращани на сметката на „Ралф Емерсън“, колекционер на редки книги, в Норманс Кей. Името на притежателя на сметката беше същото като на новия му паспорт.

На сметката на Ралф Емерсън в Норманс Кей вече имаше пет милиона долара. През деня Шайн се бе обадил на банкера там. Каза му, че ще пристигне с частен самолет рано на другата сутрин и ще носи значима сума американска валута в брой, която иска да внесе в банката. Така парите в сметката му щяха да станат петнайсет милиона долара.

— Ще дойда с малко дете и с голямата си дъщеря, която не се чувства много добре — каза Шайн на банкера, който освен това имаше и неофициалната титла „управител на острова“.

— Ще ви чакам лично на летището. И ще впиша сумата в специалните митнически тарифи за важни пътници.

Частният двумоторен самолет „Чесна“ на Шайн щеше да чака на „Флойд Бенет Фийлд“, старото летище, сега част от националния парк „Гейтуей“. Намираше се в южния край на Бруклин, само на осем километра от Уинди Тип. В днешно време летището се използваше за въздушни паради и за обучение на авиационното поделение на нюйоркската полиция. Там Шайн се научи да пилотира.

Той познаваше заместник-директора на „Гейтуей“ и ежегодните му дарения за поддръжката на парка му осигуряваха неограничен и неотбелязан в официалните документи достъп до летището. Шайн бе използвал самолета си само три пъти за две години — веднъж, за да се срещне в Ню Йорк с банкера и да купи къща край морето и втори път — по работа в Бостън.

Шайн реши детето на Санди Фрейзър да бъде поверено на порядъчно американско семейство, преселници на Бахамските острови. Лично той щеше да се погрижи момченцето да бъде гледано добре. И да бъде на разположение, ако се нуждае от него. Никой нямаше да намери детето, Джон Шайн и дъщеря му Доротея. На Бахамските острови или по-късно — когато пътуваха заедно, отсядайки в хотели с четири звезди и посещавайки най-луксозните ресторанти в света — той щеше да намери на дъщеря си подходящ съпруг. Нямаше да е обикновено ченге като него. Или като Боби Емет.

Колкото и свестен да беше в очите на Джон, Боби беше само ченге. Не беше за дъщеря му.

Не, дъщерята на Джон Шайн щеше да води привилегирования живот, който бе отказан на красивата й майка, защото бе имала връзка с нюйоркско ченге. В Украйна я бяха прокудили да живее в позор, подигравки и мизерия. Но дъщеря им щеше да живее като кралица.

Шайн обмисляше плановете си да издигне губернатор, да притежава и манипулира човек, който щеше да управлява Ню Йорк и може би някой ден дори да обитава Белия дом. Взимаше копелето му със себе си в случай, че Стоун успееше да издържи на бурята, която Боби Емет бе предизвикал. „Ако изберат Стоун, винаги мога да използвам детето за в бъдеще“ — помисли той.

Ако Стоун претърпеше поражение, момченцето пак щеше да има добър живот. Това беше най-малкото, което Шайн можеше да направи за него сега, след като майка му я нямаше. Щеше да вземе малкия по пътя за летището. За нейно съжаление, гувернантката също беше излишна…

— Отвори уста, съкровище.

Доротея отвори уста и изплези език като енориаш, готов да получи причастие. Шайн сложи хапчето транквилант на езика й и й подаде чаша горещ, сладък чай. Макар и облечена в джинси и дебел вълнен пуловер, Доротея трепереше от треската и държеше чашата с две ръце, за да се стопли.

В добавка към тримилиграмовата таблетка „Халдол“ Шайн й даде антибиотик и два аспирина за температурата. И мултивитамините, и минералните соли, които доктор Ейбрамс бе предписал. Тя глътна хапчетата и с тънък, напевен глас каза:

— Страх ме е, татко.

— От какво, миличка?

— Студено ми е и се страхувам. — Тялото й се разтресе толкова силно, че тя разля част от чая. — Боя се, че вече никога няма да се стопля. На мама винаги й беше студено…

— Изпий чая си, Дарла. Това е новото ти име. Твоето американско име. Татко обещава, че скоро ще се стоплиш.

— Слънцето ми липсва.

— Не унивай, миличка. Скоро ще заминем.

— Ще заминем? Къде? А къде се намираме сега? Там ще има ли слънце?

— Тук си с мен, скъпа. Където никой няма да ти стори нищо лошо. И ще отидем на още по-безопасно място.

— Ще има ли слънчева светлина?

— Да. Всеки ден.

— А мама ще бъде ли там?

— Мама е мъртва. Затова ти ме търси и ме намери. Сега никой не може да ни раздели, ангелче.

— Мама е мъртва — повтори тя и в изцъклените й очи бликна сълза. — Затова дойдох в Америка. Да те намеря…

Джон Шайн избърса очите й и я погледна. Господи, колко беше красива. Като майка си. И сега той имаше парите да й осигури живота, който бе отказан на майка й и който тя заслужаваше.

„В полицейското управление не знаят каква услуга ми направиха, когато не ми дадоха полагащата ми се пенсия по болест“ — помисли той. Беше се заклел да им го върне. И всичко стана толкова лесно. Разчисти си сметките с Лу Барникъл, бившия му капитан, който го бе принудил да напусне. С медицинската комисия и нейната незначителна власт. С всички лицемери по върховете. Взе им повече пари, отколкото можеха да си представят. Върна им го и задето му забраниха да се среща с жената, която обожаваше. Макар че единствената му истинска любов почина, тласната към гроба опозорена и с разбито сърце, Джон си възвърна най-скъпото нещо след нея — Доротея.

„Никой няма да ми я отнеме“ — помисли той. Беше убеден, че тя ще забрави Боби Емет, който скоро щеше да бъде мъртъв или в затвора. Дори да се измъкнеше, Боби Емет никога нямаше да ги намери, след като сменяха имената си и заминеха.

Доротея изпи чая. Джон Шайн я сложи да легне на дивана и я целуна по челото, после я зави с одеало.

— Опитай се да поспиш, миличка. Трябва да уредя още някои неща за пътуването ни. Новият лекар ще дойде да те прегледа за последен път.

— Обещай ми, че ще има слънчева светлина, татко.