Денис Хамил
Ченге в оставка (33)

33.

Боби бе нагласил веригата на входа за кея на „Петата поправка“ така, че ако някой я дръпне, да падне малко квадратно късче алуминиево фолио.

Парчето беше на земята.

Това означаваше, че някой бе влизал в яхтата.

Боби извади револвера от джоба на джинсите си.

Преди да се качи на борда, той спря, за да се ослуша за други звуци, освен воя на нощния вятър, плискащите се вълни и носталгичната музика на групата някогашни хипита и настоящи милионери с големи яхти. Слушаха „Господин Дайре“ на Боб Дилън. Времената не се бяха променили много.

Боби си припомни какво бе правил. Беше се отбил в будката на охраната, за да попита Дъг, шефа на пристанището, дали някой го е търсил. Никой не бе питал за Боби, но на една от яхтите имало веселба и Дъг не проверил всеки, който минал през входа. „Някой може да се е вмъкнал с гостите“ — бе казал той.

Боби се качи на площадката над главната каюта, като се държеше за перилата. Протегна ръка и тихо потропа на вратата. Изчака минута. После вратата се отвори и от каютата излезе човек с бейзболна шапка и чаша за кафе. Боби скочи. Тялото му с тегло стотина килограма тупна на палубата. Уви лявата си ръка около врата на натрапника. Бейзболната шапка изхвърча от главата на непознатия. Чашата за кафе падна на пода, разсипвайки кубчета лед и някаква розова напитка. Боби опря револвера до главата с дълги коси.

— Мръднеш ли, това ще бъде последното, което ще направиш — прошепна той и в същия миг усети закръгления твърд задник.

Чу уплашен женски вик. Долови ухание на парфюм. Почувства две меки, топли ръце, опитващи да освободят гърлото от хватката му. Лявата му ръка се плъзна надолу и напипа женски гърди.

Санди Фрейзър се обърна към него, като се държеше за гърлото.

— Господи, Боби — каза тя със задавен глас, като леко фъфлеше от алкохола. — Минах, за да взема чашата си. Какво посрещане.

Санди се наведе и взе чашата с нейното име, която Боби бе взел със себе си, когато бе излязъл от охранителна фирма „Гибралтар“ в деня, в който го бяха пуснали от затвора. Той усети мирис на водка и на сок от червени боровинки. На чисти коси и уханен сапун. На лунната светлина видя, че Санди е облечена в тесни сини джинси, тъмносиньо поло и скъпи маратонки.

— Как, по дяволите, влезе тук? — попита Боби и пъхна револвера в джоба си.

— Хванах под ръка един тип и минах през охраната — отговори тя. Очите й блестяха от алкохола. — Мъжът зави надясно, аз — наляво. Знам името на яхтата ти, затова попитах една позната секретарка от бреговата охрана и тя ми каза къде е закотвена. Записана е на името на адвоката ти.

— Хитро.

Боби знаеше, че Санди лъже, защото яхтата още беше записана на името на фирмата на покойния баща на Изи. Това означаваше, че Санди е научила името и местонахождението от Барникъл, който ги знаеше от Сис Тузио. Адвокатът имаше право. Не се доверявай никому. Нито на Глисън, нито на Барникъл. Нито на Санди.

— Започнах да се тревожа, че ще прекарам нощта сама тук — усмихна се тя. — Ще ми сипеш ли питие?

— Колко изпи?

— Достатъчно, за да знам, че искам още. Не беше лесно да дойда тук…

Боби погледна в каютата, сетне дръпна Санди пред себе си като щит и влезе.

— Не ми вярваш, нали? — попита тя.

Той протегна ръка и запали лампата. Санди изглеждаше обидена. Без обувки с високи токове, тя беше по-ниска, отколкото Боби бе предполагал.

— Не. Не ти вярвам, Санди. Ти живееш с Лу Барникъл.

— Навремето той беше свестен — разочаровано каза тя. Приближи се до хладилника, извади лед и си приготви още едно питие. Движеше се шумно и непохватно. Разсипа кубчета лед и разля алкохол.

— И ти беше мило момиче — рече Боби. — Но сега си курвата на Барникъл.

Санди се обърна и замахна да го удари. Той я хвана за китката и я придърпа към себе си.

— Той те е изпратил, за да размекнеш мозъка ми, нали?

— Това е лъжа.

— Тогава защо си тук? От съжаление към бившия затворник? Да ме целунеш там, където боли. Не си прави труда. Няма да намериш къде ме боли.

— Тук съм, защото ме е страх — каза тя и от очите й бликна една-единствена сълза.

Боби я погледна. Искаше да й вярва, но не можеше. Даде й чашата и я поведе към спалнята. Санди изпи голяма глътка от коктейла с водка. Боби затвори вратата.

Дръпна черното перде и запали нощната лампа. Санди седна на леглото. Предизвикателно. Събуждаше в него нежелан копнеж. Боби беше верен на Доротея. Беше я чакал толкова дълго. Можеше да чака още. Затворът правеше странни неща с хората. Но той знаеше, че не може да позволи на времето, прекарано там, да повлияе на мисията му. Нямаше значение колко е силно изкушението.

— Къде е детето ти? — попита Боби. — Вкъщи при татко?

— Барникъл обича да говори, че е баща на бебето ми. Но вече ти казах, че не е. И ще ме убие, ако разбере, че съм го споменала пред някого.

Боби присви очи.

— Тогава защо продължаваш с тази игра? Спиш с него, нали? Защо? Заради общественото положение? За пари? Безопасност? Или заради обаятелната му личност?

Санди отмести поглед към вратата.

— Защо не престанеш да ме съдиш и не ме изслушаш?

Тя имаше право. Той я съдеше така, както всеки друг съдеше него.

— Добре — рече Боби. — Слушам те.

— Обвиниха ме в престъпление, което не съм извършила. В полицейската медицинска комисия. Сетне ме запознаха с една жена. Тя ми каза, че мога да реша проблемите си, като бъда… мила с един човек, който ме харесвал.

— Кой?

— Не мога да ти кажа. Още не. Първо трябва да заведа детето си на безопасно място.

— И какво стана после?

— Той беше женен. Аз бях самотна. Спах с него. Забременях. Нарочно. Той не знаеше. Жената ми каза, че това е част от сделката. Вече съм на години и исках бебето. Никога нямаше да създам неприятности на онзи човек. Можеше дори да не му кажа. Смятах сама да отгледам детето. Сетне бащата разбра за бебето.

— И какво направи?

— Паникьоса се. Поиска да го дам за осиновяване, когато се роди. Предложи ми пари. Но жената, която уреди тази история, отново ми скрои номер. Обвиниха ме, че съм уреждала подписи за одобрение за пенсии по болест. Направиха го да изглежда така, сякаш съм посредникът между непочтените ченгета и корумпираните лекари. Всичко беше измислица, но по документи изглеждаше правдоподобно. Инициалите и отпечатъците ми бяха на всички формуляри. Имаха записи на телефонни разговори между мен и някои от онези ченгета, с които се срещах. Хванаха ме натясно и ме заплашиха, че ще родя в затвора.

— Жената Мойра Фаръл ли беше?

— Да.

— И къде се вмества Барникъл в тази история?

— Той дойде при мен и каза, че прокурорът може да ме изпрати зад решетките и да загубя бебето си. Можел обаче да уреди нещата, ако направя каквото ми каже. Първо трябваше да се пренеса да живея с него. Да родя бебето, да се преструвам, че е негово и да му позволя да се подпише на свидетелството за раждане.

— Това не ти ли се стори странно? Имам предвид, че всеки ден хиляди безотговорни бащи бягат от децата си. А Лу Барникъл е искал да осинови дете, което не е негово.

— Бях уплашена до смърт. Той ми предлагаше покровителство. Другият вариант беше да прекарам най-хубавите си години в затвора. Нямах пари за добър адвокат. Нямам семейство, само леля в Джърси. Без работа и медицински привилегии, ме очакваше или живот със социални помощи, или затвор. А можех да живея в къща на плажа, да имам нова кола, гувернантка, издръжка и хубава храна. Какво трябваше да направя, по дяволите? Разбира се, че се съгласих. Е, наистина, догади ми се, че постъпвам така. Чувствах се като държанка. Още изпитвам същото. Затова ти изпратих писмото за измамата с пенсиите, която вършат.

— Защо избра мен?

— Защото знаех какво ченге си. Всички полицаи, с които се запознах, след като заживях с Барникъл, бяха подкупни. Започнах да мисля, че цялото полицейско управление е корумпирано. Тази операция е мащабна, Боби. Единственото ченге, което беше честно и можеше да направи нещо, беше ти. Надявах се, че ако разнищиш случая, ще се отърва от онези хора.

Той се замисли върху думите й. Разказът й съответстваше на начина на действие на Барникъл. Злепостави някого, за да неутрализираш заплахата. Беше постъпил така и с Боби. А в този случай беше скалъпил лъжливо обвинение срещу красива, уязвима жена. Но защо? Секс? Барникъл можеше да има всяка проститутка, която пожелаеше, с парите от измамата с пенсионния фонд.

— Какво трябваше да правиш в замяна? — попита той.

— Само да живея с Барникъл и да работя за него. Да обещая, че няма да разкрия самоличността на истинския баща на бебето, освен ако Барникъл не ми каже. И аз го сторих. Нямах избор, Боби.

— Спиш ли с него?

— Когато прояви интерес — отговори тя и наведе глава. — Това става рядко. Сигурна съм, че той има други жени. Аз съм за пред хората. Негова фасада. Не се гордея с това. Но го правя, за да не отида в затвора. И детето ми да бъде в безопасност.

— Откога се извършва измамата с пенсиите?

— От седем години. — Санди отново вдигна глава. Гримът се беше размазал около очите й. — Повече от година съм жена на Барникъл. Не знам дали ще издържа още дълго. Той мисли, че ме притежава. Ако го ядосам, може да накара да ме осъдят и ще спечели попечителството върху детето ми, защото по документи му се води баща.

— Няма да го направи, ако ми помогнеш да го вкараме в затвора.

Тя отпи от водката със сок от червени боровинки и го погледна. Или разказваше ужасно тъжна и сатанинска история, или беше страхотна актриса. Боби не отхвърли артистичните й заложби.

— Кой е истинският баща на бебето?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Ще ме убият. Или по-лошо. Намекнаха, че може да убият детето, а мен да оставят жива. Да ме обвинят в това престъпление. Не бих го понесла. Не съм такава героиня. Ти и аз знаем, че онези хора имат начини да направят така, че хората да изчезват и после да накисват друг…

— Да. А измамата с пенсионния фонд отива по-нагоре от Барникъл, нали?

— Да. Шефът непрекъснато му се обажда по телефона. Барникъл го нарича Изнудвача. Мисля, че Барникъл не знае кой всъщност ръководи операцията. Страхува се от онези по върховете. — Санди изпи питието си и попита. — Може ли да си налея още едно?

Боби взе чашата й, отключи вратата, влезе в камбуза и сложи много лед и сок от червени боровинки и малко водка. Знаеше, че Санди не се нуждае от питието, но така щеше да продължи да говори. Занесе й чашата и тя веднага отпи.

— Разкажи ми за Доротея — каза Боби. Седна по-близо до нея и се вторачи в очите й, опитвайки се да види онази мила млада жена от медицинската служба, което се държеше с всяко ченге като със свой брат или приятел. — Разкажи ми всичко, което знаеш за нея.

— Аз обичам Доротея — рече Санди.

— Това не ми говори нищо. И аз я обичам.

— Тя е една от най-свестните жени, които познавам. Аз… О, по дяволите… — Санди отново изпи голяма глътка от коктейла. — Истината ли искаш да знаеш? Завиждах й, защото те е накарала да се влюбиш в нея. Никой мъж не е изпитвал такива чувства към мен, както ти към нея.

— Но коя… беше тя, Санди? Когато бях в затвора, осъзнах, че не знам нищо за нея, освен че я обичам и съм обвинен в убийството й.

— Какво искаш да знаеш?

— Кого в Ню Йорк е дошла да види?

— Имаше друг мъж.

Сърцето му се сви и го обзе ревност.

— Кой?

— Не искаше да ми каже. Но не й беше любовник, а нещо като благодетел.

— Роднина?

— Не знам. Но Доротея получаваше пари от него. Спомена, че имала майка, която починала опозорена в Русия…

— Украйна — поправи я Боби.

— Точно така. Доротея продължи да плаща дяла от наема си, след като се премести да живее при теб. После в живота ми се появи Лу Барникъл. Доротея изчезна и аз…

Санди седеше на леглото и чакаше да бъде обладана. Боби не обичаше да се възползва от пияни и емоционално разстроени жени. Но вече нямаше правила. Не можеше да се довери на Санди. Още мислеше, че тя може да е подставено лице, изпратено от Барникъл, за да се чука с Боби и да изтръгне информация. Барникъл вероятно бе паднал толкова ниско, че да заповяда на собствената си държанка да използва сексуалния си чар, за да научи каквото може от Боби. На първо място беше изнудването.

— Боби, не искам аз и бебето ми да изчезнем като Доротея.

Санди наведе глава и тихо започна да ридае. Боби прибра револвера в джоба на джинсите си и вдигна брадичката й. Лицето й беше мокро от сълзите. Искаше му се да са истински.

— Никой не ме е прегръщал така, сякаш да изпитвам чувството, че потъвам — каза тя. — Прегърни ме, Боби. Само ме прегърни…

Боби я притисна до себе си. Усети твърдите й гърди. Санди обви ръце около врата му. Той посегна към задника й, но се спря. Тя беше топла и готова. Боби я вдигна и я сложи на леглото. Изглеждаше уязвима. През ъгъла на стъклото на прозореца той видя как червената светлина на Емпайър Стейт Билдинг примигва в дъждовното небе.

Ставаше все по-трудно. Погледна Санди и внимателно я зави с чаршафа.

— Доротея няма представа колко е щастлива — каза тя.

— Поспи малко. Аз ще легна на канапето.

— Боби, обещай ми, че ако с мен се случи нещо, синът ми ще отиде при леля ми в Ню Джърси и няма да остане при Лу Барникъл… Моля те, Боби…

— Нищо няма да се случи с теб, нито с детето ти, Санди. Опитай се да заспиш.

* * *

Лу Барникъл седеше сам в новото си беемве, паркирано на площадката на Седемдесет и девета улица над пристанището за яхти. Запали кубинска пура със златна запалка „Тифани“ и погледна към боядисаната в бяло и синьо яхта „Силвъртън“, която леко се поклащаше по вълните в кей 99-А. През прибора за нощно виждане, какъвто бе дал на повечето си оперативни работници, той бе видял призрачния зелен образ на Санди Фрейзър, която се качи на яхтата. Знаеше, че вътре тя е заета с врага му.

„Щом свърши с него — помисли Барникъл, — ще разбера какво е научила и какво му е казала. Санди Фрейзър се появи в живота ми като дар от небето. Когато се натъкна на операцията с пенсиите в медицинската комисия, адвокатката ми я изпрати за обяснение и покровителство. Накрая ще си разчистя сметките и с адвокатката. Само един човек има повече власт от мен. Изнудвача, анонимният отвратителен глас по телефона. Ще се справя и с онзи надут задник и ще стана шеф на цялата шибана операция. Но през това време ще работя за него, защото той държи картите. И парите. Засега ще се придържам към неговата схема и ще спечеля още пари, обществено положение и власт, отколкото съм мечтал. Кой мислеше, че всичко това ще стане, когато преди трийсет години завърших академията с малка тенекиена значка? Онова, което не мога да направя със значката, ще свърша със смелост и ум. Защото разбирам какво означава власт. Онези глупаци мислят, че работя за тях. Но те твърде дълго са седели зад бюрата. Брояха пари, без да съзнават какво и кого могат да купят с тях. Аз познавам окаяните шибани улици и лакеите, които са готови да умрат на тях в името на сляпата лоялност. Тъпите задници в костюми не разбират, че всъщност работят за мен. Аз, Лу Барникъл, се издигнах сам. Спечелих пари по старомодния начин. Откраднах ги. Но лайнарите като Изнудвача и адвокатката мислят, че има правила, дори отвъд границите на закона. Лековерни задници. На закона е окачена табелка с надпис: «Не работи». Единственият, който може да развали всичко, да ме нарани и да ме спре, е Боби Емет. Само той знае, че и от двете страни на оградата има мръсотия. Ако го оставя да слухти, ще разбере всичко. Днес следобед остана жив. Има повече живота и от шибана котка с конска подкова в задника. Но може би така е по-добре. Трябва да се науча да владея гнева си и да сдържам шибаното си его. Докато знам онова, което той научава, без да съзнава, Боби Емет също работи за мен. А той е умен детектив. По-изобретателен и безстрашен от всяко ченге, което познавам. Ако го използвам, както трябва, и го манипулирам, ще науча всичко, което той знае за другите боклуци, участващи в измамата. За Изнудвача. За адвокатката. Ще стана шефът. Трябва да свържа още една-две брънки, после ще притежавам цялата шибана верига. Ще оставя Боби Емет да намери онези липсващи брънки и когато го направи, той дори няма да подозира, че е работил за мен. Утре ще ми се обади Изнудвача и аз ще му съобщя последните новини. Изнудвача ще ми каже как да постъпя. Но тази нощ, сладка Санди, бъди добра с Боби Емет. Докато той те чука, аз всъщност го начуквам на него.“