Денис Хамил
Ченге в оставка (30)

30.

В проливния дъжд Боби паркира джипа на чакъления паркинг пред „Барът на букмейкъра“ и влезе в заведението през алуминиевата врата. В бара беше шумно, задимено, тъмно и пренаселено. Мачът на Янките по телевизията дънеше оглушително, Уейлън Дженингс виеше заедно с джукбокса, а тежките дъждовни капки барабаняха по керемидения покрив. Неоновите светлини, компютърните игри и светлинните реклами непрестанно мигаха.

На бара Боби забеляза поне шест ченгета, пенсионирани по инвалидност, както и един зад бара: Кюзак, Зийк, Лебек, Даниълс, Флин и Левин. О’Брайън пълнеше заскрежени чаши с бира от машината. Смешно, рече си Боби, О’Брайън посягаше към фризера, където чашите се охлаждаха, и явно въобще не се вълнуваше от скапания си късмет.

Лу Барникъл бе седнал близо до входа, а на масата имаше две питиета. Боби отиде право при него. Барникъл вдигна поглед, скръстил ръце върху червено-черната си риза, която изобразяваше карта на всички Хавайски острови. Не каза нито дума. Дъждът трополеше по покрива. И другите ченгета забелязаха Боби и бавно се приближиха към двамата.

— Господи, Лу, погледни ги тези инвалиди — каза Боби, отмествайки поглед от пенсионираните ченгета към Лу. — Истински призраци. Да не сте дошли на физиотерапия, момчета? — Боби се ухили. — Обаче на първо число от месеца тичат към банката, сякаш са в отбора на Джайънтс, а, Лу?

Флин посегна да си свали сакото със замах на пияница-скандалджия, сякаш всячески търсеше да навакса изпуснатия шанс при първата им среща в „Гибралтар Секюрити“.

— Леко, рибке, дойдох да говоря с рибешкия цар — рече му Боби.

— Хайде де — предизвикваше го Флин. — Лице в лице. Само ти и аз.

— Абе не ми се ще да си цапам ръцете. Пък и нали вече не работя, дори не мога да се класирам за пенсия по инвалидност.

Флин се нахвърли върху Емет, който спокойно отстъпи встрани, като матадор. Флин профуча край него и Боби здравата го хласна в основата на гръбнака — бе сигурен, че няколко прешлена изпукаха. Онзи се свлече на четири крака.

— Еейййааааааааа! — мъчително зави той, като безуспешно се опитваше да се изправи.

— Какво става? — Боби го заобиколи и се изправи пред него. — Някакви проблеми? Нещо с гърба?

Другият се гърчеше на дъсчения под и пищеше от болка.

— Хей, май наистина го подредих като за пенсията — отбеляза Боби. — Ако служеше в полицията, де. Но тъй като е на служба при някакъв нещастник на име Лу Барникъл, не съм много убеден, че ще му одобрят молбата.

Кюзак и Зийк се хвърлиха срещу Боби. Лебек и Даниълс измъкнаха пистолети. Барникъл стана, вдигна дясната си ръка и им направи знак да престанат.

— Знам каква игра играеш, Лу. Знам колко ниско започва и колко на високо стига. Страшен рекет. Но ти казвам, че тия тъпаци, дето работят за тебе, ще те провалят. Например ей като тия кандидати за Нобелова награда.

Той посочи Лебек и Даниълс, които още го държаха на прицел.

— Те не могат да намерят един кренвирш на Кони Айлънд, обаче пък докопват по петдесет бона, бутват ги на Зийк и Кюзак и си купуват пенсия. — Обърна се към тях. — Откъде ги докопахте, момчета? Някой наркотрафикант ли преджобихте?

За първи път, откак влезе и започна да дрънка, Лу Барникъл му се стори притеснен. Но внимаваше да не издава какво точно знае.

— Лу — започна Кюзак, — просто ми казваш и тоя се изпарява.

— О-хо. — Боби щракна два пъти с пръсти, без изобщо да поглежда към него. Усещаше, че цялото заведение го гледа, а с всеки чифт очи вървеше по един пистолет. Но трябваше да ги унижи пред тях самите, за да ги накара да се изтърват. За тази цел трябваше да се държи гордо, спокойно, да не нервничи и да се владее.

— Имам цял план как да те разфасовам — съобщи Кюзак.

— Ти ли бе? На тебе трябва да ти показват как се яде супа. — Продължаваше да гледа Барникъл право в очите, като се навеждаше все по-близо и търсеше признаци на неспокойствие. Като че ли забелязваше в очите на другия нарастваща ярост.

— Не знам кой прибира всичките пари — продължаваше Боби. — Засега. Но ще разбера…

Не спомена Мойра Фаръл.

— Защо не се разкараш, Боби. Този път наоколо няма свещеници, а и Джон Шайн не се забелязва.

Потропването на високи токове по дървения под разсея Барникъл за миг. Откъм дамската тоалетна се появи Санди Фрейзър и по нареждане на Барникъл се отправи с кръшна походка към изхода.

— Какво лошо казах или направих? — поиска да знае Санди.

— Н-да — отвърна Боби. — Извинявай, ама всичките ще ти дойдем прекалено множко.

Санди поспря, усмихна се и прецени напрегнатата ситуация. В този миг един от Янките вкара хоумрън и от телевизора екнаха бурните възгласи на тълпата на стадиона. Санди взе огромния си чадър и се отправи навън в бурята.

— Не е редно да се отнасяш така с дамите.

Отзад Флин виеше, а Левин му помагаше да седна на един стол.

— Мисля, че е най-добре и ти да тръгваш — рече Барникъл.

— А не искаш ли да чуеш края на историята? Как ще победя лошите?

Барникъл го стрелна с яден поглед.

— Огледай се, Лу — с леден глас продължи Емет. — А после погледни себе си. Едно време беше истинско ченге. Носеше ти се славата на смел, дързък, почтен, честен човек. А сега си потънал сред тая трагична сган. Къде сгреши, Лу?

Барникъл просто го гледаше, а долната му устна трепереше.

— Върви си, докато можеш — рече.

— Като свърша, ще си тръгна. — Боби застана до него. — Но първо нека те попитам нещо. Когато беше от „добрите“, когато работата още беше „Работата“, или най-вълнуващото нещо на света, най-благородният начин да припечелиш някой и друг честен долар и все още имаше важно място в живота ти; когато гонеше престъпниците и защитаваше гражданите, работеше за Божието дело; когато беше легендарен полицай, в онези времена би ли разчитал на мърльовци като тия? Щеше ли да тичаш по покривите със Зийк и Кюзак, тия мамини момченца? Дето ги е страх да се изсекнат?

Барникъл мълчеше, докато Боби сочеше Лебек и Даниълс, после поклати глава.

— Ако някакви гадове ти разбият къщата и погнат сестра ти или възрастната ти, побеляла майка, и те се обадят на девет-едно-едно, приятно ли ще ти е да знаеш, че тия мишки ще идат да ги спасяват? Ще дойдат, като мине бурята, и ще ти отмъкнат сребърните прибори. — О’Брайън изключи телевизора, а музиката спря. Само дъждът продължаваше да чука по керемидите. — Те не са полицаи. Те са гадове. Те са лошите, които искахме да разкараме, когато постъпихме в полицията. По нищо не се различават от оня, дето уби баща ми. — Боби зашепна. — Господи, Лу, как мина на тяхна страна?

В напрегната тишина се чуваха само дъждовните капки и на Боби му се стори, че в очите на Лу блесна срам.

— Върви си — тихо каза той. Флин продължаваше да вие.

— Отивам си. Но ще се върна. Ще ви размажа.

* * *

Беше сигурен, че сега Барникъл вече ще действа. Тръгна по крайбрежния път на Рокауей, покрай буренясалата пустош и дюните, където още се виждаха изоставени, полузарити хранилища за ядрени глави, тъжни спомени от параноидните настроения през петдесетте години. На двеста метра по-надолу по плажа имаше дървена пешеходна пътека, която водеше към главния път. Чистачките плющяха в проливния дъжд и в сивата мъгла, която се стелеше откъм Атлантика, не се виждаше нищо.

Надяваше се, че ако смотаняците на Барникъл го преследват, ще го търсят на магистралата, и затова пое черния път към полуострова. Ако тръгнат след него, няма да им позволи да го затрият в най-обикновена среднощна пътна злополука.

Не, ако ще го трепят, да дойдат поверително и лично. Не оставаше друго, освен убийство.

Мислеше, че има време. Бе почти сигурен, че Барникъл няма да рискува да ги прати след него толкова близо до „Уинди Тип“. Ако това се случи на километри далеч, ще има чудно алиби. Гледал е бейзболен мач. С един свещеник и петнадесетина свидетели. Но смотаняците все ще дойдат. Може би след ден или след седмица, но все ще изникнат отнякъде, предполагаше Боби.

Но грешеше.

Изведнъж от сивата пелена пред него с бясна скорост изникна бял микробус, който хвърли пясък в стъклото на джипа. Чистачките задраха, Боби натисна спирачката и рязко изви волана надясно, за да не се блъсне в другия автомобил. Ушите му бучаха от адреналина, гърдите му сякаш се раздуха като балон, а сърцето му заби лудешки. Натисна газта до край и свърна нагоре по малкото пясъчно възвишение, за да избегне удара. Но движението беше много трудно на четвърта скорост, а колелата заораваха в мекия пясък под твърдата мокра повърхност. Надолу набра ускорение и изплаши ято чайки, които се разхвърчаха с тревожни писъци. От дъжда, пясъка и птиците нищо не се виждаше. Но не отлепяше крак от газта.

Надзърна в огледалото за обратно виждане и различи бялото чудовище, което летеше след него. Когато чайките най-после се разпръснаха, погледна напред и видя друг бял микробус, който зловещо изникна пред него като преносима стена на затвор. Този път Боби свърна на ляво, към огромните вълни, надявайки се да набере преднина по втвърдения пясък на плажа. Вторият микробус полетя насреща му и дори в дъжда Боби забеляза, че номерата са скрити с черни найлони.

Летеше към брега и изведнъж си даде сметка, че двете коли са плътно долепени от двете страни на джипа и не може да завие нито на ляво, нито на дясно. Оставаше му единствено бушуващото море. Рязко натисна спирачката и колата се закова в мокрия пясък. И микробусите набиха спирачки. Боби бързо превключи на задна, чувайки как пясъкът скърца в скоростната кутия. Джипът се напъна да изкачи дюната на заден ход, но затъна безнадеждно и колелата му се въртяха лудешки на празен оборот, като колелата на преобърнат велосипед.

Микробусите го бяха притиснали от двете страни и вратите не можеха да се отворят. Наизскачаха мъже с черни маски и закопчани догоре якета с надпис „НП“ и го наобиколиха. Изглежда бяха обзети от пиянски ентусиазъм. Боби прескочи на задната седалка, после се прехвърли най-отзад и изби задния прозорец с токовете на ботушите си. Падна на пясъка и се претърколи, а вятърът писна в ушите му и едрите капки дъжд намокриха лицето му.

За секунда скочи на крака и в същия миг мъж с качулка и маска се нахвърли върху него и замахна с палка да го удари по главата. Боби се сниши и нанесе юмручен удар в слънчевия сплит на нападателя.

После хукна да бяга колкото се може по-бързо по мокрия пясък към дъсчената алея, която се виждаше на двеста метра по-нататък. Очакваше всеки миг да го повали куршум. Но не стреляха. Вместо това една ръка го сграбчи изотзад и той се извърна. Намери се пред черна вълнена маска и тресна с десния си юмрук издутината, която представляваше носа. Почувства как плътта и хрущялът омекват под кокалчетата му. Другият падна и се сгърчи. Отляво го нападна втори, Боби тресна и него, и той се свлече по гръб на пясъка. Третият и четвъртият се доближиха с палки от двете му страни и единият го удари в сгъвката на коленете, принуждавайки го да коленичи. Другият го хласна по дясното ухо. В миг всичко му се завъртя пред очите и му се стори, че пред погледа му изникват шест черни маскирани фигури. От погребалното небе се лееше дъжд.

Представи си Маги на собственото си погребение…

Всички останали се скупчиха около него и сега забеляза, че са с жилетки, пръстени и тениски с надписи „НП“. Започнаха да го налагат с палките, да го ритат и да го удрят. Тялото му се разкъсваше от болка и той инстинктивно се опитваше да защити ту лицето, ту слабините, ту гърба си, но те го нападаха от всякъде. Опита се да се изправи. Блъснаха го на земята.

После чу щракване от освобождаване на предпазител. Някои звуци долитаха с поучително ехо, сякаш искаха да покажат, че макар това да е неправилен завършек, до тук го е довел именно правилният път. „Просто не си на себе си — рече си Боби. — Не се владееш.“ Почти се бе примирил и държеше главата си изправена в дъжда, очаквайки куршума и къде ще го уцели.

— Чакайте — изкомандва приглушен от маската глас. — Искам последното, което помни от живота, да бъде как пикая в лицето му.

Боби надигна глава, въпреки дъжда и болката. Кюзак. Мъжагата тъкмо изваждаше големия си, тлъст член, а останалите примираха от смях. Хората, които обичат да показват интимните си части на всеослушание, обикновено имат малки метафизични топки и още по-малко мозък, мислено отбеляза Боби. Кюзак размахваше члена си, подготвяйки се за ритуала, и в последен пристъп на ярост, Боби го сграбчи с голямата си, покрита с пясък длан и го дръпна като аварийна корда върху металните зъбци на ципа. Въртеше го, сякаш белеше ябълка. Надяваше се нечовешкият му писък поне да заглуши изстрела. По юмрука му се стичаше струйка топла кръв и се примесваше с ледения дъжд. Кюзак тежко се опря на него и го заудря по главата.

— Застреляйте го! — ревеше той, като едва дишаше. Продължаваше да удря Боби, но не можеше да се освободи от юмрука му. — По-бързичко… го… застреляйте — мамка му!

Изщракаха предпазителите на няколко пистолета и Боби сграбчи уязвимата плът още по-силно и по-ожесточено, твърдо решен да завлече Кюзак със себе си през тесния процеп в другото измерение. После всред воя на вятъра екна самотен изстрел. Но Боби не усети нищо.

После маскираните ченгета заохкаха, стреснати.

— Всички пистолети на земята. — Джон Шайн се опитваше да надвика вятъра. — И се омитайте оттук, докато е време.

Закачулените мъже хвърлиха оръжията си, а Джон изплува от бурята в зелен дъждобран с качулка и насочен пистолет. Отзад се виждаше червеният му ланд роувър, чийто двигател работеше.

Боби не изпускаше смазания пенис на Кюзак и дърпаше грамадното ченге с все сила. После се опита да се изправи и Кюзак се отпусна на пясъка в противотежест.

— Моля… те… моля… те… — пищеше той и дори не можеше да се отпусне на земята.

Боби забеляза, че неколцина закачулени се доближават към Джон Шайн с насочени пистолети. Отвръщат, значи.

— Пусни го, Боби — рече Джон.

Боби най-сетне освободи наранения орган. Кюзак се свлече на земята и се сви на кълбо, притискайки окървавения си член. Двама държаха Шайн на мушка, други двама подхванаха Кюзак под мишниците и го повлякоха по пясъка към микробуса. Тези с пистолетите ги последваха, отстъпвайки заднишком. Четирима се качиха в първия микробус, вратите се затвориха и автомобилът бързо се стопи в неуморния дъжд. Последните двама се качиха във втория микробус и последваха другите.

Шайн отпусна оръжието и се наведе над Боби.

Той изтупа дрехите си, докато Джон прибираше пистолета в кобура си с болезнена гримаса. Двамата стари приятели стояха насред проливния дъжд. Вълните яростно се разбиваха на брега.

— Благодаря — рече Боби, неспособен да съчини нищо друго.

— Щяха да те убият, ти казвам — рече Джон, а дъждовните капки весело отскачаха от гумираната материя на якето му.

— Зная.

— Ела в къщата. Ще те почистим, ще ти дадем сухи дрехи, малко уиски.

— Не — възрази Боби и понечи да тръгне към джипа. — Трябва да вървя, имам да върша разни работи.

— Играеш си с цяла армия, Боби — рече Джон, вече мокър до кости от дъжда.

После двамата мъже се качиха на предната седалка и Боби извади клетъчния си телефон от жабката.

— Забъркваш се с армия от безскрупулни бивши ченгета — продължаваше Шайн, наблюдавайки Боби как набира някакъв телефонен номер. — Освен това си тъп задник, задето сам ги предизвикваш. Добре, че Санди ми се обади да ми каже за спречкването в бара. Бил си сам. Боже, какъв си глупак!

— Трябва да я намеря, Джон — настояваше Боби. — Мисля, че Барникъл знае какво се е случило с Доротея. Или ще разбера истината, или ще се наложи да се върна в пандиза.

Боби набра кода на телефонния секретар на Глисън.

— Едно е да си разчистиш сметките с Барникъл — рече Шайн, — а съвсем друго да се забъркаш с всички тези типове. Ти си заплаха за тях, Боби, заплаха за техните семейства, скъпи къщи, коли, яхти, образование на децата им. Ти си заплаха за тяхното бъдеще. И затова ще направят всичко възможно да те пречукат.

Боби прослуша съобщението от телефонния секретар. То беше от Том Ларкин и гласеше следното: „Научих нещо много важно, което свързва онзи стар случай на отвличане и изчезналия архитект с украинската история. Да се срещнем утре, след смяната в четири в «Копър кетъл».“

Очите на Боби светнаха.

— Може би ще е по-добре да ми кажеш какво знаеш — подпита Шайн.

— Ларкин е разровил един случай на отвличане, станал преди седемнайсет години. Както и случая с изчезналия архитект. Смята, че е свързано с украинската афера. Не знам дали…

— Преследваш призраци, Боби — рече Шайн, обезпокоен. — Опитах се да ти се обадя тази сутрин, за да те предупредя, че тези типове ще тръгнат по петите ти. Възхищавам се на самоувереността ти. Но имаш нужда от истински съюзник. Ларкин беше добро ченге. Голям професионалист. Някога. Ала сега времената са други. Забрави налудничавите теории на Ларкин. Позволи на мен да ти помогна.

— Не искам никой друг да пострада, Джон — каза Боби и запали двигателя.