Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боби Емет (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Quarters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Денис Хамил. Ченге в оставка

Издателска къща: „Ера“, гр. София

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

Предпечатна подготовка: Полистар

История

  1. — Добавяне

3.

— С теб ще бъдем най-великата двойка след Бъч Касиди и Сънденс.

— По-скоро ще приличаме на Лаурел и Харди — изсмя се Боби, седнал на твърдия пластмасов стол.

Бакъреночервената коса на Изи Глисън подчертаваше неспокойните му сини очи, възпалени от безсъние и алкохол. Беше облечен в тъмносин раиран костюм, който струваше най-малко две хиляди долара. Сигурно си бе купил по един от всяка разцветка с мръсните пари на клиентите си — наркотрафиканти.

— Виж, Изи — продължи Боби, докато адвокатът нервно крачеше из стаята, — вече излежавам присъдата си и…

— Ще възобновим делото — прекъсна го рязко Глисън. Гласът му бе писклив и пронизващ като воя на електрически трион. — Ще има повече журналисти, отколкото при раздаването на наградите „Оскар“.

— Я, стига! При един нов процес може и двамата да се озовем в панделата. А и май си забравил, че сме врагове. Следователят от областната прокуратура и защитникът на подземния свят! Страхотна двойка, няма що! Сигурно съм вкарал стотина твои клиенти в пандиз като този!

— Забравяш другите двеста, които залови, но не успя да натикаш в затвора и тъкмо аз ги измъкнах. Защото съм най-добрият шибан адвокат в цял Ню Йорк.

Изи отхапа от поредното шоколадче.

— Ще си развалиш зъбите — отбеляза саркастично Боби.

— За тях пък кой ти плати? Сигурно онзи гаден албанец, който извърши тройното убийство в стриптийз бара, а ти го отърва от заслужена присъда.

— Не, той плати за адвоката ми по развода — невъзмутимо отвърна Глисън. — Сега искам да наема албанеца да очисти адвоката за всички добрини, които ми стори.

— Ти си напълно откачен! — изсумтя Боби.

— Имаш право — съгласи се Глисън и запали цигара, без да обръща внимание на Морисън и табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Всмукна дълбоко, сякаш бе прикрепен към животоспасяваща система. Щом заговори, димът започна да излиза на балончета, подобни на онези в комиксите, където се изписваха репликите. — Наказанието ми от Комисията по професионална етика изтече преди половин година. Ти си в затвора от година и половина.

— Седемнайсет месеца и четири дни — поправи го Боби Емет.

— Все едно — каза Глисън и издуха дима в лицето му. Боби махна с ръка, за да пропъди пушека.

— През това време мислих доста — продължи адвокатът. — Реших, че на всяка цена трябва да получа още една възможност. Виж, преди бях страхотен професионалист. Показваха ме по телевизията на всички големи процеси, снимката ми не слизаше от кориците на списанията, канеха ме в шоупрограми и правех страхотни пари. Изхарчих ги всичките. Бил съм с много жени, на някои от тях им помогнах да се устроят добре в обществото. После всичко отиде по дяволите. Загубих и двете си къщи в Ривърдейл и Уестхамптън. Нямаше значение, че с жена ми не бяхме спали десет години в едно легло. Тя изчака удобния момент и окончателно ме разби, когато ме хванаха по долни гащи… А после ме отстраниха, защото исках да помогна на една нещастна девойка, изпаднала в беда…

Боби пое дълбоко дъх и каза:

— Прекарал си три дни с клиентката си в хотел „Плаза“, вместо да се явиш с нея в съда.

Боби знаеше подробностите, защото бе разследвал случая и бе открил Глисън с „изчезналата“ му клиентка. Тя бе обвинена, че е кастрирала съпруга си, докато е спял, с лозарски ножици.

— Откъде да знам, че съдията ще се ядоса толкова много? — извиси глас Глисън.

— Нима си допускал, че няма да те потърсим? Или че съдията ще премълчи неявяването ти на процеса? И то при условие, че си му провалил плановете за почивка на Карибите, докато си чукал обвиняемата. Единственият начин да докара в съда теб и онази мъжемразка — бих казал бъдеща хладнокръвна убийца — беше със заповед за задържане под стража. За Бога, Изи, тази жена е отрязала топките на мъжа си докато е спял!

— Само й помогнах да изтрезнее — оправдаваше се Глисън. — Не можех да я представя пияна в съда, също както не бих спал с нея, ако наблизо имаше остри ножици.

— Ти си се възползвал от клиент, който има проблем с алкохола — настояваше Боби.

— Хей, по онова време и аз се наливах доста. Исках да й помогна и успях, нали? Защото тя се върна при съпруга си и шибаните му пари! Може и да съм я чукал, но и тя добре ме прекара. А после и жена ми отне всичко, което имах. Прибави унижението към щетите и ето, година по-късно бях отстранен. А помниш ли заглавията в пресата? Бяха отвратителни. Но какво тяло имаше тази кучка, Боби! Заслужава си да умреш от бавна мъчителна смърт заради нея…

— Което едва не стори и съпругът й. Но забрави за тялото й, кажи какво си намислил сега.

— Трябва да ме изслушаш докрай — каза Глисън. Крачеше трескаво из стаята, пушеше, дъвчеше шоколадчето с отворена уста и ръкомахаше. Боби бе сигурен, че Глисън не взема наркотици, защото преди години го бе проучил внимателно. Единствените опиати, които използваше, бяха никотинът, захарта, кофеинът и алкохолът. Ала като се прибави към тях развилнелите се тестостерони и липсващите хромозоми, Изи имаше вид на дрогиран с първокачествен кокаин. Не че е пълна откачалка, помисли си Боби, но със сигурност му хлопа дъската. А и беше пристрастен към жените — дебели, слаби, бели, чернокожи, азиатки. Алкохолът бе нищожен проблем в сравнение с патологичната му слабост към жените. И според слуховете, беше изключително мил и нежен към всички, с изключение на собствената си жена.

Един от пазачите почука на стъклената врата, Морисън стана и излезе от стаята, оставяйки Боби и Изи насаме.

— Добре, слушам те — съгласи се Емет.

— Трябва ми трамплин — каза Глисън, дръпна от фаса си и се наведе към Боби. Заговори бързо, припряно и настоятелно: — Аз съм на четирийсет и осем години и освен нищожната сума, с която разполагам, съм напълно разорен. Знам, че ме смятат за пияница и клоун. За минало величие. Чета вестниците, все пак. Както, за съжаление, и двете ми дъщери. Слава Богу, че учат далеч оттук и през повечето време не се виждаме. Но циркът свърши, Боби. Унизително е и обратният път е доста дълъг. Имах достатъчно време да се огледам и да размисля. Сега ти си тук, но знам, че не си виновен. Убеден съм, че много си обичал онази жена.

— Все още обичам Доротея — прекъсна го Боби. — И не желая да говоря за нея в минало време.

— Чудесно, защото искам тъкмо ти да докажеш, че е жива или че някой друг я е убил.

— И вероятно ти ще поемеш защитата на убиеца — сряза го Боби.

— Не ме учи на морал, задник такъв — ядоса се Глисън, насочил шоколадчето срещу Боби. Цигареният дим го обгръщаше като в мъгла.

— Извинявай, не беше нарочно.

— Със сигурност съм тук заради себе си, но мога да измъкна и теб от проклетата смрадлива дупка. Ако ми позволиш, разбира се. Случайно ми хрумна, че адвокатката ти Мойра Фаръл е спомогнала да те тикнат в пандиза. А между другото, ти изчука ли я?

— Не, за Бога, какви ги дрънкаш?

— Жалко, защото тя ти го начука. Това бе най-калпавата защита, която съм виждал, след процеса срещу Майк Тайсън. Искам да кажа, че дори не откриха тялото и все пак бързо-бързо те осъдиха.

Боби се замисли за сексапилната червенокоса адвокатка, която неизменно носеше тесни поли и обувки на високи токове. Тя беше любимка на пресата, но отврати съдебните заседателки, повечето от които бяха на средна възраст. Процесът мина като посредствен спектакъл с нескопосана режисура.

— Изплюй камъчето, Изи — подкани го Боби, — искам да се махна от този ад.

Вратата се отвори, Морисън подаде глава и каза:

— Глисън, пристигна факс за теб в кабинета на началника. Търсят те и по телефона.

— Добре — обърна се адвокатът към Боби, — нека да видя какво става и после ще си поговорим. А ти си помисли, глупако. Аз съм единственият ти шанс…

* * *

В осем без двайсет сутринта Нидиа Перес сервира на съпруга си чаша кафе и препечена филийка хляб. Доктор Хектор Перес вече се бе изкъпал, избръснал и се бе докарал в нов костюм. Ръцете му трепереха, докато отпиваше от кафето. Устата му все още бе пресъхнала от вкочанилия го страх. Жена му го разпита как е минала конференцията предишната вечер. Скучно, смутолеви той, но после до късно обсъждали с неколцина колеги как патрулирането, извършено само от един полицай, води до стрес, язва, отпуски по болест и преумора. Каза й, че се е прибрал към един и тъй като не искал да я буди, легнал на канапето.

Нидиа едва го изслуша и се втурна към банята, за да повърне, както правеше всяка сутрин. Перес се опита да я успокои, но мислите му бяха обсебени от мъртвата жена.

След като си наплиска лицето с вода, Нидиа се успокои, изпрати съпруга си с целувка и остана изненадана от пламенната му прегръдка.

— Обожавам те — продума той и погали подутия й корем.

После се качи в колата си, марка „Лексус 300“, прекоси моста на Девета улица, точно над печално известния канал Гуанас, наречен на името на древен индиански вожд. Тук изхвърляха телата на нелоялните шефове на Мафията. Доктор Перес подкара покрай жилищните блокове на квартал Ред Хук, където бе роден и израснал. Беше само на десет минути път с кола от настоящия му дом, но огромна социална пропаст делеше двата квартала. Ред Хук беше вторият по големина жилищен комплекс, сбутан между магистрала Гуанас и западащата брегова ивица на Бруклин. Забравено от Бога място, градски астероид, заблудил се в собствената си орбита от тъмни сенки, висок процент безработица, безпризорни деца, обилно количество дрога и многобройни среднощни изстрели.

Доктор Перес се притесняваше от факта, че чувстваше тази пустош повече като свой дом, отколкото спретнатата къща в почтения квартал.

Открай време знаеше, че прибират боклука точно в осем и петнайсет сутринта и бързо го извозваха, за да не оставят храна за хлебарките и плъховете и за да не го разпръскват бездомниците, търсейки празни бутилки и консервени кутии. Ако успееше да изхвърли вързопа с окървавените чаршафи в осем часа и пет минути, щяха да го смачкат заедно с още един тон боклук. До обяд щеше да е на сметището в Стейтън Айлънд и никой нямаше да го открие.

Спря зад блоковете и отвори с дистанционното багажника на колата. Летният утринен ветрец духаше откъм пристанището, откъдето Статуята на свободата изглеждаше съвсем близо. Доктор Перес се огледа и като се увери, че никой не го наблюдава, бръкна в багажника, за да извади вързопа.

Ала него го нямаше.

Багажникът беше празен, както и бъдещето на доктор Хектор Перес.