Денис Хамил
Ченге в оставка (5)

5.

Доктор Бенджамин Ейбрамс седеше зад голямото дъбово бюро в кабинета си в медицинския отдел на нюйоркската полиция. Яркото утринно слънце се прокрадваше през полуотворените щори на прозореца.

Беше девет без петнайсет сутринта.

Доктор Ейбрамс беше висок, елегантен мъж на петдесет и една години, буйната му побеляла коса вече бе почнала да оредява. Тъкмо преглеждаше купчината документи за преждевременното пенсиониране на полицаи, когато новият му заместник, доктор Хектор Перес влезе в коридора на канцелариите. Перес кимна за поздрав на госпожа Бърнс от регистратурата. Тя беше необщителна, дръпната жена на средна възраст.

Доктор Перес беше пребледнял и изпотен, изглеждаше адски уморен. Всеки понеделник и четвъртък лекарският съвет се събираше, за да разгледа молбите за пенсиониране. Перес мина покрай кабинета на доктор Ейбрамс и, за разлика от друг път, не поздрави. Спря се пред кабинета си и отключи вратата.

— Пристигна един пакет за вас — подвикна Ейбрамс.

Младият доктор нервно сграбчи пакета, на който пишеше СПЕШНО. Ейбрамс се бе подписал за получаването на пратката, която пристигна около седем и половина. Доктор Ейбрамс забеляза, че на пакета няма адрес на подателя. Преди две години той бе получил пакет със същата големина, в който имаше видеокасета. Лекарските кабинети бяха оборудвани с телевизор и видео, за да се следят записаните реклами на най-новите фармацевтични и технологични продукти. Ала доктор Ейбрамс и досега помнеше само една видеокасета, опакована по същия начин, с печат СПЕШНО и без адрес на подателя. На онази пратка бе изписано НЕГОВОТО име.

В девет часа доктор Ейбрамс гледаше внимателно новините, търсейки някакво обяснение. Говорителят спомена накратко за трупа на млада проститутка, открит в хотел „Сейнт Клеър“. Докторът знаеше, че предишната вечер в същия този хотел се е състояла конференция на Асоциацията на съдебните лекари. Той бе отклонил поканата за участие. За последен път бе ходил на подобно мероприятие преди две години в Бостън. Изведнъж се сепна, съвпадението беше ужасяващо.

Той погледна към кабинета на Перес. Стените бяха украсени със снимки на красивата съпруга на младия лекар и с многобройни дипломи и награди. Ейбрамс знаеше, че колегата му е присъствал снощи на галавечерята и го заглождиха съмнения относно лошото настроение на Перес. После отново се зае с документите на бюрото си, като ги преглеждаше толкова задълбочено, сякаш животът му зависеше от тях. А това си беше самата истина. Както беше правил през последните две години, доктор Ейбрамс отдели настрани документите, в чийто горен десен ъгъл бе отбелязано с молив числото 91. Подреди ги грижливо и ги остави вдясно от себе си, а останалите сложи небрежно вляво. Знаеше кои от тях ще одобри и кои ще отхвърли, без дори да ги прочете.

После развъртя капачката на химикалката „Монблан“, подарък за Деня на бащата от петнайсетгодишната му дъщеря Ребека. Тя беше пълна отличничка в училището „Далтон“ и искаше да стане лекар като татко си. Ейбрамс винаги подписваше с тази химикалка документите с числото 91, за да се подсеща за срама, който щеше да изпита, ако не ги одобри. Припомни си онази сутрин преди две години. Имаше труп на друга жена. Имаше и пакет с надпис СПЕШНО. На видеокасетата бе записан доктор Ейбрамс, гол, с бръснач в ръка, до безжизненото тяло на млада жена, стиснала в ръка три чисто нови монети от по двайсет и пет цента, емисия 1991 година. Това беше сутринта след конференцията на съдебните лекари в Бостън. Убийството остана неразкрито, а случаят потъна в прашните полицейски архиви. Ала изнудвачът знаеше, че тези престъпления нямат давност. Затова, както му бяха наредили, Бенджамин Ейбрамс одобряваше всички кодирани молби за пенсиониране на служители от нюйоркската полиция.

Хвърли поглед към купчината в дясната страна, където имаше двайсетина формуляри, отбелязани с числото 91. За да влезе в сила пенсионирането, двама от тримата лекари трябваше да подпишат документите. Ако те ги одобрят, третия правеше същото — по-добре в един отбор, отколкото срещу тях. Въпреки че не бе разговарял с колегите си, по метода на елиминирането, Ейбрамс бе разбрал, че другият, който се подписва е доктор Фредерик Джоунс. Той беше изтъкнат лекар от Харлем, осигурил подкрепата на чернокожата общност в последните кметски избори. Като отплата бе назначен на този престижен пост.

Но изведнъж системата рухна. Доктор Джоунс загина преди три месеца в автомобилна катастрофа по време на силна буря. Молбите „91“ се бяха натрупали и Ейбрамс се питаше кой ли „късметлия“ ще замести доктор Джоунс.

Хектор Перес се появи на прага на кабинета. Бял като платно, той измърмори нещо за лошата храна, която бил ял снощи. На тръгване попита дали има някакви молби, които се налага да прегледа. Ейбрамс впери очи в него и забеляза уплахата в погледа му. Взе дебелата купчина формуляри, белязани с „91“.

— Всъщност, тези трябва да бъдат спешно прегледани — каза той. — Доста сме закъснели.

Перес ги взе и се престори, че ги разглежда. Пръстите му оставяха мокри следи по белите страници. Намръщи се и едва-едва преглътна. Извади от сакото си златна химикалка, подарък от Нидиа, по случай назначаването му в лекарския съвет на полицейското управление в Ню Йорк.

— Хубава химикалка — отбеляза доктор Ейбрамс, докато младият му колега разписваше документите.