Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боби Емет (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Quarters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Денис Хамил. Ченге в оставка

Издателска къща: „Ера“, гр. София

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

Предпечатна подготовка: Полистар

История

  1. — Добавяне

36.

Боби позна Уилям Франц, веднага щом го видя да се връща от почивката в шест вечерта. Боби чака почти половин час във фоайето пред кабинетите на бруклинските съдебно-медицински експерти в областна болница „Кингс“. С течение на годините, особено през осемдесетте, когато търговията с наркотици се разрасна, „Кингс“ бе заприличала на военно-полева болница. Там бяха обявили официално, че Шон Емет, бащата на Боби, е мъртъв.

Боби бе ходил много пъти там, докато работеше по различните случаи. Някъде на долния етаж тялото на Том Ларкин вероятно лежеше в найлонов чувал в голямата хладилна камера и чакаше да бъде разрязано за аутопсия.

Кабинетите на съдебно-медицинските експерти се намираха на приземния етаж, но залите за аутопсия бяха в студеното, дискретно подземие. Повечето жертви на престъпления, умрели в спешното отделение, бяха пренасяни долу в моргата. Боби ги беше виждал. Хора, убити в престрелки, побой, от свръхдоза, отравяне, наръгване с нож. Всички свършваха на масите от неръждаема стомана, разрязани хоризонтално и вертикално, отворени като човешки пликове, чието сложно съдържание се изследваше, за да се установи причината за смъртта.

Но в случая с кремираната жена, представена на съдебните заседатели като Доротея, нямаше тяло, което да разрежат и изследват. Само купчина сив прах. Но Карлос от крематориума бе дал на съдебния лекар Уилям Франц овъглените, но непокътнати зъби, оцелели от всепоглъщащите пламъци. Боби искаше да знае какво е станало с тях.

Той помнеше Франц от дните, когато още беше ченге в отдел „Наркотици“ в южен Бруклин и често носеше на закръгления, очилат мъж формуляри за подпис във връзка с различни убийства. Не разговаряха много, само за бюрократичните формалности. Боби го беше запомнил с пронизителния смях и с вечната миризма на лук. Не би искал да присъства на аутопсията на Франц.

Боби стана и поздрави Уилям, който пак миришеше на лук. Носеше очила с черни рамки и с лупи, дебели като стъклени тухли.

— Питах се кога ще дойдеш при мен, Емет — каза Франц, въртейки клечка за зъби в устата си, докато минаваше с къси, бързи крачки покрай секретарката. Махна на пазача и рече. — Можеш да го пуснеш.

После отвори тежката метална врата, грабна две бели престилки, хвърли едната на Боби, облече другата и тръгна по боядисания в зелено коридор към втора врата. Боби го последва и мигновено усети миризмата на формалдехид и на смърт.

— От полицейското управление в южен Бруклин ли ме помниш — попита Боби, — или от проклетите вестници?

— Не помня лицата на ченгетата, а само на убийците. Я ми кажи, наистина ли я уби?

Франц спря на стъпалата, обърна се и се усмихна на Боби. Скрити дълбоко във вълнообразната бездна зад очилата, светеха две малки, черни, широко отворени очи.

— Не.

— И аз така си помислих — изсмя се пронизително Уилям, после токовете на обувките му изтракаха надолу по останалите стъпала.

Боби изтръпна, когато минаха през още една врата и се озоваха в стаята за дезинфекция пред моргата. Франц му даде хирургични ръкавици и маска. Двамата надянаха защитно облекло, предпазващо от бактерии, разпространяващи се от труповете и пренасящи се по въздуха. Сетне влязоха в просторната, ярко осветена лаборатория с антисептични умивалници от неръждаема стомана и разпръснати навсякъде колички. Боби огледа масите за аутопсия, съоръжени с мощни лампи, микрофони и подставки с грижливо подредени инструменти — различни по размер триони, пили, скалпели и други сечива на смъртта. От двете страни на лабораторията имаше остъклени кабинети, където върху труповете работеха студенти по медицина. Един от тях вдигна глава и сякаш позна Боби. Сръга колегата си и двамата се вторачиха така, все едно виждаха знаменитост. Боби се надяваше, че трупът не е на Том Ларкин.

Франц влезе в малкия си, тесен кабинет и седна зад бюрото. Взе кана и си наля кафе. Сетне предложи на Боби.

— Не, благодаря — отговори Боби.

Уилям изсипа половин пакетче захарин „Суийт енд Лоу“ и попита:

— Знаеш ли, че „Суийт енд Лоу“ се произвежда тук, в Бруклин?

— Не може да бъде. И така, защо мислиш, че не съм я убил?

— Глас от гроба — пронизително се засмя Франц. — Дошъл си за зъбите, нали?

Уилям отпи малка глътка от кафето и намести малко по-високо на потния си нос замъглените от парата очила.

— Да — отговори Боби.

— Закъсня с около година и половина.

— Нима?

— Дадох ги на прокурора. Странно, но не бяха използвани като доказателство.

— „Странно“ не е най-точната дума. Прекарах година и половина зад решетките.

— Знам, знам. Обикновено не следя повечето убийства, които минават през мен. Не съм безчувствен, но човек претръпва пред безкрайния поток от семейно насилие и убийства заради наркотици. Помня децата, защото всяко едно от тях е невинно. Запомнил съм и твоя случай, при това не само защото пресата подробно се занимаваше с него.

— Тогава защо?

— Защото тук рядко получаваме пепелта — отново се засмя Франц.

— Всъщност не е пепел, а прах от кости.

— Аха, прочел си това-онова — рече Франц и пак отпи от кафето, сетне сипа още захарин.

— На кого даде зъбите?

— На самата Сис Тузио.

— Имаш ли разписка за това?

— Да. Но така и не ми ги върнаха. Казаха, че са ги загубили.

— Много удобно.

— Искаха да ме убедят, че това няма значение, защото Доротея Дубров и без това нямала зъболекарски картон, с който да ги сравнят.

— Адвокатът ми ще ти изпрати призовка да дадеш показания — каза Боби и стана. — Имаш ли нещо против?

— Не. Напротив. Защото онези зъби ми говореха така, сякаш между тях имаше език. Приказваха с нюйоркски акцент.

Боби се наведе над бюрото и се опита да види очите, скрити зад дебелите калейдоскопични лещи.

— Обясни ми това, Франц. Моля те…

— Пушеше ли приятелката ти?

— Мразеше цигарите. Беше вманиачена по здравословния начин на живот.

— И се предполага, че е била украинка, нали?

— Точно така.

Франц придвижи въртящия се стол до шкафа, издърпа едно от чекмеджетата, извади папка, върна се до бюрото и я отвори.

— Прокурорът може и да е изгубил зъбите — каза той, — но аз не съм изгубил лабораторните тестове. Съдейки по високото съдържание на катран и никотин в зъбите, жената, на която са принадлежали, е била страстен пушач. Американски цигари, защото са съдържали амониеви добавки. Американските тютюневи компании ги слагат, за да повишат нивото на пристрастяване. Вероятно е живяла в Ню Йорк през повечето от четирийсетте си години, съдейки по количеството флуорид в зъбите. Никъде в света, освен в Ню Йорк, не можах да намеря същия химичен състав на флуорид, какъвто има в онези зъби. Затова ти казах, че говорят с нюйоркски акцент. Ню Йорк е страхотен град, а?

Франц отново започна да се кикоти пронизително, сетне изведнъж спря, като видя, че Боби Емет е сериозен.

— Доротея не пушеше. Тя беше на двайсет и пет и бе живяла в Ню Йорк по-малко от година.

— Тогава трябва да те арестуват за убийството на друга — рече Франц и отново започна да се смее нервно, като сложи ръка на устата си.

— Може ли да преснимам тестовете? — попита Боби.

— Разбира се.