Денис Хамил
Ченге в оставка (21)

21.

Дребничката старица стоеше на прага на засенчената от дърветата еднофамилна къща в Куинс — квартал, където почти не се извършваха престъпления и където живееха предимно ирландци, немци и гърци, а напоследък и много корейци.

Цареше такава тишина, че Боби се бе изплашил да не събуди всички съседи, когато почука на вратата.

— Вкъщи ли е Хърби? — обърна се той към възрастната дама.

— Какво продаваш, синко? — благо попита тя.

— Нищо, госпожо. Търся Хърби. Хърби Раби…

Преди да завърши, пред очите му затанцуваха черни точки, съзнанието му почти блокира от внезапно обзелата го паника, когато откри, че не може да диша. Замята се, опитвайки да се изтръгне от хватката на нападателя, който безшумно се бе приближил и сега го стискаше за гърлото. Усилията на Боби да се освободи само затягаха „примката“. После той усети как до ухото му се допря студен метал. Чувстваше, че потъва в тъмна бездна, всички звуци постепенно заглъхваха.

Миг преди да изпадне в безсъзнание, си помисли: „Овладей се! Престани да се съпротивляваш!“ Отпусна се в гигантските ръце и хватката около шията му се поразхлаби. Жадно си пое въздух усети как кислородът прониква в мозъка му. Човекът продължаваше да притиска дулото на оръжието си към ухото му. „Невероятно! — помисли си. — Проявих непредпазливост. Този тип сигурно е влязъл през задната врата, водеща към двора. Завари ме неподготвен. Ама че тъпо!“ Повече се ядосваше на себе си, отколкото на непознатия, който заплашваше да го удуши.

— Кой си пък ти? — изръмжа човекът. — Бързо отговаряй! Не съм в настроение за глупости. Смятай, че си мъртъв, ако си ченге или жабар.

— Дръж се прилично, Хърби — обади се възрастната дама. — И махни този пистолет от ухото на човека.

— Изи Глисън ме изпраща — изхриптя Боби.

— Покани го на обяд, Хърби. Добре дошъл е у дома, щом е човек на Изи.

— Прибирай се, лельо Рут — промърмори Хърби и завлече Боби в къщата. Озоваха се в преддверието. Подът беше застлан с дебел бежов килим със златисти шарки, стените бяха боядисани с латекс. Единствената лампа на тавана беше с безвкусен абажур. Къщата вонеше на зеле.

Хърби Рабиновиц пусна пленника си. Боби отново си пое дъх и се обърна. Нападателят му беше гигант с прилепнала тениска, под която се очертаваха огромните му мускули. Лицето му беше ъгловато, погледът му налудничав. Огромната му глава, която би била идеална мишена за всеки снайперист, беше увенчана от къдрава черна коса. На темето му се мъдреше еврейска шапчица, прикрепена с две фиби. Той прехвърли 44-калибровия пистолет в дясната си ръка и заяви:

— Помислих, че те изпращат ония.

— Кои? — Боби разтъркваше шията си, за да възстанови кръвообращението.

— Ченгетата или жабарите.

— Забранявам ти да държиш такъв език в този дом — намеси се леля Рут.

— Върви в кухнята, лельо — каза Хърби. — Моля те. Иначе ще те изпратя в старчески дом.

Старицата забързано се отдалечи, като мърмореше под нос.

— Само се заканвам, никога няма да го сторя — обясни Хърби. — Но старческият дом е единственото нещо на този свят, от което тя се страхува. Иначе е толкова смела, че е готова да влезе в ръкопашен бой дори с някой от онези типове с бръснатите глави.

— Изи ме изпрати да те взема — обясни Боби. — Приготви си багажа.

— Братовчедът Изи е голяма работа — промърмори гигантът и глуповато се усмихна.

— Не знаех, че сте братовчеди.

— Баща му и моята майка бяха доведени брат и сестра или нещо подобно — обясни Хърби. — Знаех си, че ще ми помогне. Дори не мога да се върна на работа в ресторанта на булевард „Куинс“. Вчера дойдоха хората на жабарите, дето чупят краката на длъжниците. Разбираш ли, преди два дни загубих десет бона, щото заложих на победа на „Янките“. Готвя си аз в кухнята на ресторанта, а тия типове идват за парите и веднага почват да се държат просташки, отгоре на всичко вонят на чесън. Единият беше като гардероб в раменете и именно той взе да дрънка врели-некипели. Рекох му, че ще имам парите след седмица.

— Което е било лъжа — намеси се Боби.

— Беше самата истина. Бях уредил с една заложна къща да ми дадат петнайсет хилядарки срещу моята къща. Ама онзи тлъст жабар ме вбеси с гадните си приказки. Най-мразя като работя да ми отвличат вниманието, а онзи взе да ме изнервя. Търпях го, докато боклукът ме нарече скапано еврейско копеле, което щял да изгори в пещ. Капутът щял да ме изгори в пещ! Не издържах, гепих го за топките и за яката и го извлякох от кухнята. Вратата на ресторанта беше препречена от две възрастни жени с бастуни, затуй метнах жабара през витрината, та право на булеварда. Той се изпързаля по натрошените стъкла и падна в канавката — точно където му е мястото, щото не е нищо друго освен купчина кучешки лайна.

— О! — беше единственият коментар на Боби.

— Вторият бияч беше от онези елегантни жабари, дето са научили как да се обличат от филмите на Скорсизи. Та той гръмна към мен, ама не ме улучи. Сграбчих го, взех му пищова, набутах му дулото в гърлото, а той взе, че повърна, после припадна, а пистолетът продължи да стърчи от устата му. Всичко щеше да си бъде наред, обаче куршумът на жабара профуча край ухото на някакъв униформен полицай, който тъкмо нагъваше безплатното си ядене. Ченгето рипва и ми вика: „Арестуван си!“ Представи си само: разправям се с гаднярите, дето ме мародерстват на работното ми място, а полицаят иска да ме опандизи!

— А ти какво направи? — поинтересува се Боби, който беше поразен от факта, че Хърби си спомня толкова много подробности.

— Нокаутирах го и той се стовари на пода като чувал с картофи. Свалих си престилката и излязох през счупената витрина. В резултат са ме погнали и жабарите, и ченгетата. С лихварите ще се оправя, щото са бизнесмени и всъщност се интересуват от мангизите, макар по филмите да ги изкарват като хора, които държат само на уважението. Какво ти уважение, братче? Тези скапаняци дори не бачкат, а искат да ги уважават. Без проблем ще се спогодя с тях. Обаче ченгетата имат гадния навик да ме смазват от бой, щом ме видят с белезници. Тази история се случи вчера и от опит знам, че ако ме арестуват, ще се явя пред съдията чак в понеделник. Не съм навит да ме спукат от бой през двата почивни дни. Затуй се обаждам на Изи, а той вика да съм по-нисък от тревата, особено в събота. Не е гот да се оставиш на банда тлъсти ирландски ченгета да те пребият точно в събота. Реших да се скатая до понеделник. Тук живее леля ми, но половината от къщата ми е завещана от майка ми. Скоро ще ме потърсят и в това убежище.

— Случвало ли ти се е и преди? — попита Боби.

— Напоследък не ми върви. Губя на зарове, залагам на скапани коне, а „Янките“ имат лош период. Отгоре на всичко ченгетата през ден ме смилат от бой. Какво толкова съм направил? Не търгувам с наркотици, не върша нищо незаконно. Религиозен съм… Само дето си падам по комара…

— Слушай, наредено ми е да се грижа за теб до понеделник, когато ще те заведа в прокуратурата за предварителното разследване — прекъсна го Боби. — Приготви си багажа.

Хърби затъкна в колана си 44-калибровия си револвер и обяви:

— Готов съм.

— Разкарай оръжието. Няма да мръдна оттук, докато не го оставиш, защото аз самият съм пуснат под гаранция.

— За какво са те окафезили?

— За убийство — театрално прошепна Боби.

— Брей, кой си пък ти?

Боби му обясни, а гигантът поклати глава и гръмогласно се изсмя — звукът напомняше на гъргоренето на запушена тоалетна чиния.

— Само братовчедът Изи може да изпрати заподозрян в убийство да се грижи да не се издъня.

— Той твърди, че си работил за ЦРУ. Вярно ли е?

— Не думай, наистина ли ти го каза? — попита исполинът и се изчерви от удоволствие.

— Да.

— Така си е. Ама не вярвах, че братовчедът ще си спомни.

„Нищо чудно, че студената война продължи толкова дълго“ — помисли си Боби.

Хърби облече якето си, пъхна револвера под възглавницата на канапето и отиде в кухнята да се сбогува с леля Рут. Възрастната дама настойчиво го покани на обяд и той се съгласи. Тя му поднесе чиния студена зелева супа, сандвич с ръжен хляб и пуешко, туршия с копър, салата от настъргано зеле и чаша газирана напитка. Лелята се придържаше към традициите. Ако беше на мястото на Боби, Макс Рот щеше да припадне.

Благодари на старицата и с Хърби тръгнаха към джипа. Гигантът се качи през задната врата и легна на пода. Когато Боби седна зад волана, някакъв форд „Иксплорър“ зави иззад ъгъла и бавно мина край джипа, сякаш някой наблюдаваше през тъмните му стъкла. Боби потегли, като си казваше, че появата на форда е чиста случайност, но в живота му вече нямаше случайности.

Докато се движеха по моста „Петдесет и девета улица“, Хърби заяви:

— Не бива да оставам на открито след залез слънце. Шабат е.

Когато се озоваха в Манхатън, Боби погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че фордът продължава да ги преследва — пет-шест коли го разделяха от джипа. Не каза нищо на Хърби, който продължаваше да лежи и изръмжаваше от време на време, когато джипът се натъкваше на дупка в асфалта.

Продължи да шофира към центъра по Петдесет и първа улица, сетне, без да даде мигач, внезапно зави надясно, фордът също направи завой. Боби повтори „процедурата“ още два пъти. Синята кола упорито го преследваше. Той даде газ и профуча през кръстовището на Първо Авеню, като влезе в една задънена улица. Направи обратен завой и спря до тротоара. Нареди на Хърби да не се показва и слезе.

Фордът влетя в задънената уличка и шофьорът рязко удари спирачки — очевидно се питаше къде е джипът, който преследваха. Боби тичешком се приближи и рязко отвори вратата.

Санди Фрейзър изкрещя:

— Недей! Аз съм!

Той се настани на седалката до нея и промърмори:

— Дължиш ми няколко обяснения, скъпа. Първо, как успя да ме проследиш?

Тя му посочи компютъра, монтиран между двете седалки. Оранжеви букви пробягваха по монитора. Светеща точка върху картата на града обозначаваше местонахождението на джипа. В долната част на бледозеления екран дори беше написано: „Петдесет и втора улица източно от Първо Авеню.“

— Да не мислиш, че са лепнали само един „бръмбар“ на колата ти? — изкиска се Санди. — Барникъл има цял склад с подслушвателни устройства, фордът принадлежи на фирмата. Компютърът непрекъснато показва местонахождението ти, дори да успееш да се изплъзнеш от преследвачите си. Открих те още когато беше паркирал пред някакъв ресторант до редакцията на „Дейли Нюз“…

— Къде е второто устройство? — попита Боби. Не спомена за „бръмбара“, който Том Ларкин беше намерил. Помисли си: „Първо ме следи кола, наета от предизборния щаб на Стоун, сега пък Лу Барникъл е по петите ми.“ Очевидно охранителната фирма хората на кандидат губернатора бяха свързани по някакъв начин. Но как е възможно? Защо?

— Поставено е в буквата „о“ в надписа „Чероки“ — обясни Санди. — Неволно подслушах разговора между Барникъл и неговите глупаци.

— Благодаря за информацията. А сега обясни защо ме следиш.

— Размислих върху онова, което ми каза вчера — обясни тя, без да я е грижа, че фордът още е паркиран по средата на задънената улица.

— За Доротея ли?

— Да. Стана ми кофти, защото ако не бях аз, нямаше да се запознаеш с нея, нито да се забъркаш в тази каша.

— Значи ти си ми изпратила анонимното писмо за далаверата с пенсионирането по болест — промълви Боби.

— Бях бременна в третия месец, страхувах се, исках да се чупя. Казах си, че може би ще го арестуваш.

— Кого? Барникъл ли?

— Да.

— Е, какво щеше да ми казваш?

— Работата е много по-сериозна, отколкото си мислиш. Не става въпрос само за няколко корумпирани ченгета, а за мощна организация. Всеки вторник събират стотици хиляди долари, понякога повече от милион. Моето писмо те накара да си пъхаш носа, където не трябва, което пък ти донесе куп неприятности, а бедната Доротея…

— Разкажи ми за нея — каза Боби. Беше научил нещо важно — че парите се събират от „Гибралтар“ всеки вторник.

— Не е споделила с теб истинската си самоличност, нали?

— Не.

— Боби, страхувам се от тях! — проплака Санди. — Лу Барникъл не е бащата на детето ми… както Доротея не е обикновена емигрантка…

Той смаяно се втренчи в нея, в този момент някой отвори предните врати. Двама униформени полицаи с извадени оръжия надникнаха в колата.

— Не мърдайте! — извика единият.

— Или ще ви пръснем черепите! — изкрещя колегата му.

— Какво сме направили? — попита Боби.

— Имаме сигнал, че тази кола е открадната. Полицията в града издирва някоя си Сандра Фрейзър…

— Нося регистрационния талон — прекъсна го тя. — Ще ви го покажа, ако обещаете да не ме гръмнете.

— Действай! — обади се първото ченге. Санди отвори чантата си и затърси портфейла си.

— Ти пък кой си? — обърна се другият към Боби.

— Свети Кристофър, който е покровител на пътешествениците. Дамата се беше загубила и тъкмо й давах указания.

— Какви указания, умнико? — намеси се колегата му. — Как да ти духа ли? Колко ти взима на сеанс?

— Сигурно си ме объркал с жена ти! — не издържа Санди и ноздрите й се разшириха от гняв.

Ченгето разгледа регистрационния талон, заобиколи форда, в продължение на няколко секунди се съвещава с колегата си, после заговори в портативния радиопредавател.

— Налага се да се видим още веднъж, Санди — прошепна Боби и я помоли да остави съобщение на телефонния секретар на Глисън.

— Барникъл и бандата му искат да те убият. После ще отстранят мен или детето ми. Уредиха Доротея да изчезне, много по-лесно ще устроят изчезването на дете.

Полицаите се върнаха и застанаха от двете страни на колата.

— Госпожо — започна единият, — мисля, че е станала някаква грешка. Все пак трябва да ни придружите до участъка. Съпругът ви ви търси. Наредиха ни да ви заведем в полицията, а капитанът ще изясни недоразумението. Ще дойдете с мен, а партньорът му ще закара колата ви до участъка.

Санди прошепна на Боби:

— Убеди ли се, че имам право? Барникъл се обажда на познатите си в полицията, откъдето пускат бюлетин за издирване и той ме открива.

— А ти, приятелче, изчезвай — обърна се другото ченге към Боби.

Той слезе от форда и се загледа в Санди, която вървеше към патрулната кола. Младата жена се обърна и отчаяно се втренчи в него.

Боби се върна при джипа и заоглежда релефните букви, съставящи думата „Чероки“. На мястото на „о“-то се мъдреше устройство за проследяване, досущ като онова, което беше открил Ларкин. Отлепи го и го стъпка, после се качи в джипа. Хърби, който дори не беше помръднал, плачливо заяви:

— Ченгетата ме надушиха. Свикнали са всяка събота да спукват от бой мен, бедното еврейче. Да ме удрят по главата с най-дебелия телефонен указател.

— Не бой се, този път търсеха мен — успокои го Боби, а в главата му се въртеше натрапчива мисъл: „Барникъл и Стоун… Барникъл и Стоун…“