Денис Хамил
Ченге в оставка (27)

27.

Боби и Патрик дебнаха пред „Гибралтар Секюрити“ почти половин час в очакване на следващата стъпка от плана.

Звънна клетъчния телефон на Боби — беше Маги с новини за „Годишната книга на випуск 1982 от Бруклин Ло Скул“, която пристигнала по пощата.

— Има ли познати лица?

— Мойра Фаръл и Сис Тузио не само са се познавали от училище — обясни Маги. — И двете са от Скрантън, щата Пенсилвания. Били са съквартирантки в „Бруклин Ло Скул“. Членували са в една и съща женска организация. Има тяхна снимка — прегърнати, на някакъв купон, а отдолу пише „Най-добри приятелки за цял живот“.

— Сигурна ли си, че са те? — попита Боби.

— Имената им са написани, татко. Същите имена. В тази снимка май има нещо нередно, нали?

— Доста нередно, при това, детето ми.

После забеляза Лу Барникъл, който тъкмо излизаше от непристъпната си крепост с куфарче, прикрепено към китката му — като златар, който доставя поръчка.

— Браво, Маги — похвали я Боби. — Продължавай с книгата. Ще ти звънна по-късно.

Боби проследи с поглед Барникъл, който се качи отзад в олдсмобила. Отново караше Зийк, а Кюзак седеше до него, готов за стрелба. Боби ги проследи по Флатбуш Авеню — гръбнакът на Бруклин — което тръгваше от синия Атлантик и свързваше океанския бряг с изпадналия център на Бруклин.

Центърът на Бруклин и центърът на Манхатън по нищо не си приличаха. Тук се ширеше политическа корупция, обградена отвсякъде с кафеникавите фасади на небостъргачите, в съседство със свърталището на уличната престъпност, известно като търговския център „Фултън“. Но известният сериал черпи вдъхновението си от бюрократичните престъпления в корумпираните съдилища и политически обвързаните общински инстанции. В безименните адвокатски кантори мръсните пари сменяха притежателите си почти със скоростта, с която се въртяха в казината в Атлантик Сити.

Белезникавият олдсмобил спря на Монтагю Стрийт — улицата с ресторантите в центъра на Бруклин — пред едно заведение с фирма „Броукън Ленд“^[1]: това означава в превод от холандски името „Бруклин“, което първите заселници дали на това място. „Напълно съответства на моя живот — помисли си Боби. — Боби Емет в разбитата земя.“

Спря заетия мустанг малко по-нататък зад един камион. Към смъкнатото стъкло на колата се доближи един скитник, който инак седеше на входа на близката банка и просеше от излизащите клиенти.

— Ей, приятел, дай някой цент — поиска той и подложи шапката си.

— За какво са ти?

— За вино — отвърна онзи.

Боби се засмя и му даде цял долар.

— Сигурно си последният честен човек тук.

— Благодаря ти, братко — отвърна скитникът и размахвайки шапката с монетите, хукна след някакъв, който тъкмо излизаше от банката.

В това време Лу Барникъл със Зийк и Кюзак от двете си страни слезе от колата. Барникъл се запъти направо към красивата жена с неизменната червена коса и къса бяла пола.

— Боже! — възкликна Патрик. — Тази не е ли твоята…

— Точно тя е — отвърна Боби. — Вече започва да ми се изяснява.

Мойра Фаръл, днес с червени обувки на висок ток, посрещна Барникъл с прегръдка и приятелска целувка. Стомахът на Боби се сви. Висок, широкоплещест мъж на около двадесет и пет години, с атлетическо телосложение, стоеше край Мойра като часовой и се оглеждаше на всички страни.

Боби бе наел Мойра Фаръл за своя защитничка по делото, защото й се носеше славата на човек с изключително широки връзки, истинско олицетворение на поговорката: „По-добре да познаваш съдията, отколкото закона.“ Всъщност защитата й беше вяла, мудна и недомислена. При избора на заклети съдебни заседатели бе одобрила кандидатурите на твърде много възрастни жени, което бе нечестно спрямо Боби, обвинен, че е заклал годеницата си. Предизвикателните дрехи, високите токове и тесните поли на Мойра предизвикваха завистта на пълничките домакини. Зашеметяващият бюст и щръкналият й задник сигурно щяха да сразят едно мъжко мнозинство, но разните познавачи по пресата и телевизията се изказаха, че с тоалетите си Фаръл бе засегнала съдебните заседателки.

— Боже мили — повтори Патрик, — вече е минала на страната на врага.

— Или през цялото време е била с тях. — В това време Мойра хвана под ръка Барникъл — човекът, който бе накиснал Боби за убийството на Доротея Дубров. Барникъл поведе Фаръл надолу по стъпалата към „Броукън Ленд“ и с леко мръдване на раменете заповяда на Зийк и Кюзак да останат в колата. Двамата разкопчаха спортните си сака и седнаха в колата да го чакат. Мускулестият помощник на адвокатката ги последва в заведението.

— Бързо, слагай бялата риза, връзка и сако — заповяда Боби на брат си.

Докато Патрик се преобличаше, Боби повика скитника:

— Слушай, приятел, ще ти дам десетачка, ако идеш да поразмахваш шапката си в продължение на цяла минута пред ония двамата в паркирания олдсмобил. Само не сочи към мен.

— Ако трябва и степ ще им танцувам — съгласи се онзи, небрежно пресече улицата, изтъпани се пред Кюзак, който седеше зад волана, размаха шапката си и наистина затанцува степ. Кюзак и Зийк се разсмяха и му дадоха някакви дребни, а през това време Патрик се измъкна от мустанга, стиснал „Ню Йорк Таймс“ под мишница. Докато Зийк и Кюзак се разсейваха, с енергични крачки стигна до „Броукън Ленд“ и бързо слезе по стълбите.

Вътре се настани зад бара, където имаше още трима-четирима очевидно редовни посетители, които гледаха бейзбол по телевизията. В ресторанта вече разчистваха след обедните клиенти и само две маси бяха заети с обядващи. Патрик поръча бира и незабелязано проследи с поглед Мойра и Барникъл, които се настаниха на малка ъглова маса в дъното. Това заведение бе като ода в чест на дългата история на Бруклин: целите стени бяха в стари литографии и снимки на ферибота „Фултън“, Бруклинския мост, Кони Айлънд, Проспект Парк, Ебътс Фийлд, Парк Слоуп, пристанищата и корабострителницата. Келнер донесе на Мойра и Лу напитки.

Помощникът мълчаливо седеше през две маси.

Патрик видя как Барникъл отключи куфарчето от китката си и го постави на тапицираната в кожа пейка между себе си и дамата. Тя сведе глава, опули се и избра някакъв номер на подвижния си телефон. Докато говореше, си погледна часовника, после кимна и прекрати връзката.

Ръцете на Барникъл вече бяха свободни и той като че ли нагласяше шифъра на куфарчето, мърдайки устни, сякаш изричаше гласно комбинацията. Мойра си записваше в бележниче, което извади от чантата си. Капакът на куфарчето се надигна. Мойра извади белите пликове, преброи ги и извика помощника си. Той ги пое, сякаш такава бе обичайната процедура, и ги натъпка във вътрешния джоб на сакото си, а после бавно се върна на своята маса.

Фаръл разрови кафявите пликове и напосоки избра един. Отвори го и погледна вътре, отметнала глава назад, сякаш оттам щеше да изскочи нещо страшно, което хапе. Най-сетне се усмихна, без да крие одобрението си. Взе чашата си и двамата вдигнаха наздравица за успеха си.

Барникъл и Мойра Фаръл продължиха да пият и да си говорят още четири-пет минути, а Патрик четеше градските новини и тъкмо попадна на кратък материал със заглавие: „Още няма дата за новия процес срещу Робърт Емет“. Патрик вдигна очи от вестника и премести поглед към червенокосата жена. Отново си гледаше часовника, сякаш очакваше някого. В следващия миг по стълбите се появи едър мъж с маслиненозелен летен костюм, потръпна от хладната струя, която го лъхна от климатика, отмина Патрик и се насочи право към масата в дъното. Младежът имаше чувството, че го познава, но не помнеше откъде. Онзи седна при останалите двама и протегна ръка, сякаш за проверка.

Мойра заключи куфарчето на китката му. Изгледа го мечтателно, сякаш й се искаше да го бе вързала не за куфарчето, а за някое легло. Барникъл даде на другия ключовете от гривната, извади пачка пари, измъкна двадесетдоларова банкнота за келнера и я хвърли на масата.

Патрик тръгна към вратата. Като го лъхна жегата навън, поспря и се престори, че се прозява, после хвърли едно око към Зийк и Кюзак в олдсмобила, чийто двигател работеше, за да задвижва климатика, и най-сетне небрежно се отправи към мустанга. Боби бе сложил фалшивата брада и мустаци, бе нахлупил широкополата шапка и чифт тъмни очила. Като го видя, Патрик се разсмя.

— Страшен си!

— Гледай си работата! — засмя се на свой ред брат му.

— Кой беше онзи, дето се появи последен?

— Казва се Ханрати — обясняваше Боби, докато човекът излизаше с куфарчето, придружен от Барникъл, Мойра Фаръл и предания й помощник. — Работи за Сис Тузио при областния прокурор на Бруклин. Онази нощ едва не се преби на кораба.

— Ченге от прокуратурата?

— А-ха.

— Значи всичките са забъркани — отбеляза Патрик. — Барникъл, твоята адвокатка, областният прокурор…

— Татко би казал — „всичките от мръсник нагоре“. А съм сигурен, че са забъркани и много по-важни клечки.

— Парите са в куфарчето. Поне десетина кафяви плика — обясни Патрик.

— Нахалството им не спира пред нищо. Предполагам, че по улицата се разхожда половин милион.

— А другият — Патрик посочи широкоплещестия, който тъкмо се отдели от групата — да не е личният слуга на Фаръл? Белите пликове са у него.

— Ти върви след него. Обади ми се, като видиш къде ги носи. Аз ще проследя парите.

Боби слезе от мустанга пред очите на Мойра Фаръл и Ханрати и се заплесна по някаква книжна витрина през три номера от „Броукън Ленд“. Те не го познаха и не му обърнаха никакво внимание.

Патрик се намести зад волана и проследи с поглед помощника на Мойра, който се запъти към бял форд „Таунус“ на служебното място, запазено за колите на областната прокуратура. Когато потегли, Патрик го последва.

Боби вървя след Мойра Фаръл и Ханрати до Корт Стрийт — оживена улица с адвокатски кантори и улични продавачи на портфейли, парфюми, чорапи, благовония и книги. Стигнаха до зданието, където се помещаваше кантората на Мойра, и се качиха с асансьора първо на тринайсетия етаж, а после на последния, където се намираше самата кантора.

Боби си спомни, че на този адрес бе регистриран белият форд „Таунус“.

— Къде е щабът на губернаторската предизборната кампания на Стоун? — обърна се Боби към охраната.

— На тринадесетия етаж.

Емет седна на една пейка в Бара Хол Парк срещу входа на сградата и зачака. След седемнадесет минути Ханрати излезе, прекоси улицата и се пъхна в административната сграда на Бруклинската Община, където се намираше кабинета на областния прокурор: там Сис Тузио и Сол Даймънд тъкмо готвеха новото дело срещу Боби, а едновременно с това ръководеха кампанията за избора на Стоун за губернатор.

Половин час по-късно клетъчният телефон на Боби звънна.

— Белият форд замина право за полицейския медицински център в Риго Парк, Куинс — докладва Патрик.

Боби му издиктува номерата на форда, който го бе следвал до затвора в северния край на щата.

— Същата кола ли е?

— Съвсем същата — потвърди брат му. — На чие име е регистрирана?

— На кампанията „Стоун за губернатор“.

* * *

Д-р Хектор Перес тъкмо приключваше за деня, когато безучастната секретарка госпожа Бърнс струпа на бюрото му цяла купчина нови молби за пенсия по инвалидност, маркирани с код 91 в горния десен ъгъл. Д-р Перес ги разлисти с нарастващ ужас. На сутрешната среща на медицинския управителен съвет на полицията тримата лекари разгледаха одобрените молби за пенсия по инвалидност. Трябваше да потвърди устно подписа си под подправените, абсолютно съчинени молби. През цялото време гледаше д-р Бенджамин Ейбрамс в очите, но онзи остана непроницаем като късче лед.

Историята с мъртвата проститутка вече беше слязла от заглавните страници на вестниците. Детективите от отдел „Убийства“ се бяха обадили набързо да попитат заместник инспектор Перес дали е виждал жената в хотела вечерта след конвенцията. Каза им, че никога не я е зървал.

Но по време на цялата среща чувстваше как потта се стича под мишниците му. Мислеше си за Карен Андерс и прерязаното й гърло и за ужаса, който изживява семейството й, докато тези корумпирани ченгета гърмят шампанско, за да отпразнуват доживотната си, освободена от данъци пенсия, отчасти платена и с кръвта на Карен.

А сега, тъкмо когато се канеше да се прибира, на бюрото му се струпа огромна нова купчина фалшиви молби, които трябваше да подпише, за да спасява собствената си кожа. Прегледа ги и навсякъде видя едрия, внушителен подпис на д-р Бенджамин Ейбрамс. Как ли се понася? Перес не можеше да си отговори. Как не се срамува да увенчава тези жалки измами с някога гордия си подпис? На Перес му се струваше, че всеки следващ подпис на подобни молби се смалява и смалява, докато накрая се превръща в нещо като ръкописен шепот. Ако продължава така, скоро ще трябва да четат името му под лупа.

Взе най-горните две. Лебек. Даниълс. Бели, мъжки пол, на по тридесет и няколко години. Естествено! Сред молбите с код 91 нямаше нито една от хиспаничен или чернокож. Или от жена. Значи клуб на младите белокожи мъже.

Сигурно десетки други чернокожи, хиспанични и жени се опитват да се докопат до фалшивите пенсии по инвалидност. Като онази от Куинс, която умишлено си премазала показалеца с вратата на патрулната кола, настоявайки, че при опит за арест й била оказана съпротива. Можеше до края на живота си да остане на по-лека служба. Но я обзела алчност и й се прищяло да превърне самостоятелно причинената травма в пенсия по инвалидност. И почти успя. Дори в очакване да бъде одобрена молбата й си беше купила пететажна къща в провинцията, която иначе не би могла да си позволи. После я заловили по записи на Комисията за вътрешни разследвания: в разговор с друга полицайка, заподозряна в продажба на кокаин, се похвалила, че сама е причинила травмата. Вътрешните заловиха двете корумпирани служителки с един удар. После я уволниха, арестуваха я, осъдиха я и я поставиха пет години под наблюдение за умишлена измама. Остана и без пенсия. Но нито една от тези молби — дори формулярът на алчната латиноамериканка — не пристигаха на бюрото на Перес с всемогъщия код 91. Ако продължава така, ще трябва да започне да отхвърля законни искания, за да балансира бройката. Инак общината и кметът ще искат да знаят защо одобренията се раздават толкова щедро. Значи в целия град ще има десетки полицаи със законни основания за пенсия, които ще трябва да се мъчат да изкарат някак без никаква помощ.

— Как е жена ти? — опитвайки се да прозвучи естествено, попита Ейбрамс, който незабелязано бе изникнал на прага. Перес вдигна поглед, стиснал писалката над молбите.

— Вече всеки момент го очакваме.

— Позволи на старата торба кости да ти даде един безплатен медицински съвет. Не прави глупости, които биха я разстроили. Няма да е честно нито към нея, нито към детето. Нито към теб самия. Разбираш ли?

Перес кимна и се разписа на означеното място в молбата на Лебек. После разписа и молбата на Даниълс. Една по една, той подписа всичките молби: всеки път подписът му се смаляваше, смаляваше, докато накрая Перес вече сам не различаваше собствения си подпис.