Денис Хамил
Ченге в оставка (34)

34.

ЧЕТВЪРТЪК

На другата сутрин Боби стоя почти два часа на опашка, за да вземе джипа си от гаража за неправилно паркирали автомобили на Уест Стрийт. Плати сто осемдесет и пет долара за превозването на джипа, петдесет за неправилно паркиране и още шестстотин четирийсет и пет, които Глисън дължеше за неплатени глоби. Зарадва се, че си възвърна джипа. После отиде до магазина за авточасти, където срещу сто и петдесет долара смениха задното стъкло. Прахоса още един час от живота си.

По обед Маги стоеше под часовника „Делакорте“. Беше облечена в джинси „Гес“, фланелка с името на Майкъл Джордан и бели маратонки „Еър Джордан“.

— Няма нищо по-добро от това да се внедриш в семейния отбор — каза Боби.

— Майкъл играе в семейния отбор на всеки — рече Маги, хвана го за ръка и го поведе на юг от часовника, към парка, нагласяйки на гърба си раницата. — Той е „Човекът“. Като става дума за това, има един човек, който иска да те види. Чака на паркинга пред „Таверна сред тревите“.

— С кого ще се срещаме?

— С господин Хикс — артистично прошепна тя, оглеждайки се наляво и надясно.

Боби отдавна се беше научил да не разпитва Маги, която от малка живееше във въображаем свят на интриги и тайни агенти. Веднъж майка й я бе завела на психолог, за да разбере защо Маги винаги си говори сама и понякога занася бутилка газирана вода в банята и часове наред разказва нещо. Кони беше убедена, че Маги е психически разстроена, защото Боби е ченге под прикритие. Беше толкова обсебен от измамите и мелодрамите на другите, че това влияеше на дъщеря им. Психологът каза на Кони да се успокои. Поведението на Маги било абсолютно нормално. Просто имала богата фантазия и някой ден можело да пише романи, да стане актриса или друго, изискващо въображение.

Кони се успокои. В нейната среда думата на психолога беше безпогрешна като на папата.

Боби вървеше след Маги. Минаваха покрай бягащи за здраве хора, стопани с кучета и млади влюбени, хванати за ръка.

— Правиш неща, за които не ми казваш — рече тя. — Вече не съм малка, татко.

— Разбира се, че не си.

— Когато бях дете, ти ме слагаше да спя и ми разказваше приказки за бандитите, които си изпратил в затвора. Знам, че половината сигурно са били измислени, но сега мисля, че някои бяха истински.

Боби се засмя.

— Кои части мислиш, че съм разкрасил?

— Онова за свръх полицейското куче на име Лепка, което можело да надушва лъжата. Имало миниатюрен полиграф в носа си и подушвало слюнката, когато заподозреният лъжел.

— Мисля, че ти си родена с полиграф в носа.

— Мама го нарича детектор за глупости. И той ми нашепва, че не ми казваш цялата истина. Знам, че не може да бъдем повече време заедно, докато се опитваш да очистиш името си. Достатъчно дълго живях без теб, за да издържа още малко. Но искам да бъдеш откровен с мен и да ми казваш какво става. Страхувам се, татко. За теб. За мен. Не мога да понеса мисълта, че мога отново да те загубя.

Докато Боби беше в затвора, дъщеря му явно бе изживяла пубертет и душевна еволюция. Второто беше ускорено от публичния процес срещу него, заглавията във вестниците, телевизията и раздялата. Тя си беше преждевременно развита, но сега Боби сякаш разговаряше с възрастен човек. Но въпреки това трябваше да внимава. Маги имаше мозък на възрастна, но контролиран от емоционалния кръговрат на девойка.

— Виж какво — рече той, — някои от нещата, които ти намери, вече ми помогнаха да подредя по-големите парчета от ребуса. Аз съм твой баща, но ти все още си дете. Затова ще ти казвам само онова, което смятам, че ще проумееш.

— Добре.

Докато вървяха из парка, той й разказа за Барникъл, Тузио и Фаръл, които вероятно работеха заедно в измамата с пенсионния фонд, за да набират средства за кампанията на Стоун.

— Двете ченгета, Кюзак и Зийк, събират парите и заявленията за пенсии. Средствата отиват за кампанията на Стоун, а заявленията — в медицинската комисия в полицията в Реджо Парк, Куинс. Можеш ли да разбереш кои са членовете на комисията?

Маги обеща да го направи. После Боби я накара да се закълне, че няма да каже на никого, включително на майка си и на Тревър. Разказа й, че когато преди година и половина е започнал да задава въпроси за това организирано мошеничество, са му скалъпили лъжливо обвинение за убийството на Доротея. Не й каза за срещата си с майка й, нито за ченгетата, които се бяха опитали да го убият и за нападението на яхтата. Сподели някои неща за Глисън и колко добре готви Хърби. Не спомена за Санди и за бебето със загадъчния баща. Но рано или късно Маги щеше да се запознае с нея. Интуитивната преценка на дъщеря му може би щеше да бъде по-точна от неговата.

— Добре — рече Маги. — Детекторът ми нашепва, че говориш истината. Сега поне знам, че имаш напредък.

Тя спря пред една пейка на хълмчето срещу паркинга на „Таверна сред тревите“.

— Тревър ми купи този страхотен лаптоп „Ай Би Ем“ с вграден клетъчен модем и миниатюрен принтер — каза Маги и извади от раницата си малкия компютър. — Благодарение на сателитите имам достъп до всяко кътче в света, с изключение на метрото, където мама и без това не ми позволява да влизам. Но това е друг въпрос. Искам да проверя някои неща…

Тя измъкна торба, пълна с дискове с програмни продукти с етикети „Контрол по автотранспорта“, „ФБР“, „Нюйоркска полиция“ и започна да рови из тях.

— Колко плати Тревър за това нещо? — попита Боби. Мъжкото му достойнство беше засегнато.

— Спокойно, старче. Това е само вещ, татко. Уред. Между другото той е там и иска да говори с теб.

— Кой?

Маги посочи към Тревър Сойер, който се беше облегнал на лимузината си „Ролс-Ройс Силвър Клауд“ и поглеждаше златния си „Ролекс“.

— Освободи ме от обяда в лятното училище с уговорката, че ще те заведа при него — добави Маги, отвори лаптопа и започна да натиска копчетата на миниатюрната клавиатура. — Губиш време. Отиди да го видиш. Аз ще стоя тук. После той ще ме върне в училище.

Боби изкачи хълмчето и се ръкува с Тревър Сойер. Униформеният шофьор седеше в ролс-ройса. Смъкна прозорците, когато Боби се приближи. Родният баща и вторият баща застанаха с гръб към колата, за да виждат Маги.

— Бих искал да ти платя компютъра, който си й купил — рече Боби и извади от джоба си остатъка от петте хиляди долара, които Глисън му бе дал.

— Моля те, не ме обиждай — възрази Тревър. — Обичта на твоето дете не се продава. Всъщност най-прекият път към сърцето на Маги Емет е през теб.

Боби се засрами, смачка банкнотите в ръката си и погледна към Маги.

— Съжалявам. Не се опитвам да те обидя. Само… Тя е моя дъщеря и искам да платя…

— Моля те, Боби. Роден съм богат. Не съм дошъл тук за пари. Не и заради твоите.

Боби напъха банкнотите в джоба си, доволен, че е направил плахия, непохватен жест. Не искаше да харесва Тревър. Цялото му същество говореше, че трябва да ненавижда този мъж, който спи с жената, която Боби бе обичал и живее под един покрив с единственото му дете. Но Тревър беше приятен, въпреки че бе богат. И все пак, можеш ли да имаш доверие на човек, който никога не е мечтал да спечели от лотарията?

— Най-хубавото от брака ми с Констънс…

— Така ли иска да я наричат сега?

— Така се представя. Трудно е да я наричам другояче. Бих искал да й викам Кони. Или Мъничката ми. Или Мишчице. Нещо по-галено. Както и да е, най-хубавото от брака ми с нея е появата на Маги в моя живот. Даде ми да разбера, че ако искам да й бъда приятел, трябва да помогна на баща й, който има неприятности…

Най-сетне Боби схвана какво е станало.

— Ти си платил гаранцията ми, нали? — попита той. — Свързал си се с Глисън…

— Това беше най-малкото, което можех да направя. И не посягай пак да вадиш пари. Гаранцията ми е вложена на сигурно място. Знам, че щом Маги е наоколо, ти няма да отидеш никъде.

Боби се зарадва, че бе отхвърлил любовното предложение на Кони. Този мъж не заслужаваше да бъде рогоносец. „От друга страна, може да е платил гаранцията ми, за да ме убие тук“ — помисли Боби.

— Затова ли искаше да ме видиш? — попита той.

Тревър се усмихна.

— Не. Исках да ти разкажа за събирането в апартамента на Люк Уърдингтън, на което присъствах онзи ден.

— Големия бал за набиране на средства на републиканците?

— Единственият и неповторимият. Разбира се, аз давам пари и на демократите. Констънс отказва да ходи на светски прояви. Онова събиране беше странно. Над сто човека, ядене, струнен квартет, шампанско. Но никой не поиска нито цент. До първичните избори остават шест дни. Надпреварата е ожесточена. Стоун залива ефира с реклами, но не знам откъде кампанията му намира средства. Не пожелаха нищо от обичайните спомоществователи, сред които съм и аз. Сякаш искаха да изпратят послание: администрацията на Стоун няма да е задължена никому.

Боби знаеше откъде Стоун намира част от парите, но не каза нищо. Запита се дали Тревър не слухти, за да измъкне някаква информация.

— Това не звучи като най-лошата идея в политиката — рече Боби. — Но какво общо има с мен?

— Ами, там, разбира се, беше и Сол Даймънд. И Даниъл Барт…

— Дребният медиен гуру, който прилича на булдог?

— Да. Докато се промъквах към кабинета на Уърдингтън, за да видя какви нови картини си е купил, чух Даймънд и Барт да разговарят тихо, но оживено. Спрях във фоайето и се заслушах. Любопитен съм. Барт е умен, но е избухлив и твърде много обича „Джак Даниълс“. Разказваше на Даймънд как манипулирал твоя случай. И как си излязъл под гаранция. Даймънд се опита да обясни, че пълният с демократи апелативен съд е променил присъдата. Всъщност думите му бяха: „За разлика от бруклинските съдии, не мога да контролирам апелативните“. Барт го упрекна, че новият процес се бави твърде дълго и как всички те можело да усетят политическите последици, ако бързо не започне ново дело.

— А Даймънд какво отговори?

— Ами, мъчеше се да обясни на Барт, че сега не му е времето, нито мястото да обсъждат този въпрос. Щели да се опитат да насрочат нов процес колкото е възможно по-скоро. После прекъсна разговора и тръгна, но Барт го сграбчи и го попита кога ще бъде предявено новото обвинение, което ще анулира гаранцията ти.

— Какво ново обвинение?

В гласа на Боби се долови страх.

— Не знам — отговори Тревър. — Исках да питам теб. Защото тогава Даймънъд толкова се ядоса, че напусна разгневен кабинета и си отиде. Шмугнах се в трапезарията, преди да ме е видял. След няколко минути охраната изгони Барт. Беше твърде пиян. Помислих, че трябва да ти разкажа лично тази гадна история. Да те предупредя да внимаваш. Вероятно се опитват да ти лепнат нещо ново, освен… смъртта на приятелката ти.

— Благодаря — каза Боби, като се запита дали предупреждението не идва от самия Тревър.

— Не желая да гледам онова момиченце тъжно — рече Сойер и кимна към Маги, която още работеше с компютъра.

Двамата мъже се ръкуваха и Боби му благодари, че се отнася толкова добре с дъщеря му, както и за информацията.

— И още нещо — добави Тревър.

— Какво?

— Онзи ден на яхтата. Благодаря, че не чука съпругата ми.

Изумен, Боби се вторачи в него.

— Шпионирал си?

Не можеше да повярва и не знаеше дали да се ядосва на Тревър или на себе си. Не се беше сетил, че японецът турист с видео камерата го следи.

Тревър се усмихна и каза:

— Винаги изпращам някого да държи под око имуществото ми. Каквито и да са причините, ти не посегна на съпругата ми. Ето защо ти дължа вечна благодарност. Обичам Констънс и искам бракът ни да е сполучлив.

— И тя те обича — излъга Боби. — През цялото време си във връзка с Изи Глисън, нали?

— Той е голям особняк, а? Предупредих го, че ако се намесиш в брака ми, ще направя всичко възможно отново да те изпратя в затвора. Той ме увери, че си почтен човек. Онзи ден, когато разбрах, че наистина е така, му се обадих, за да попитам мога ли да направя още нещо. И той отговори, че мога…

— Какво?

— Да го запозная с Наоми Кембъл. Мислиш ли, че го е казал сериозно?

— Разбира се — усмихна се Боби.

— Трябва да му възложа някаква задача, ако изобщо намеря нещо подходящо за неговия особен вид право.

— Не ти пожелавам да го прилага на теб.

— Изпрати ми Маги да я закарам на училище. Ако Констънс разбере, че съм я взел, за да се срещне с теб, жив ще ме одере заради репортерите. Затова пази в тайна тази среща. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

Тревър се качи в лимузината и затвори вратата. Боби го хареса повече от преди. Но това го накара да му вярва по-малко от всякога.

Боби извика Маги, която прибра лаптопа и тръгна към него, като носеше дълъг лист разпечатка. Боби я прегърна.

— Забравих да ти кажа, че една от приятелките на Доротея ме посети — каза той. — Не знам дали мога да й вярвам. Името й е Санди.

— Нека да се запозная с нея, татко. Ще я видя и ще ти кажа.

— И аз си мислех същото.

— Да се срещнем в събота на Кони Айланд. В лунапарка. Като едно време.

Само един гаден развод и привкус на убийство можеха да накарат четиринайсетгодишно хлапе да говори за добрите стари времена.

— Дадено — рече Боби.

Маги му даде компютърната разпечатка.

— Какво е това?

— Имената и кратките биографии на тримата лекари в полицейската медицинска комисия, за която ми разказа. Публично достояние са. В „Ню Йорк Таймс“ нямаше нищо, затова проверих старите броеве на „Сивил Сървис Газет“. Намерих статия за медицинската комисия. Там пише, че двама от онези трима лекари трябва да одобряват всяко заявление за пенсия.

Боби погледна разпечатката, после отново дъщеря си и каза:

— Голяма работа си.

— Обичам те, татко — рече Маги, целуна го и се качи в лимузината. — Ще закъснея. Довиждане.

— И аз те обичам — каза той, докато ролс-ройсът потегляше.

Сетне прочете разпечатката и се съсредоточи върху името и неясната снимка на млад лекар на име Хектор Перес.