Денис Хамил
Ченге в оставка (40)

40.

Боби трябваше да осмисли информацията на Санди за Джон Шайн. Едрото, умно ченге му беше нещо повече от приятел. Джон му беше наставник, по-голям брат или чичо. А сега Боби се измъчваше от мрачни и неприятни мисли за човека, който цитираше Емерсън и живееше сам в къща край морето. Докато караше по Белт Паркуей, Боби си представи как онзи незрящ лекар преглежда Доротея, държана в плен в къщата на приятеля му. Можеше ли Шайн да бъде такова чудовище? Такъв сатана?

Но същият този Джон Шайн бе спасил живота му само преди два дни. Трябваше да разсъждава по-задълбочено.

После си припомни точно какво се беше случило.

След като Барникъл и бандата му го бяха пребили в дъжда, Боби се качи в джипа си. Джон Шайн седна до него. Боби бе прослушал телефонния секретар в кантората на Глисън. Шайн лесно би могъл да види какви цифри набира Боби. Кодът беше 378 — същият като номера на стаята. Боби бе чул съобщението на Том Ларкин. Бдителността му беше притъпена, след като Шайн спаси живота му и Боби дори му каза какво гласи записаното съобщение на Ларкин. За случая на отвличане от преди седемнайсет години. За по-наскоро изчезналата архитектка. За украинката. После, когато влезе в кантората в Емпайър Стейт Билдинг, някой прослушваше телефонния секретар с дистанционния код.

Шайн ли беше?

Боби бавно караше по магистралата, приближавайки се към тунела.

Шайн ли бе прослушвал съобщенията? И бе разбрал къде и кога Боби ще се срещне с Том Ларкин. И сетне бе изпратил някой да убие Ларкин. Преди Том да разкаже на Боби онова, което знае.

Боби си спомни за многократно прелистваните пълни съчинения на Емерсън, които Шайн му беше изпратил в затвора. Притесняваше го един пасаж в есе, озаглавено „Приятелство“. Шайн го беше подчертал с жълт маркер. „Ние сме в света. Приятелите, такива каквито ги желаем, са мечти и легенди.“

Защо от есе, възхваляващо приятелството като едно от най-ценните съкровища в човешкото съществуване, Шайн бе избрал да подчертае такъв негативен откъс?

Защо? Боби непрекъснато си задаваше този въпрос, докато плащаше таксата за тунела и караше към Манхатън. Продължаваше да се пита същото, когато стигна до пристана на Седемдесет и девета улица.

Имаше съобщение от Макс Рот. Научил информация от старите вестници. Боби му се обади и двамата се срещнаха в старомоден гръцки ресторант на Бродуей.

— Успях да намеря репортаж за Кейт Клементайн — каза Рот, разрови плодовата салата и отсече. — Консерва.

Остави лъжицата и отказа да яде.

— Отвличане, нали?

— Да — отговори Макс и вдигна чашата си към лампата, за да провери дали е чиста.

Направи физиономия, разопакова сламката, пъхна я в кутията с газирана вода и отпи.

— Прилича на по-скорошния случай Кейти Биърс — продължи той. — Момиченцето, държано в подземие в Лонг Айланд. Но по-различен. Кейт Клементайн е била затворена в продължение на две години в бункер от вманиачен чичо и е излязла жива. През цялото време главният заподозрян е бил приятелят й. Но се оказало, че виновникът е чичо й, който твърдял, че само се опитва да запази девствеността и целомъдрието й. Оттогава Кейт обикаля клиниките за психично болни.

— Горката — рече Боби. — Но какво…

— В предпоследния параграф попаднах на едно име, от което косите ми се изправиха.

— Кой?

— Тогава още е бил патрулиращ полицай. Не е ръководел разследването. Но е бил едно от ченгетата, които открили бункера, освободили Кейт Клементайн и арестували побъркания й чичо.

— Името му, Макс.

Боби се надяваше да чуе името Лу Барникъл, но в същото време изпитваше опасения, че няма да е така.

— Джон Шайн — отговори Макс и го погледна в очите. Боби затвори очи. Около него се разнесе парата от кафето му. Името отекна във въздуха. Той пое дълбоко въздух и отново разказа на Рот как Шайн бе спасил живота му.

— Но като се замисля, след това Шайн изцеди от мен онова, което знам. Но това не беше необичайно. Той винаги е бил много любопитен…

— Може би е спасил задника ти, за да кажеш на някой друг, например на мен. За да се подготви. Да приложи план Б.

После Боби му разказа за слепеца с лекарската чанта, който всеки понеделник и петък ходи в къщата на Джон Шайн.

— Може би приятелят ти крие някаква тайна — рече Макс.

— Искам да разбереш всичко, което можеш, за полицейското му досие.

— Познавам един човек, който може да ми осигури достъп до тази информация.

— Провери и в компютъра с репортажите от пресата. Господи, Макс, какъв би могъл да бъде мотивът му?

— Не е алчност. Вече спечели от лотарията.

— Ако е той, сигурно е някакво странно отмъщение. Или фанатизъм. Тъмна страна на личността му, която не познавам.

— Радвам се, че разсъждаваш трезво. Всъщност, колкото и да не харесвам онзи пор, смятам, че трябва да разкажеш всичко на Изи. За Шайн, за слепия лекар, за Санди и за детето й със загадъчния баща.

— Ще го направя.

— Мисля да тръгвам — каза Рот и стана.

— Страхувам се повече от всякога.

— Защо?

— Ако Доротея беше мъртва, нямаше какво повече да й сторят. Но щом е жива, могат да убиват отново и отново.

* * *

Боби реши пак да претърси къщата на Джон Шайн.

Следобед купи нещата, от които се нуждаеше. Вечерта закотви яхтата достатъчно далеч, за да не бъде забелязана в здрача. През бинокъла видя, че Шайн включи сложната си алармена система и излезе, облечен за нощната смяна в „Печелившият билет“. Качи се на мерцедеса и потегли.

Боби изчака, докато се стъмни, надяна хирургични ръкавици, закачи за колана си малък, но масивен лост, пъхна в джоба на панталона си фенерче и тубичка вазелин и завърза около кръста си найлоново въже с тризъба кука. Сетне заплува към брега заедно със слабия прилив и се приближи до къщата на Джон Шайн.

Промъкна се крадешком до западната стена, която гледаше към залива и далечните светлини на лунапарка на Кони Айланд. Хвърли куката към високия покрив и на третия опит успя да я закачи за комина от червени тухли. Изкатери се по въжето, изтегли го и забърза по плочите на покрива. Намери отворения тавански прозорец, през който бе минала катерицата. На тавана нямаше алармена система. Шайн му бе казал, че оставя прозореца открехнат, за да влиза равномерна струя чист въздух в задушното, затворено пространство. За да предотврати спонтанен пожар.

Прозорецът беше по-малък, отколкото Боби предполагаше. Той намаза с вазелин широките си рамене и рамката. Да се промъкнеш оттам, беше все едно да обезчестиш девственица. Поредица от търпеливи, лъжливи тласъци, предпазливи маневри, внимателна смяна на позицията и накрая мощно проникване, като внимаваш да не бъдеш груб.

Влезе, но охлузи раменете си.

Чу стъпките на гризачите в тъмнината. Запали фенерчето и освети шперплатовия под. На тавана цареше безпорядък от кашони, неизползвани мебели и изхвърлени лампи. Видя дори старата униформа от нюйоркската полиция на Джон Шайн, украсена с отличия за храброст.

Доротея не беше там.

Боби намери капака на отвора на пода. Имаше и сгъваема стълба. Хвана дръжката и се опита да я превърти, но капакът беше заключен от другата страна. Боби използва лоста, за да щракне резето и отвори.

Слезе в неестествено тихата къща и започна да търси. Надникна в спалните. Бяха пусти. Кабинетът също. Прегледа книжата на бюрото на Шайн. Повечето бяха официални счетоводни документи от работата му в „Печелившият билет“. Боби нямаше време да ги чете. Търсеше Доротея.

Отиде на първия етаж, коленичи и допря ухо до дъските на пода, вслушвайки се за звуци на човешко присъствие.

— Доротея — прошепна той. — Доротея, чуваш ли ме?

Долавяше само прибоя на вълните, а по-отдалеч — пронизителното ехо на кънтри музика, смях и викове от пивницата. Боби запълзя по пода. Надигаше чергите, търсеше капаци и тропаше по стените, за да провери дали има кухини. Нищо. Къщата беше непроницаема като собственика си. Боби започна да тропа по-силно с надеждата, че Доротея ще го чуе и ще отговори.

Внимателно огледа коридора между стълбището за втория етаж и стената на хола. Пак потропа. Нищо.

Влезе в хола и претърси библиотеката. Натисна лавиците и докосна книгите. Нищо.

В същия миг нещо странно привлече вниманието му. Две лавици с произведенията на Ралф Уолдо Емерсън. Някои бяха подвързани в кожа оригинални издания. Имаше екземпляри с твърди и с меки корици. На италиански, испански и френски. Боби не знаеше, че Джон Шайн говори друг език, освен английски. Шайн обичаше Емерсън и колекционираше творбите му така, както другите събираха марки или монети.

После Боби забеляза екземпляр на „Самоувереност“. Тънко, евтино издание с меки корици. На избелелия гръб пишеше нещо на кирилица. Боби взе книгата с треперещи ръце и я отвори. На обратната страна на първата страница пишеше къде е отпечатана. През тялото му премина ледена тръпка, когато прочете името „Украйна“. Имаше и инициали, написани на ръка. Д.Д. Приличаше на почерка на Доротея.

Той се замисли за думите на умиращия Том Ларкин, който бе прошепнал нещо, свързано с Украйна. Боби гледаше книгата и си представяше как Доротея е затворена и страда някъде в къщата. Сетне внимателно я остави на лавицата и застана в средата на пустото, зловещо жилище.

— Доротея! — извика той. — Доротея!

Отговор не последва. Само катериците драскаха на тавана.

Погледна часовника си. Двайсет и един и десет. Джон Шайн бе казал, че никога не остава в „Печелившият билет“ след девет. Това означаваше, че вече е тръгнал. Боби излезе от къщата по същия начин, по който бе влязъл, като внимателно заличи всички следи от посещението си.