Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (59)

59.

Девет месеца по-късно Лий дебнеше около тайното любовно гнезденце на един мъж, който скоро щеше да получи заявление за развод от измамената си съпруга. Изпълнена с подозрения, жената бе потърсила детектив и не след дълго Лий стана свидетел как през квартирата минава дълга върволица млади красавици. Съпругата държеше да получи солидно финансово обезщетение от виновника, който според последни данни притежаваше акции за около петстотин милиона в някаква високотехнологична фирма към Интернет. И Лий щеше да й помогне с огромно удоволствие. Прелюбодеецът му напомняше за Еди Стипович, богатия съпруг на бившата му жена. Докато събираше уличаващи доказателства, понякога имаше чувството, че замеря с камъни уродливата глава на ситния Еди.

Лий вдигна фотоапарата и направи няколко снимки на висока руса хубавица с минипола, отиваща с кръшна походка към къщата. Снимката на сладострастно ухиления виновник, застанал гол до кръста на прага с кутия бира в ръката, щеше да представлява доказателство номер едно за адвокатите на съпругата му. Напоследък разводите по взаимно съгласие сериозно засягаха занаята на частните детективи, но когато се стигнеше до подялба на имуществото, гадните удари все още намираха приложение. Никой не обичаше да се излагат на показ такива подробности. Особено когато имаше и деца, както в сегашния случай.

Дългокраката блондинка едва ли беше на повече от двайсет години — почти колкото дъщеря му Рене, — а съпругът гонеше петдесетте. Господи, тия проклети акции! Сигурно в тях имаше нещо вълшебно. Или пък просто човекът си беше чаровен с голото теме, шкембето и ниския ръст. Знае ли някой по какво си падат жените? Не, сигурно е заради парите, каза си Лий. Той остави фотоапарата настрани.

Беше август, което означаваше, че във Вашингтон са останали само неверните съпрузи, техните мацки и частните детективи. Горещо, задушно, противно време. Лий бе свалил страничното стъкло и се молеше за ветрец, докато дъвчеше бисквити и ги преглъщаше с минерална вода. Най-лошото в тая работа беше, че не му оставаше време дори да отскочи до тоалетната. Затова предпочиташе да си носи минерална вода. Празните шишета често му вършеха добра работа.

Той погледна часовника; наближаваше полунощ. Повечето прозорци в околните къщи и апартаменти отдавна бяха изгаснали. Запита се дали да не приключи следенето. През последните дни бе събрал доста нещо, включително няколко откровени снимки на среднощно къпане в топла вана под открито небе, които сигурно биха склонили тоя тип да се раздели с половината си богатство. Две голи момичета на гимназиална възраст се плискат из пенестата вода заедно с някакъв застаряващ глупак — това едва ли щеше да се понрави на акционерите в технологичната компания. Поне така смяташе Лий.

Животът му отново течеше по старото русло, стигащо понякога до убийствена скука. Ставаше рано, тренираше упорито, бъхтеше боксовата круша, правеше коремни преси и вдигаше тежести, докато не усетеше, че всеки миг ще се спука някоя артерия. После отиваше на работа и продължаваше без почивка до късна нощ, когато едва смогваше да вечеря в близкия „Макдоналдс“. Прибираше се сам и се опитваше да заспи, но така и не успяваше да потъне напълно в забрава. Ставаше, бродеше из апартамента, надничаше през прозореца и мислеше за цял куп неща, които изобщо не го интересуваха. Книгата на живота му с етикет „Какво щеше да стане“ бе запълнена до предела. Трябваше да си купи нова.

Имаше и някои плюсове. Брук Рейнолдс си бе поставила за задача да му изпраща клиенти, и то все качествени, заможни. Освен това караше мнозина пенсионери от ФБР, работещи в охраната на разни големи фирми, да му предлагат служба с висока заплата и дори дялово участие в акциите. Той неизменно отказваше. Каза на Рейнолдс, че оценява жеста, но предпочита да работи сам. Не си падаше по скъпите костюми. И не харесваше заведенията, където непременно трябва да използваш нож и вилица. Традиционните приложения към успеха несъмнено щяха да бъдат опасни за неговото здраве.

Често се срещаше с Рене и отношенията им ставаха все по-добри. Докато всичко не се размина, той почти не я изпускаше от очи. Искаше да е сигурен, че няма да й се случи нищо заради Робърт Торнхил и неговите съучастници. След като Торнхил се самоуби, страховете му избледняха, но Лий все още съветваше Рене да внимава. Тя бе обещала да му гостува преди началото на учебната година. Може би си струваше да пусне на Триш и Еди пощенска картичка с благодарности, че са я възпитали тъй добре. А може би не.

Животът е хубав, повтаряше си той. Работата му вървеше, беше здрав, отново общуваше с дъщеря си. Не бяха успели да го пратят на два метра под тревата. И бе сторил добро дело за родината. От хубаво по-хубаво. Чудно тогава защо се чувстваше тъй нещастен и жалък. Всъщност знаеше, но нищо не можеше да промени. Ама че шега! Типично за него. Да знаеш какво те мъчи, но да не можеш да го промениш.

В страничното огледало просветнаха лъчите на фарове. Той веднага насочи поглед към колата, която спираше зад него. Отначало помисли, че някой полицай иска да разбере какво търси тук няколко часа наред. Но не беше полицейска кола. Лий навъсено се озърна към къщата. Зачуди се дали онзи негодник не го е усетил. Може би сега викаше подкрепления да дадат урок на любопитния детектив. Лий от все сърце се надяваше да е така. Щангата лежеше на съседната седалка. Можеше да стане много забавно. Току-виж, му олекнало, като пребие някого. Или поне щеше да поразсее скуката.

Изненада се, когато от колата излезе само един човек и тръгна към него. Дребна, крехка фигурка, омотана в дълъг шлифер с качулка — твърде странно облекло при температура над трийсет градуса и стопроцентова влажност. Пръстите му се свиха около щангата. Когато фигурата наближи отляво, той заключи вратата. В следващия миг дъхът му спря.

Лицето, което го гледаше, бе съвсем бледо и изпито. Но несъмнено принадлежеше на Фейт Локхарт. Лий отключи и тя се вмъкна до него.

Дълго я гледа, докато най-сетне смогна да изрече с дрезгав глас:

— Господи, наистина ли си ти?

Тя се усмихна и изведнъж вече не беше толкова бледа, изпита и крехка. Свали шлифера. Отдолу беше по шорти и блузка с къси ръкави. Краката й бяха много бледи и по-тънки, отколкото ги помнеше. Лий осъзна, че дългите месеци в болницата са я стопили. Косата й бе пораснала, може би дори повече, отколкото при първата им среща. Естественият цвят й отиваше. Всъщност това изобщо не го интересуваше — би я взел дори без коса.

— Аз съм — тихо отвърна тя. — Или поне каквото е останало от мен.

— А онази фигура отзад Рейнолдс ли е?

— Да, нервна и много разстроена, че се поддаде на уговорките ми.

— Изглеждаш чудесно, Фейт.

Тя се усмихна смирено.

— Лъжец. Изглеждам ужасно. Още не смея да си погледна гърдите. Господи!

Говореше шеговито, но Лий усещаше колко мъка се крие зад небрежния тон. Протегна ръка и съвсем леко докосна лицето й.

— Знаеш, че не лъжа.

Тя стисна ръката му с изненадваща сила.

— Благодаря ти.

— Как я караш? Само фактите, нищо повече.

Тя предпазливо разкърши ръка и лицето й се изкриви от болка.

— Едва ли някога ще играя аеробика, но се крепя криво-ляво. Всъщност с всеки ден се чувствам малко по-добре. Лекарите очакват да се възстановя напълно. В краен случай някъде към деветдесет на сто.

— Не вярвах някога да те видя отново.

— Не можех да те изоставя.

Той се плъзна до нея и я прегърна през рамото. Тя примижа от болка и Лий веднага отскочи.

— Извинявай, Фейт, извинявай.

Тя се усмихна и отново дръпна ръката му около рамото си.

— Не съм чак толкова крехка. Дойде ли време да не можеш да ме прегръщаш, значи съм направо за гроба.

— Бих попитал къде живееш, но не искам да те застрашавам.

— И това ако е живот… — промърмори Фейт.

— Права си.

Тя се притисна към него и отпусна глава на гърдите му.

— След като ме изписаха от болницата, видях Дани. Когато ни казаха, че Торнхил се самоубил, едва не заподскача от радост.

— Напълно споделям чувствата му.

Тя го погледна.

— Ами ти как я караш, Лий?

— Аз ли? Все същата стара история. Никой не стреля по мен. Никой не ми казва къде да живея. Добре съм. Отървах се най-леко от всички.

— Лъжеш ли ме?

— Лъжа те — тихо призна той.

Размениха си бърза целувка, после още една, по-дълга. Движението бе толкова лесно. Накланяха глави точно колкото трябва, ръцете им се преплитаха безпогрешно като късчета от мозайка. Сякаш утре щяха да тръгнат към къщата край океана. Сякаш не бе имало никакъв кошмар. Как можеше за толкова кратко време да опознаеш някого тъй добре, като че цял живот сте били заедно? Господ дава само един такъв шанс, и то не всекиму. И пак Господ го бе отнел на Лий. Не е честно, помисли си той, не е редно. Притисна лице към косата на Фейт, за да попие всяка частица от нейния аромат.

— За колко време си тук? — попита той.

— Какво си намислил?

— Нищо особено. Вечеря у дома, тих разговор. И после да те прегръщам цяла нощ.

— Чудесно звучи, но за последното не съм много сигурна.

Той я погледна.

— Говоря буквално, Фейт. Искам само да те прегръщам. Нищо друго. Само за това си мечтаех през тия месеци. Да те прегръщам.

Фейт изглеждаше готова да се разплаче. Но вместо това избърса самотната сълза, бликнала от окото на Лий.

Лий се озърна към огледалото.

— Рейнолдс обаче едва ли е предвидила нещо такова.

— И на мен не ми се вярва.

Той отново я погледна и бавно изрече:

— Фейт, защо застана пред онзи куршум? Знам, че обичаш Бюканън и тъй нататък, но все пак защо?

Тя въздъхна тихо.

— Както ти казах веднъж, той е рядък човек, а аз — обикновено момиче. Не можех да го оставя да умре.

— Аз не бих го направил.

— А щеше ли да го направиш заради мен? — попита тя.

— Да.

— Човек се жертва заради хората, които обича. А аз много обичам Дани.

— Би трябвало да се досетя, след като имаше идеалната възможност да изчезнеш — фалшиви документи, сигурна къща, сметка в Швейцария, — а вместо това отиде във ФБР, за да спасиш Бюканън.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Но все пак оцелях. Справих се. Може би това ме прави поне мъничко необикновена, нали?

Лий обгърна лицето й с длан.

— Сега, когато си тук, никак не искам да си отиваш, Фейт. Всичко бих дал, всичко бих сторил, само да останеш при мен.

Тя плъзна пръст по устните му, целуна го, вгледа се в сините очи, зад които дори и сред нощния мрак сякаш се криеше топъл слънчев лъч. Не бе вярвала, че ще ги види отново; може би единствено надеждата, мисълта за тях я бе изтръгнала от смъртта. Сега не знаеше за какво друго си струва да живее. Освен за безграничната обич към този мъж.

— Включи двигателя — предложи тя.

Той я погледна с недоумение, но замълча. Врътна ключа и двигателят заработи.

— Карай напред.

Той отлепи от тротоара и колата зад тях незабавно повтори маневрата. Потеглиха плътно един зад друг.

— Рейнолдс сигурно си скубе косите — каза Лий.

— Ще го преживее.

— Накъде? — попита той.

— Колко бензин имаш?

Лий изненадано сви рамене.

— Днес съм стоял на място. Пълен резервоар.

Тя се бе сгушила до него, прегръщаше го през кръста и косата й го гъделичкаше по носа; ароматът й беше вълшебен, опияняващ.

— Дай да спрем на някоя отбивка край магистралата. — Тя се озърна към звездното небе. — Ще ти покажа съзвездията.

Той я погледна.

— Отдавна ли гониш звездите?

Тя се усмихна.

— Откакто се помня.

— А отсега нататък?

— Не могат да ме охраняват насила, нали?

— Така е. Но ще бъде опасно за теб.

— А не искаш ли да е опасно за нас?

— Както кажеш, Фейт. Както кажеш. Ами като ни свърши бензинът?

— Засега просто карай.

И Лий я послуша.