Денис Хамил
Ченге в оставка (12)

12.

Боби искаше да извърви пеша двайсетте преки до центъра на града, за да види Маги, но по новините непрекъснато показваха лицето му. Затова се качи на джипа и се отби в магазина за маскарадни костюми „Инкогнито“ на Трийсет и седма Западна улица.

Купи си изкуствена черна брада и мустаци, очила с дебели стъкла и черни рамки и сламена шапка с козирка. Собственикът, кореец, му позволи да се дегизира пред малко огледало. Боби беше доволен, че промени външността си. Даде четирийсет и седем долара и се засмя на глас на отражението си.

Потегли към центъра на града и спря в забранена зона на Петдесет и шеста улица, близо до Мадисън Авеню. Сложи на предното стъкло пропуска от полицията, който му даваше право да паркира почти навсякъде.

В тринайсет и двайсет и шест вече чакаше дъщеря си в търговския център на Тръпм Тауър.

На ъгъла на Петдесет и шеста улица бе задминал три телевизионни коли от местните станции, които изглежда дебнеха входа на жилищната сграда, за да направят снимки или да вземат интервю от Боби, от бившата му съпруга или от Маги. Пазачите от охраната ги бяха дръпнали настрана и не им позволяваха да влязат във фоайето. Боби спря достатъчно близо до един от пикалите, за да чуе, че репортерите разговарят за освобождаването му от затвора. „Тези копелета ме преследват от деня, в който започнах да се срещам с Кони — помисли той. — Изнервиха брака ми и превърнаха в цирк развода и по-късно процеса срещу мен. Никога няма да се махнат.“ Зарадва се, че не го познаха.

Влезе в търговския център на Тръмп Тауър, обади се по телефона на Маги и й каза, че я чака, издокаран в глупава маскировка. Тя го помоли да стои пред бижутерския магазин „Хари Уинстън“ и добави, че ще се качи на елеватора до приземния етаж и после ще се прехвърли на елеватора за търговския център, за да избегне телевизионните екипи.

— Татко! — извика Маги, докато тичаше към него.

Зад нея вървяха Кони Матюс Сойер и новият й съпруг Тревър. Боби прегърна дъщеря си и я целуна веднъж по устата, осъзнавайки, че вероятно тя е твърде голяма за това. Почувства се странно, че държи в обятията си четиринайсетгодишно момиче, пусна я, отдалечи я на една ръка разстояние от себе си и се вгледа в насълзените й очи.

Маги беше пораснала. Имаше дълги, прави, руси коси, метална скоба на предните зъби, големи обеци, наболи гърди и лунички на носа и лицето. Кожата й беше безупречна и мека, както когато беше бебе. От големите й зелени очи капеха сълзи, смесени с грим.

Той се наведе към нея и прошепна в ухото й.

— Никакви сълзи. Обещавам, че повече няма да отида там. Днес ще говорим за всичко, освен за затвора. Съгласна ли си?

Маги кимна, без да каже нищо и се опита да преглътне сълзите.

Кони и Тревър стояха втрещени и в недоумение гледаха Боби.

— Издокарал си се като за Деня на Вси светии — засмя се Кони.

Боби й кимна малко натъжено и с обич. Радваше се, че тя изглежда добре. Кони сияеше в ореол от пари.

— Господи, трябва да си купиш нови дрехи — възкликна тя.

Тревър Сойер пристъпи напред и непохватно протегна дясната си ръка на Боби.

— Добре дошъл. Желая ти късмет…

— Благодаря, Тревър — отговори Боби. Беше докосвал по-топли ръце в моргата.

— Ще се нуждаеш от него — добави Тревър.

Боби не знаеше дали това е предупреждение или заплаха.

Тревър беше нисък, плешив мъж, който явно би се чувствал по-добре в традиционен тъмен костюм, вратовръзка и обувки от мека кожа. Но Боби знаеше, че Кони избира дрехите му. Днес Тревър беше облечен в скъпо италианско ленено спортно сако, бяла фланелка „Келвин Клайн“, джинси „Левис 501“ и мокасини от волска кожа. Не носеше чорапи. Приличаше на нещо средно между чиновник от Уол Стрийт и тип от шоу бизнеса, каквито Боби бе залавял да търгуват с кокаин, докато беше ченге в прокуратурата.

— Благодаря, че се грижиш добре за детето ми — каза Боби.

— За мен е удоволствие да съм с нея. Ти си голям късметлия.

— Ти също — рече Боби и кимна към Кони, която се усмихна самодоволно.

— Тревър, ще закъснееш за срещата си в два — каза тя, поглеждайки часовника си.

— И какво от това? — рече той. — Да не би служителите ми да ме уволнят?

Кони оправи сакото му, целуна го по устата и каза:

— Довиждане, Тревър. Боби и аз ще побъбрим малко.

Боби му пожела успех и третият най-богат магнат на козметиката в света излезе от Тръмп Тауър и тръгна към сивия си „Ролс-Ройс Силвър Клауд“. Приличаше на актьор в ролята на шеф на голяма корпорация.

— Отиди в тоалетната и се измий, миличка — обърна се Кони към Маги, която бършеше грима от лицето си. — Татко ти и аз трябва да поговорим за минута. Насаме.

Маги се усмихна на баща си. Обърна се и издуха носа си. Кони хвана под ръка Боби и го поведе безцелно из търговския център. Деляха ги няколкостотин милиона долара, но ги свързваше детето.

— Не ме разбирай погрешно, Боби — започна Кони. Разходката явно й харесваше. Минаваха покрай предимно млади туристи и богати нюйоркчани, които ходеха там да обядват в бистрото или да пазаруват в скъпите бутици. — Радвам се, че излезе от затвора. Не мисля, че си убил онази жена. Никога не си вдигал ръка срещу мен, затова не мога да си представя, че би го сторил на друга. Ти си твърде старомоден и сантиментален, дори за да псуваш пред жена, камо ли да я убиеш. Фройд би казал, че това е защото си имал майка, която си обожавал. Та, чувствата ми са смесени… Защо винаги изпитвам смесени чувства към теб?

— И ти изглеждаш добре, Кони — каза Боби, минавайки покрай цивилен пазач от охраната, който кимна на Кони. Според Боби изящният й парфюм вероятно бе направен специално за нея от компанията на баща й или на съпруга й. Сега тя притежаваше половината от всеки.

— Не коментирам външния ти вид, защото знаеш, че въпреки тъпата ти маска, изглеждаш като Аполон. Както винаги. Това ме накара навремето да загубя разсъдъка си и да избягам с теб и със заплатата ти, която беше почти колкото социална помощ. Сигурна съм, че никоя не би те изхвърлила от леглото си.

— Господи, Кони, пък аз винаги съм мислил, че се възхищаваш от познанията ми за Шекспир.

— Не ме наричай Кони. Всъщност наистина имаш повече мозък в главата, отколкото заслужава красив мъж като теб. Моят бивш съпруг…

Тя спря и го огледа, сякаш беше на търг. После махна елегантните очила с черни рамки и го погледна в очите, виждайки неща, които само двамата знаеха един за друг. Неща, толкова чужди, колкото светът, в който бе родена и отново обитаваше. Боби знаеше, че Кони си спомня летата на брега на Джърси, вечерите на балкона на кинотеатъра на Кингсуей, следобедите в лодката в езерото на Проспект Парк, любенето пред камината в къщата в Бруклин, разходката в снежната виелица на Кони Айланд и нощта, в която той й помогна да роди Маги. Тогава се заклеха никога да не се разделят. Разводът. Ужасната преса. Разбитото сърце на Маги. Съвземането. После процеса за убийство…

— Маги се е променила — тихо каза Кони. — Вече не е дете. Има менструация. Харесва момчетата. Мрази мен и обожава теб. Но онова, което се случи с теб, я сломи. Така и не можа напълно да се оправи. Нямаше ден, в който да не говореше, че баща й ще си дойде вкъщи.

— Е, нали се върнах…

— Позволи ми да довърша и ще ви оставя двамата. Знам, че искаш да я виждаш. И аз го желая. Ти си страхотен баща. Не отричам това. Но все още си обвинен в убийство. Пресата те преследва. Отново. Мен и Маги също. Онази прокурорка иска кожата ти толкова силно, че сигурно те сънува. Тревър непрекъснато чува разни неща в политическите кръгове, в които се движи, как ще те използват в кампанията на онзи човек Стоун… Ще те превърнат в изкупителна жертва. Не искам Маги да бъде замесена в това.

— Кони…

— Констънс.

— Престани, Кони. Не искам да причиня болка на Маги. Повярвай.

— Ако се наложи, ще те съдя, за да я предпазя от медийния цирк. Ще поискам съдията да ти отнеме правото да я виждаш, докато процесът срещу теб не свърши. Мога да я заведа в Европа или в Кънетикът, докато трае всичко това.

Той погледна Кони, после Маги, която ги чакаше.

— Не ме ритай, когато съм паднал. Единственото ми желание е да виждам детето си. Обещавам да я крия от медийните зверове.

— Не желая Маги да бъде в съда, когато започне новият процес… заради някакъв евтин адвокатски номер, предизвикващ симпатия.

— Не я допуснах на първия процес. Дори не искам да гледа телевизия. Инсталирай чипове. На всичките четиринайсет програми.

— Още не можеш да устояваш на сарказма, нали? Единствената причина, поради която я държа в този град, е, за да вземе допълнителни точки от лятното училище и защото тя иска… да те вижда. Съжалявам те, но…

— Не ме съжалявай. Не усложнявай нещата за мен и за Маги.

Кони изтънчено поклати глава. Диамантените й обеци издрънчаха. Очите й блестяха. Дългите й мигли потрепваха. Сякаш всеки момент щеше да започне да мърка.

— Ако ти трябват пари…

— Не, благодаря.

— Все същото мъжествено бруклинско-ирландско лайно. Можех да платя за обжалване на присъдата. Да ти намеря истински адвокат още първия път. И сега мога да го направя. А не онзи Изи Глисън. Прилича на нещо, в което те е страх да стъпиш и вероятно би станал адвокат на убиеца на майка си. Но ти не искаш. Горд си. Държиш на проклетото си ирландско, мъжествено, пролетарско достойнство…

— Ще се оправя. Щом си намеря работа, редовно ще плащам издръжката на Маги.

Кони се изсмя и махна с ръка.

— Трябва да призная, че малко ревнувам.

— От какво?

— От онази, която първа се чука с теб след излизането ти от затвора.

— Трябва да намеря Доротея за тази цел. Освен това тя е в същността на цялата тази бъркотия.

Кони се втренчи в него и затаи дъх, сякаш бе уверена, че Боби преследва някакъв призрак.

— Маги харесваше Доротея — промълви с въздишка. — Сигурно е била симпатична.

— А ти си имаш Тревър. Маги твърди, че той е… че си го бива.

— Така си е — с безразличие отбеляза Кони, сякаш говореше за счетоводителя си. — Подходящ е за мен, „приляга“ ми. Невинаги разбира настроенията ми, но е доста предан.

Боби кимна:

— Благодаря ти, че ме улесняваш, Кон.

— Винаги съм те улеснявала — многозначително отбеляза тя и отново стисна ръката му. Докосването й и ароматът на парфюма й го накараха неволно да потръпне. Усмихна се и промърмори:

— Никога не сме имали проблеми в това отношение, нали?

— Най-странното е, че наистина не сме имали проблеми и все пак всичко свърши — въздъхна Кони.

— Но запомни, че ще направя живота ти черен — да, това е най-точният израз — ако се наложи. Няма да позволя Маги отново да страда.

По изражението й личеше, че иска да го целуне за сбогом, но само преглътна и погледна към Маги, която забели очи, изразявайки нетърпението си.

— Може някой път да обядваме заедно. — Тя сви рамене. — И да си поговорим както по времето, когато бяхме неразделни приятели.

— Дадено — отвърна Боби. — Ще ми отговориш ли откровено, ако те попитам нещо?

— Разбира се.

— В какво се състои работата ти?

— Ами… да пукна, ако знам — смутено промърмори тя и се поусмихна. — Важното е, че чековете пристигат редовно. Слушай, доведи обратно Маги точно след час. Тя ще ти покаже как да излезеш през задния вход на бижутерския магазин — спомняш ли си как Майкъл Джексън се изплъзваше на досадниците от медиите?

Отдалечи се, а Боби я чу да шепне като че на себе си:

— Господи, изглеждаш страхотно…

Проследи я с поглед и осъзна защо се бе оженил за нея преди много години. Помисли си още, че този богат тъпанар Тревър е голям късметлия.

* * *

Следвайки указанията на Маги, Боби действително се изплъзна на представителите на пресата. Отидоха с колата до Лексингтън Авеню, където той паркира близо до автобусната спирка. Прекосиха улицата, влязоха в кафенето и се настаниха на маса до витрината близо до цяла редица компютърни терминали. Докато пиеха кафето си, посетителите имаха достъп до най-разнообразна информация по Интернет.

Боби забеляза, че дъщеря му го наблюдава изпод око, сякаш нещо я притеснява. Беше оставил в колата фалшивата брада, с която се маскираше, не лицето му тревожеше Маги. Изражението й подсказваше, че безпокойството й е предизвикано от много по-сериозна причина.

— Защо ме гледаш така? — попита я. Усещаше се неловко в компанията на дъщерята, която не бе виждал дълги години.

— Вече изяде три кифли, татко — промърмори момичето.

— Как е в училище?

— Гадно.

— Жалко. Имаш ли си приятел?

— Невъзможно е… заради мама.

— Защо?

— Нали я знаеш каква е? Изобщо не се е променила.

— О… — промълви Боби. — Не ти ли разрешава да излизаш с момчета?

— Не и с онези, с които мога да разговарям.

— С кого искаш да ходиш?

— Ама че старомодно се изразяваш, татко. Или разговаряш с някого, или излизаш с него.

— Добре, де. Майка ти с кого иска да разговаряш?

— С разни типове, дето бъкат от мангизи. Шайка идиоти.

Боби разбра защо дъщеря му мрази училището: заради богатите момчета, с които Кони искаше дъщеря й да излиза.

— А ти с кого искаш да ходиш… тоест да разговаряш? Виж колко бързо схванах модерния жаргон.

Маги сви рамене и отпи от чая си, после промълви:

— По-добре ми разкажи за яхтата си? Като я поправиш, ще ме заведеш ли на Кони Айлънд? Мама е убедена, че ако стъпя там, ще пипна ужасния вирус „Ебола“… но много ми е мъчно за стария ми квартал Бруклин. Да живееш в Тръмп Тауър е все едно да си затворен в клетка като екзотичен птеродактил. Едва ли можеш да си представиш катедралата „Сейнт Патрик“ като квартална църква. Липсват ми посещенията в „Холи Нейм“, липсват ми училищният двор и евтините пицарии; липсват ми приятелите, с които с часове разговаряхме на стъпалата пред домовете, на някой ъгъл или в Проспект Парк. Те…

„Ето какво било“ — помисли си Боби. Още й беше мъчно за Бруклин и за безгрижното детство, което бе имала преди разводът на родителите й да я раздели с любимия квартал и с обичните й приятели. Децата винаги страдаха повече при разпадането на семейството.

— Добре — отвърна той. — Ще те заведа в Бруклин, но при условие, че няма да кажеш на майка ти. Съгласна ли си?

Маги кимна и отново потъна в мълчание, като извърна поглед от баща си, сякаш се опитваше да възстанови духовната си връзка с него, прекъсната от престоя му в затвора.

— Имам чувството, че още нещо те тревожи, детето ми.

Тя обърна глава и се втренчи в него, очите й бяха тъжни и някак неспокойни.

— Изплюй камъчето — настоя Боби. — Трябва да си поговорим съвсем откровено.

— Нали каза, че не желаеш да споменавам за затвора. — Тя сведе поглед и се престори, че разбърква кубчетата лед в чашата си.

— Ако държиш, ще поговорим и за затвора. Знаеш ли, никога не съм си падал по разкази за войната. Но ако ще се почувстваш по-спокойна, готов съм да отговоря на въпросите ти.

— Да не мислиш, че не гледам телевизия? — прошепна тя с треперещи устни, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Онази гадна жена Сис Тузио се заканва, че ще те изпрати обратно в затвора. Страхувам се за теб…

— Вече ти казах, че няма да се върна в килията.

— Но нали си обвинен в убийство? Ами Доротея?

Боби погледна дъщеря си в очите и отвърна:

— Ще я намеря.

— Мислиш ли, че е жива?

— Искрено се надявам.

— Вярваш ли, че ако я откриеш, този кошмар ще свърши?

— Да. Освен това мисля, че познавам човек, на когото е известно местонахождението й. Както виждаш, предстои ми трудна работа. Ето защо не мога да остана повече и…

Той млъкна, бе забелязал бял таунус с тъмни стъкла, който тъкмо спираше зад джипа му. Шофьорът спусна стъклото и през процепа насочи камера към бащата и дъщерята, седнали до витрината.

— Да му се не види! — извика и скочи на крака, за да скрие Маги от фотографа. После изскочи от кафенето и движейки се сред потока от коли, се втурна към белия автомобил.

— Хей! Не си платил сметката си! — извика сервитьорката и изтича на улицата. Маги я последва, като крещеше:

— Татко! Какво се е случило?

Камерата се скри, шофьорът побърза да вдигне стъклото и подкара колата на червен светофар, без да обръща внимание на другите водачи, които гневно натискаха клаксоните. След секунди вече се движеше с бясна скорост към центъра. Боби стоеше по средата на платното, а автомобилите го заобикаляха.

Маги стигна до него, хвана го под ръка и го отведе обратно в кафенето. Посетителите любопитно го зяпаха, някои вероятно го познаха и шепнешком си размениха по няколко реплики. Боби се извини на сервитьорката, извади клетъчния си телефон и набра номера на Макс Рот, но отново му отговори телефонният секретар.

— Макс, пак те безпокой Боби. Спешно трябва да разбера на кого принадлежи един регистрационен номер. Много е спешно, ще те потърся след малко.

Маги постави на масата ученическата си раничка, отвори я, извади малък лаптоп, сетне започна да рови из компютърните дискове, намиращи се в чантичка с цип.

— Продиктувай ми номера — промърмори. — Защо не си ми казал какво ти е необходимо?

— За какво ти е, миличка?

— Продиктувай ми го — повтори Маги и когато Боби й се подчини, тя се приближи до един от компютрите, който бе свързан с телефон, и пъхна диска в процепа.

— Само не ми казвай, че можеш да се справиш… — смаяно прошепна той.

— Мога, стига колата да е регистрирана в Ню Йорк, в Джърси или в Кънектикът. Разполагам с пиратски диск на софтуеъра на отдела за регистрация на моторни превозни средства, както и с паролата. Набирам телефона и готово. По този начин момичетата издирват симпатичните младежи, които им махат от преминаващите коли.

Боби изумено я наблюдаваше, докато тя натискаше клавишите. Докато чакаха компютърът да открие информацията, Маги замислено каза:

— Спомням си как веднъж ме взе с теб на полицейския катер. — Наклони глава и усмихнато го погледна, а Боби внезапно си представи как ще изглежда лицето й след няколко години, когато порасне и вече не носи скоби на зъбите. Тогава котешките й очи, които беше наследила от майка си, и ослепителната й усмивка щяха да покоряват сърцата на мъжете. Приликата с майка й беше толкова силна, че му навяваше спомени, които бе запратил в дълбините на съзнанието си.

— Заведе ме на всички симпатични островчета в залива — продължи момичето. — Минахме под моста „Веразано“ та чак до Хобокън, като заобиколихме Либърти Айлънд и Елис Айлънд, където са пристигали емигрантите като баба и дядо… Между другото, тя се обади. Знае, че си излязъл от затвора и иска да й позвъниш…

— Ще й се обадим двамата с теб — заяви Боби. — Знаеш, че вече не чува като едно време. А когато тази история приключи веднъж завинаги, може да я посетим във Флорида. Какво ще кажеш?

— С удоволствие ще те придружа. А може ли да доведа и Тереза от Бруклин?

— Отсега планираш да прекараш няколко нощи със стария си баща, а?

Двамата се засмяха — след развода на родителите си Маги никога не идваше в апартамента на баща си без Тереза.

— Съжалявам, че не познавам дядо. Убили са го преди да се родя — замислено промърмори момичето и натисна още няколко клавиша.

— Загина като герой — отбеляза Боби. — След смъртта му мама не искаше и да чуе да стана полицай. Последният удар й нанесе онова, което се случи с мен.

— Знаеш ли, татко, наистина харесвам Доротея. Намирам, че е симпатична, умна, забавна. Освен това те обича. Не че мама те мрази. Напротив. Дори мисля, че изпитва плътски желания към теб…

— Ама че приказки от едно дете! — изчерви се Боби и избърса от устните си пяната от капучиното. „Как неусетно минава времето — помисли си. — Докато се усетиш, дъщеричката ти започва да ти обяснява за птичките и пчеличките.“

— Не забеляза ли как се беше издокарала в твоя чест? — продължи Маги, сякаш не го бе чула. — Тревър е готин и е въшлив с пари, ала мама не умее да прикрива чувствата си. Забелязах как те гледаше днес — още малко и щеше да ти налети.

— Миличка, май забравяш, че говориш за своите родители.

— Говоря самата истина. Били сте женени цели дванайсет години, човече. Колкото до Доротея… мога да ти кажа само хубави работи. Адски ми харесваше. Моля те, направи всичко възможно да я откриеш… ако изобщо е жива.

Боби докосна ръката й и промълви:

— Точно това възнамерявам да направя. Ето защо засега не ще мога да прекарвам с теб почивните дни. Предполагам, че ще имам работа с опасни типове. Не искам ти да пострадаш.

— Съгласна съм, но ми позволи да ти помагам. Както виждаш, разбирам от електроника — мога да прониквам в различни компютри и да ти осигурявам необходимата секретна информация. Готова съм да изпълнявам различни поръчения, да провеждам телефонни разговори вместо теб… каквото се наложи. Татко, бездействието ме смазва. Готова съм да направя всичко за теб.

— Благодаря ти, скъпа. Благодарен съм и за вярата ти в мен.

— Знаеш ли какво ме тревожи, татко? Кръвта. Ако кръвта в апартамента и колата ти не е била нейна, ако тялото й не е било изгорено в крематориума, тогава коя всъщност е мъртвата?

— Тикнаха ме в затвора именно защото не успях да отговоря на този въпрос.

Маги победоносно вдигна палец, когато компютърът приключи издирването. Прочете данните на монитора и не успя да прикрие разочарованието си.

— Белият автомобил марка „Таунус“ е бил взет под наем… забележи — от корпорация „Изберете Стоун за губернатор“. Адресът е Корт Стрийт X 15, Бруклин.

— Боже мой! — изненадано прошепна Боби. „Опашката“, която го бе следвала след излизането му от затвора през целия град, не беше ченге на служба в прокуратурата, нахален репортер или някоя от горилите на Лу Барникъл.

Маги прибра лаптопа и дисковете в раничката и я метна на гърба си. Когато излязоха от кафенето, Боби я прегърна през раменете. Неколцина минувачи намръщено го изгледаха.

— Мислят те за педофил — изкиска се Маги.

Той отдръпна ръката си и гневно пъхна палци в колана си. Бяха му отнели онези месеци от живота му, когато още можеше да прегръща дъщеря си по улицата, без да прилича на извратен тип с млада любовница.

— Горе главата — наруши размислите му Маги. — Нали си свободен!

— Опасността не е отминала.

— Искаш ли да ти помогна с нещо? Да изровя някаква информация?

— Всъщност можеш да ми направиш голяма услуга — усмихна се той. — Прегледай изрезките от стари броеве на вестниците. Искам да науча повече за Сис Тузио.

— За онази вещица ли?

— Да. Интересувам се къде живее, от кои магазини пазарува. Кой университет е завършила, кои са приятелите й, има ли хобита…

— Дори ще открия откъде купува метлите, с които лети насам-натам — изкикоти се Маги.

Боби отвърна на усмивката й и й даде новия номер на мобилния си телефон.

— Май не бива да ме придружаваш до вкъщи — замислено изрече тя. — Не вярвам досадните репортери да са си отишли, освен това имаш много по-важна работа.

Той я целуна по страната, погледна новия си ръчен часовник и видя, че наближава три.

— Тръгвай, татко — промълви девойката. — Дано откриеш какво се е случило с Доротея.