Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боби Емет (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Quarters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Денис Хамил. Ченге в оставка

Издателска къща: „Ера“, гр. София

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

Предпечатна подготовка: Полистар

История

  1. — Добавяне

26.

ВТОРНИК

Боби бе помолил Патрик да си освободи целия вторник, за да му помогне да проследят ония тъпаци от „Гибралтар Секюрити“ — този ден момчетата на Барникъл събираха парите за далаверите с пенсиите. Боби искаше сам да се увери.

Глисън му зае новичък „Мустанг“, с който се бе сдобил с помощта на кредитната карта на един свой клиент по дело за развод. Ако хората на Барникъл проследят колата по номерата, следата щеше да ги отведе при един зъболекар от Куинс.

Боби носеше цялата маскировка, която бе купил, в найлонов плик. В Бруклин се отби в един „Арми енд Нейви Стор“[1] и купи широкопола мека шапка, и друга, бейзболна шапка с надпис „Янки“, както и памучна фанела с качулка, тъмни очила, двулицево яке, от едната страна тъмносиньо, а от другата — тютюнево, и един бинокъл. Обади се на Патрик и му поръча да бъде със спортно сако, бяла риза, широки панталони и мокасини.

От първоначалния аванс петстотин долара му бяха останали сто двадесет и осем. От вестникарската будка на Девета Улица купи престижния „Ню Йорк Таймс“, работническия „Дейли Нюз“, десния и предимно спортно ориентиран „Ню Йорк Пост“, както и „Айриш Войс“. В този многонационален, икономически строго разслоен град, хората често съдят непознатите според вестника, който четат.

Боби взе Патрик и го откара право пред „Гибралтар Секюрити“.

— Помниш ли онзи асистент съдебен лекар, за когото ме пита?

— Франц ли?

— А-ха. Връща се в четвъртък. Работи втора смяна. От четири до дванадесет.

— Добре. Трябва да поговорим за зъбите в крематориума.

Боби спря на стотина метра от „Гибралтар“ и братята зачакаха под неспирната реч от някаква целодневна новинарска радиостанция, наблюдавайки входа с бинокъла. Наблюдаваха. Чакаха.

— Ще отскоча до Маями да видя мама за рождения й ден и за Деня на Благодарността — рече Патрик. — Става на шейсет и осем. Представяш ли си? Много искам и ти да дойдеш.

— Ако дотогава свърша с това, ще дойда. Но не искам да се виждаме, преди да ме оправдаят напълно. Освен това искам да заведа и Маги. По дяволите, може дори да идем с лодката. Да поостанем.

— Тя така и не прежали татко — тъжно отбеляза Патрик.

— Не, не успя да го прежали. Все ме молеше да не се захващам на тази работа.

— И дори се премести, защото и аз се захванах. Не искала да живее в град, където убили мъжа й, а сега щели да убият и двамата й сина. А като те вкараха в затвора…

— Питам се как го преживя тогава.

— Нека те питам нещо. Познаваше го по-добре от мен, затова исках да зная как би постъпил нашия старец — в ситуация, подобна на нашата?

— Искаш да кажеш на моята.

— Ако ти си забъркан, значи и аз участвам.

— Щеше направи същото — с усмивка отвърна Боби на малкото си братче. — Щеше да наблюдава врага и да използва наученото, за да атакува слабите му места.

— А щеше ли да се разбеснее?

— Чак след като ги очисти.

— Радвам се, че ми е баща — засмя се Патрик.

— Защо?

— Защото ми е дал такъв страхотен по-голям брат.

Боби го погледна развълнувано. Не бе забравил обаче думите на баща си, който обичаше да казва, че се плаче само на погребение. Което му напомни как се стигна до погребението на баща им.

Когато това се случи, Патрик беше на осем години. Вече пет месеца на първо число някой все обираше касата на Ностранд Авеню. Том Ларкин и бащата на Боби, Шон Емет, служеха в нашумелия в края на седемдесетте и началото на осемдесетте „Екип Засада“, който в последствие се превърна в хит в пресата и в очите на прогресивните движения. В онзи горещ августовски следобед Шон Емет, Ларкин и още един на име Маккарти заели позиция зад новомонтираното двупосочно огледало в касата, очаквайки самодоволния нахалник да се появи отново. Когато най-сетне онзи тип пристига, Шон и Ларкин се спобутват, но Маккарти не забелязва току-що влязлата жена с развени поли и тъмни очила, чиято адамова ябълка е по-голяма и от неговата собствена. Преди да успеят да го предупредят, от скука Маккарти пали цигара. Пламъчето се вижда през двупосочното огледало, „жената“ вади пистолет изпод дрехата си и стреля право в огледалото, още преди да извърши обира. Маккарти така и не успява да изгаси запалената кибритена клечка. Умира на място.

Ларкин стреля през счупеното огледало, а Шон Емет отваря с шут вратата и се втурва в магазина. Преоблеченият престъпник вади автоматичен пистолет 0,45 калибър и засипва Емет с куршуми, един от които попада в дясното му бедро. Повален на пода, Емет открива огън с пушка-помпа и го праща във вечността. Докато чакат линейката, куршумът, засегнал бедрената артерия на Шон, бавно му отнема живота. Шон Емет умира от загуба на кръв на път за Окръжната болница „Кингс“.

Майката на Боби умоляваше сина си да не постъпва в полицията. До деня, в който на седемнадесет години загуби баща си, нямаше никакво намерение да става полицай. Но някак си му се струваше, че ще си го върне, ако постъпи в любимото му Нюйоркско полицейско управление, което бе осъществило за един емигрант и семейство му американската мечта. Седмица след погребението на баща си в църквата „Хоули Нейм“ в Уиндзър Теръс Боби се записа в листата на чакащите. Три години по-късно му се обадиха.

— Това те ли са? — питаше Патрик, който наблюдаваше входа, и подаде бинокъла на брат си.

— А-ха. — От „Гибралтар Секюрити“ тъкмо излизаха Зийк и Кюзак. — Познаваш ли ги?

Патрик пое бинокъла и внимателно разгледа двамата мъже, които тъкмо прекосяваха паркинга до „Гибралтар“.

— Нали ме помоли да не се мяркам на процеса — отвърна на брат си, наблюдавайки през окулярите. — Послушах те. Не мисля, че някой е по-незабележим от мен. Само моите хора ме знаят. Не се навъртам по баровете на ченгетата. Не спортувам в полицейските отбори. Не съм член на никое етническо общество. Значи, с радост мога да го заявя, не съм виждал тези палячовци никога и никъде.

— Прекрасно.

— Тия ли прибират парите?

— Сега ще разберем.

Зийк и Кюзак се качиха в чисто нов олдсмобил 98 с цвят екрю. Боби им даде една пресечка преднина, пропускайки три други коли пред себе си, а после тръгна да ги следва. Онези свиха два пъти последователно на дясно и Боби разбра, че Зийк, който шофираше, прилага стандартната процедура „четири завоя надясно издават преследвача“. Той самият я бе приложил на Санди. След втория завой на дясно Боби свърна в обратната посока и се насочи към едно кръстовище, където олдсмобилът щеше да се появи след предвидените четири завоя. Спря при някаква тръба и ги изчака. След трийсет секунди бялата кола ги подмина. Отново им даде една пресечка преднина и тръгна да ги следва.

Този път спокойният Зийк дори не си правеше труда да сменя пътните ленти.

Боби пазеше удобна, дискретна дистанция и последва другата кола до един бар на Флатбуш Авеню, който се наричаше „Златния Щит“ и бе известно свърталище на ченгета. По време на един отдавнашен полицейски скандал с кокаин Боби бе научил, че ченгетата от „Златния Щит“ дават под наем „ергенски квартири“ на около два километра по брега на Брайтън Бийч — четирима души си поделяха наема за един апартамент. На всеки се падаше по една или две нощи в седмицата за срещи с мацки. После се представяха със служебните си значки в околните магазини за мебели, уреди и консервирани продукти, с което си докарваха безплатни доставки или поне значителна отстъпка, в замяна на което се ангажираха да осигуряват допълнителна охрана на въпросния магазин или да си затварят очите пред незаконните сделки на собствениците.

Съпругите на женените полицаи изобщо не забелязваха минималните липсващи суми за наема на тези ергенски квартири, а и Лонг Айлънд и Ориндж Каунти бяха прекалено далеч. Някои ченгета направо се изнасяха в предградията, за да са сигурни, че жените им са поне на двеста километра от любовниците и ергенските квартири в центъра. Наемаха ги под чуждо име и така елиминираха опасността да се издадат с някакви бумаги — разписки, хотелски сметки, кредитни карти — или пък да бъдат издадени от някой нахален служител. А и така вероятността някоя съпруга да предприеме тристакилометрово пътешествие, за да проследи мъжа си, бе твърде малка.

И тъй, веднъж седмично жененото ченге съобщава на жена си, че трябва да остане нощна смяна и се запътва право към „Златния Щит“, където го очаква мацката или някоя възторжена почитателка на сините униформи, с която да прекара бурна нощ.

— Аз съм отсреща, десетина метра по-навътре в пресечката — каза Боби на Патрик, преди да го остави на автобусната спирка срещу „Златния Щит“. Посочи огромната тръба на отсрещния тротоар, където смяташе да паркира. — Сложи това.

Хвърли му двулицевото яке, което бе обърнато с тъмносинята страна нагоре. После му нахлупи бейзболната шапка с надпис „Янки“ и му връчи „Нюз“.

— Просто се огледай, поръчай си една бира, ослушай се — заръча Боби. — Не зяпай прекалено много. Чети си вестника. Раздавай го небрежно.

 

 

Патрик се настани в края на полупразния Г-образен бар, почти до прозореца. Заведението напомняше миналите времена — полирани дъбови первази, високи тавани, напукани огледала. Подът бе посипан с дървени стърготини, а витрината беше украсена с изкуствени цветя и ирландски знаменца. Зад бара в рамки бяха окачени заглавните страници на някои броеве на „Дейли Нюз“, в които се описваха нашумели полицейски удари от минали години. Имаше и няколко грамоти, с които Нюйоркският полицейски участък изказваше благодарност на „Златния Щит“, че събира средства за благотворителните полицейски фондове „Прозорец“ и „Сираци“, както и че снабдява с безплатна бира организираните пикници.

Зийк и Кюзак съсредоточено изследваха отсрещната стена, която бе нещо като „Табло на славата“, цялата окичена в старинни полицейски палки с пиринчени табелки с имената на известни полицаи и стотици копия от златните щитове на заслужили пенсионирани детективи. Всички трофеи бяха спретнато подредени в стъклени витринки. Зийк тъкмо сочеше на събеседника си някакви табелки с имена.

Патрик поръча халба „Бъд“ на кльощавия като тръстика барман с пръстен с надпис „НП“, което ще рече „Нюйоркска Полиция“, и отвори вестника на спортната страница, където се зачете в рубриката на Вик Зигел за отбора на Янките. Стенният часовник с формата на полицейска значка над бара сочеше 12:12. Барманът донесе разпенената бира, прибра петдоларовата банкнота, маркира три долара и му върна два на банкноти по един долар.

Зийк и Кюзак се доближиха до бара. Патрик забеляза, че всеки оставя на плота три банкноти по един долар. Сякаш бе нарочно, като че извършваха странен ритуал. Всеки поръча халба „Бъд“. Кльощавият барман постави пълните чаши на плота. Прибра шестте банкноти, маркира два пъти по два и двадесет и пет и остави пред всеки от двамата купчинка три монети по четвърт долар.

— Напоследък тия хора са много зле — заговори ги той.

— Това не е отбор, а паралитично отделение — в отговор изкоментира Кюзак.

Зад бара висеше огромна камбана от полицейски катер, на която бе издълбан същият надпис — „НП“. Барманът дръпна въжето и удари камбаната три пъти. След кратка пауза, без да изпуска въжето, я удари още четири пъти.

„Колко странно — размишляваше Патрик. — Една и съща бира на различна цена. Две купчинки по три-четвърти долар на монети. Последователно три и четири удара на камбаната.“ В следващия миг Даниълс и Лебек — които същата сутрин ограбиха наркотрафиканта Мартинес от Кони Айлънд — сега в цивилни дрехи, се доближиха до бара и се разположиха от двете страни на Зийк и Кюзак. Патрик надникна иззад вестника и забеляза как Лебек и Даниълс извършват друг, също тъй внимателен ритуал — всеки от двамата взе купчинката монети от по четвърт долар и я замени с доларови банкноти.

Зийк и Кюзак не помръдваха.

— Ако нашите момчета не се стреснат, направо изпадаме — каза Зийк на бармана, сякаш наоколо не се случваше нищо особено.

— Абе направо вече изпаднахме — отвърна другият. Кюзак огледа заведението и забеляза Патрик, който бе потънал в рубриката на Зигел. С периферното си зрение младият мъж забеляза как Лебек и Даниълс се измъкват през задната врата, всеки стиснал по два пощенски плика — един бял и един кафяв.

След минута Зийк и Кюзак напуснаха бара през главния вход и се запътиха към олдсмобила. През прозореца Патрик видя как Даниълс и Лебек се качиха отзад, а другите двама — отпред.

Боби наблюдаваше цялата сцена през бинокъла. Лебек и Даниълс. Нищо чудно. Помнеше ги „Печелившия билет“. През стъклото на колата ги видя как подават над седалката обикновени бели пощенски пликове на Зийк и големи кафяви пликове на Кюзак.

Патрик излезе от заведението и се провря между олдсмобила и паркираната отпред кола. Изчака един минаващ автомобил и чак тогава пресече, забавяйки се достатъчно дълго, за да види как Кюзак брои пачка пари. Зийк седеше на волана и проверяваше купчина бели формуляри. Патрик пресече улицата и съвсем небрежно се запъти към ъгъла, после пресече авенюто и се качи в мустанга.

— Какво има в кафявите пликове? — веднага попита Боби.

— Пари — отвърна Патрик, а после му разказа за разликата в цената на бирата, за двете купчинки монети и как двамата цивилни, които бе взел за полицаи, прибраха монетите.

— Три-четвърти — кимна Боби. — Казваш, че в пликовете имало и формуляри?

— А-ха. Доколкото видях.

— Значи пенсия по инвалидност — заключи Боби. После нахвърля следната картина: размяната става в „Златния Щит“ — квартално заведение, което е собственост на пенсионирани полицаи, където работят пенсионирани полицаи, и където се продават пенсии. Тук онези, които искат да лапнат големия пай, дават формулярите и парите на Зийк и Кюзак. Те ги предават на Барникъл, който сигурно има някакви връзки в полицейския медицински център. Барникъл е твърде умен, за да прави подобни сделки в своето заведение.

— Боже мили! — възкликна Патрик. — Нищо чудно, че са те натопили. Големи пари, значи. А те са знаели, че си ги надушил.

Двамата братя проследиха Даниълс и Лебек, които слязоха от колата и си стиснаха ръцете.

— Имат вид на хора, които току-що са спечелили от лотарията — отбеляза Патрик.

— Наистина спечелиха.

Олдсмобилът потегли и Боби го последва. През следващия час и половина двамата братя проследиха Зийк и Кюзак, които се отбиха последователно в бар „Комар“ на Шесто Авеню и Парк Слоуп, бар „ЛуЛу“ в Марин Парк и „Синия диамант“ в „Бей Ридж“. Събираха бели и кафяви пликове от полицаи в почивка, облечени в цивилни дрехи, но със свободно спуснати над панталоните ризи, за да прикриват служебните им пистолети.

Към два и тридесет и пет Боби ги проследи обратно до „Гибралтар Секюрити“. Двамата внесоха в сградата без прозорци шестте бели и шестте кафяви плика.

— Какви суми плащат, за да получат такава пенсия? — попита Патрик.

— Според слуховете, около петдесет бона.

— Колкото е цялата пенсия за една година.

— Предплащаш една година и цял живот си осигурен.

— Какви пари се въртят тук, как мислиш?

— Ако съм добре с математиката, само този следобед събраха четиристотин хилядарки. Като го умножиш по петдесет и две събирания годишно, прави милиони.

— Повече от отлична мотивация да претрепеш някого — заключи Патрик.

Бележки

[1] Известна верига магазини в Америка. — Б.пр.