Денис Хамил
Ченге в оставка (11)

11.

— Имаш кантора в Емпайър Стейт Билдинг? — учуди се Боби, когато спря пред извисяващия се небостъргач на Трийсет и четвърта улица.

— Така си създавам име — отговори Глисън. — Престиж. Професионално влияние. Сградата е историческа. Има десет милиона тухли, триста и деветдесет километра асансьорни въжета и шест хиляди и четиристотин прозорци. Висока е четиристотин и двайсет метра и тежи триста шейсет и пет шибани тона.

— Откъде си научил всички тези глупости? — попита Боби, отвори вратата и слезе от колата.

Смеси се с тълпата чиновници, отиващи на обяд и протегна врат като всички останали, за да огледа постройката, изградена от работници емигранти през 1931 година.

— Един японец, търговец на недвижими имоти, ми даде брошура с всякакви статистически данни, с изключение на обиколката на топките на Кинг Конг — отговори Глисън. — Но аз я прочетох и си помислих, че ако Ню Йорк е кадилакът на американските градове, тогава Емпайър Стейт Билдинг е емблемата на предния капак. И аз съм се качил в кадилака. Щом съм най-добрият адвокат в града, струва ми се разумно на визитната ми картичка да е изписан този адрес.

Изи дръпна Боби за ръкава и му каза да паркира в гаража под големия небостъргач. Но Боби продължи да гледа внушителния колос.

— Какво? Да не си намислил да го купуваш? Хайде да вървим.

Боби не обърна внимание на Глисън. Стоеше сред потока от туристи с видеокамери и фотоапарати и мислеше: „Доротея. Бяхме тук заедно. Виждахме Емпайър Стейт Билдинг чак от Бруклин. Тя харесваше вечно примигващата червена светлина на покрива. Обясних й, че това е предупредителен сигнал за ниско летящи самолети. И ти трябва да внимаваш — отвърна тя. — Това е и предупредителен сигнал за теб, че ще те накарам да изпълниш обещанието си да се ожениш за мен, Боби Емет.“

На другия ден, когато се качиха горе, Боби насочи далекогледа към бруклинския им апартамент. Каза й да избере дата за сватбата. Да бъде скоро. Боби искаше да има семейство. Доротея се развълнува като дете. Накара го да обещае да си купят къща, откъдето да се вижда примигващата червена светлина на Емпайър Стейт Билдинг.

— Защо? — засмя се Боби.

Тя го погледна. Очите й бяха изпълнени с детинска почуда, високите й скули — поруменели от зимния студ, а косите — развяти от вятъра.

— Каквото и да се случи, онази червена светлина винаги ще бъде сърцето ми, което бие за теб. Я тебе кохаю — отговори Доротея.

— Тогава избери дата.

— Не мога. Още не.

Така и не му каза защо.

— Тръгвай, преди някой гълъб да те избрал за мишена — каза Глисън, изтръгвайки Боби от унеса.

 

 

— Вземи си чантата — рече Изи, когато намериха свободно място в подземния гараж и паркираха. — В кантората ми има страхотен душ.

Боби се смая, като видя, че Глисън тръгва пеша нагоре по стълбите, за да се поддържа във форма. Когато стигнаха до площадката на първия етаж, адвокатът се задъха. Спря да запали цигара, после отвори вратата с надпис „Партер“, която водеше към коридор.

— Отказваш ли се вече? — присмя му се Боби, като мислеше, че ще тръгнат към асансьора.

— Пристигнахме — отговори Глисън и раздрънка ключовете, докато вървеше по мръсния, осветен от флуоресцентни лампи коридор. После спря пред обикновена черна врата с надпис „Изи Глисън, адвокат, стая 378“.

— Кантората е на приземния етаж на Емпайър Стейт Билдинг? — недоверчиво попита Боби.

Глисън сви рамене.

— Всъщност приземният етаж е стъпка нагоре в света за теб — добави Боби.

— Да, и хамбургерите в кафенето ми харесват — каза Изи, отключи вратата и отвори. — Пък и колкото по-висок е етажът, толкова е по-скъп наемът. Предпочитам да не съм във висините. Освен това не работя в кантората си. Но ти ще го направиш.

Глисън запали лампите, после се наведе да събере пощата.

— Трябва ми телефонът — рече Боби. — Искам да разбера на кого е белият форд.

Изи отвори пощенските пликове, а Боби огледа купчините вестници и издутите сини папки.

— Добре, че си на партера — каза Боби. — Ако някой клиент влезе тук, ще му се прииска да скочи от прозореца.

На пода бяха разхвърляни опаковки от бонбони, кутии газирана вода и пожълтели вестници. На сивото метално бюро стоеше голяма черна пишеща машина — толкова допотопна, че може би Марк Твен бе писал на нея. От двете й страни имаше кутии с бонбони и Изи вече пъхаше шоколадчета в устата си.

Глисън даде на Боби пропуска за паркиране, който извади от плика, изпратен от нюйоркската полиция.

— Казах на брат ти, че ще се нуждаеш от това. Можеш да паркираш почти навсякъде. Струва колкото теглото си в злато.

Адвокатът застана зад бюрото, седна на стария зелен въртящ се кожен стол, отключи най-долното чекмедже и го издърпа. Извади клетъчен телефон и револвер „Смит и Уесън“ и ги сложи на бюрото. Свали часовника си и го постави до тях. Боби погледна оръжието, после Изи.

Сетне набра един номер и поиска да говори с Джон Шайн. Нямаше го. Позвъни в Седемдесет и второ районно управление и потърси Том Ларкин. Сержантът отговори, че Ларкин е дежурен от четири до дванайсет часа. Обади се на Патрик. Отговори телефонен секретар. Боби остави съобщение, че ще го потърси пак след два часа. После опита да се свърже с Макс Рот от „Дейли Нюз“, но репортерът бил излязъл по работа. Боби остави съобщение и на неговия телефонен секретар. „Макс, искам няколко услуги. Трябва да разбера чий е един регистрационен номер. А през това време би ли проверил в компютъра къде са сега главните действащи лица в процеса срещу мен? Защитата, обвинението, ченгетата, свидетелите. Всички. Благодаря. Пак ще ти се обадя.“

Сетне посочи предметите на бюрото и каза:

— Мога да използвам телефона й часовника, но не и револвера.

— Исках да знаеш къде е, ако ти потрябва.

— Ако.

— Ще ти потрябва, и още как.

Върху хладилника имаше цветен телевизор. Боби го включи и изслуша бейзболните резултати.

— Затова ли дойдохме тук? — попита той. — Имам много работа.

— Не, дойдох да прослушам съобщенията си.

— Съобщенията? Можеше да ги чуеш от всеки уличен телефон с дистанционния код.

— Все забравям шибания номер.

— Ще го пренастроя — каза Боби, оглеждайки телефонния секретар. — Ще бъде същият като номера на вратата ти. Триста седемдесет и осем.

— Много е сложно. Записът на този апарат съобщава на клиентите да ме търсят в хотел „Челси“. Единствените хора, на които казвам да ми оставят съобщения там, са жени. А не искам да ми се обаждат в хотела, в случай че съм там с друга жена. Затова от време на време идвам тук и прослушвам телефонния секретар. Виж това знам как да го правя. Гледай…

Изи натисна копчето за прослушване. Имаше обаждания от всички местни вестници и телевизионни и радио станции, включително от Макс Рот. Репортерите искаха Глисън да им уреди интервюта с Боби Емет. Адвокатът записа имената и телефонните номера.

— Вече се обадих на Асоциацията по печата да съобщят на медиите, че в четиринайсет и трийсет ще дам пресконференция пред областната прокуратура в Бруклин — рече Глисън. — Когато Рот ти се обади, кажи му, че ти трябват няколко дни, преди да му дадеш изключителното си интервю.

Боби кимна. После чу гласът на дъщеря си Маги.

— Здравейте, господин Глисън. Обажда се Маги Емет. Първо, искам да ви благодаря от дъното на душата си, че изкарахте баща ми от затвора. Второ, очаквам с нетърпение да го видя. Бихте ли му предали да ми се обади, инак ще го зачеркна от списъка на хората, на които ще изпратя коледни картички. Той знае номера. Кажете му още, че страшно много го обичам. Благодаря.

— Добро дете — отбеляза Изи. — Внимавай да не се опитат да я използват срещу теб.

Боби го погледна уплашено.

— Мина ми през ума.

— Имаш работа с безмилостни негодници — добави адвокатът и отново запали цигара.

Боби отвори единствената вътрешна врата и влезе в тоалетната. Плочките, мивката и тоалетната чиния бяха стари и напукани, но безупречно чисти. В плетения кош имаше купчина чисти бели хавлии. Шкафчето беше пълно с дезодоранти, кремове за бръснене, ножчета, одеколони, пасти за зъби и сапуни. Боби кимна одобрително.

— Може и да имаш репутация на мърляч, но не си спомням да си бил небръснат, несресан и с измачкан панталон — каза Боби.

— Ако искаш, вярвай, но държа дъщерите ми да се гордеят с мен… отново. И това ще стане. Само стой и гледай.

Глисън извади от десния си джоб голяма пачка банкноти, отброи пет хиляди долара и ги сложи на бюрото, до часовника, револвера и клетъчния телефон.

— Подадох заявление от твое име за разрешително за частен детектив — рече Изи. — Казах, че ще работиш за мен. Имаш ли въпроси?

Боби прибра револвера в чекмеджето и го заключи. Взе парите и часовника. Беше тринайсет часът.

— Изи, много бързам, но може ли да те питам нещо?

— Да.

— Щом имаш толкова много пари, защо не си оправиш лампата?

— Ами, оправи я ти. Аз нямам време. Трябва да изпращам Венера. После ще дам пресконференция навреме за новините в шест. Заложил съм много на жалкия ти задник.

Глисън тръгна към вратата, но Боби го повика.

— Изи.

Адвокатът се обърна.

— Благодаря.

— Ще имаш възможност да ми се отблагодариш — рече Глисън и излезе.

Изречението отекна в главата на Боби. Съвсем не беше сигурен дали Глисън не е мошеник. Не му вярваше. Всичко в адвоката говореше, че е хитър дявол. Боби сериозно се замисли върху идеята, че Изи може да работи за типовете, които го бяха натопили. За онези, които не успяха да го убият в затвора и сега, когато беше на свобода, дебнеха сгоден момент да го сторят. Може би анонимният „ангел“, който плати гаранцията на Боби, даваше пари на Глисън. Но кой беше този благодетел? Изи бе настанил Боби на яхта в отдалечено пристанище — удобно място да очистиш някого. Даде му кола, в която вероятно имаше подслушвателни и проследяващи устройства. И може би това обясняваше присъствието на белия форд таунус. Глисън не прояви безпокойство, че ги следят. Дори в кантората му сигурно се подслушваше. През целия си живот Глисън беше наемен говорител на убийци. Какво значение би имало още един труп в кариерата му? Ами Венера, която уж не можеше да обели нито дума на английски? Вероятно се преструваше. И тя ли беше част от инсценировката?

Боби се почувства омърсен физически и душевно.

 

 

Боби се заслуша в телевизионната реклама за поддръжка на лимузини. После говорителят съобщи новината за освобождаването му от затвора. Показаха стари кадри, на които извеждаха Боби, окован в белезници, от съдебната зала след произнасянето на присъдата. Дадоха и Мойра Фаръл, първият му адвокат, с гъстите й червени коси, синьо-зелени очи и пословично къси, тесни поли, които представителите на медиите обожаваха, но не бяха успели да съблазнят съдебните заседатели. Сетне излъчиха интервю с нея от луксозната й кантора.

— Първо, искам да кажа, че съм доволна задето Боби Емет е на свобода и е получил правото на нов процес — рече тя. — Не, новият му адвокат не ми се е обаждал, нито се е консултирал с мен. И без това нямам време да се занимавам с криминални дела, защото в момента съм много заета с други важни и вълнуващи въпроси. Но пожелавам на Боби всичко най-хубаво в новия процес.

Нещо не беше наред. Мойра Фаръл нито веднъж не каза, че го смята за невинен.

Последва интервю със Сис Тузио, която сега беше главен помощник на областния прокурор на Бруклин.

— Робърт Емет по-добре да се радва на краткотрайната си свобода, защото скоро ще се върне като бумеранг в затвора — каза тя. — Това е класически пример на глупаво правосъдие, случай, в който един човек злоупотребява с длъжността си на полицай и забравя, че е човешко същество, като убива с нож любимата си и я кремира. Доказателствата са потресаващи. Прокуратурата няма да има покой, докато Емет не отиде зад решетките.

Говорителят добави, че Изи Глисън, новият адвокат на Боби Емет, ще даде пресконференция в четиринайсет и трийсет пред бруклинската прокуратура.

После започнаха репортажите за кандидата за губернатор Джералд Стоун. Мотото на предизборната му кампания беше „Американското семейство през двайсет и първия век“. Боби се вторачи в безупречно издокарания политик с четвъртита челюст и усмивка като на реклама за зъбна паста. Часът беше обозначен в долния ляв ъгъл на екрана. Тринайсет и пет. Боби имаше пет минути, за да се изкъпе.

Той занесе брезентовата си чанта в банята и извади чисти джинси, ватена блуза, бельо, чорапи и маратонки. Всичко беше износено и оръфано. Нуждаеше се от нови дрехи.

Пусна душа и струята бликна от огромната водопроводна система на небостъргача. Боби отдавна мечтаеше за този момент. Горещата вода обля тялото му и го пречисти.

Той вдигна лице към струята и затвори очи. Представи си лицата на Фаръл, Тузио, Стоун и Барникъл. После ги прогони от съзнанието си. Излезе от душа, избърса се и бързо се облече.

Трябваше да види един много по-важен човек.