Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (56)

56.

В ранното утро сградата на Сената както винаги гъмжеше от народ. Робърт Торнхил крачеше енергично по дългия коридор, размахвайки куфарчето си. Миналата нощ бе успешна в редица отношения. Помрачаваше я само едно — че не успяха да открият Бюканън и Адамс.

Но иначе нощта мина просто чудесно. Мисис Торнхил бе силно впечатлена от животинската му енергия. Тя дори стана рано да му приготви закуска, облечена в черна прилепнала нощница. Това не се бе случвало от години — и закуската, и прилепналата нощница.

Заседателната зала се намираше в дъното на коридора. Малкото царство на Ръсти Уорд, помисли си Торнхил и изсумтя. Уорд управляваше по южняшки — гранитен юмрук в кадифена ръкавица. Приспиваше жертвите със своя сладникав провлечен говор и точно когато най-малко очакваха, изведнъж се нахвърляше да ги смаже, а проницателният му поглед и изумително точно подбраните думи направо приковаваха поредния нещастник на горещия стол.

Ръсти Уорд дразнеше старомодната изтънчена чувствителност на Торнхил във всяко едно отношение. Но тази сутрин той бе готов. Можеше да говори за наказателни отряди и тайни акции чак докато кравите се приберат у дома, както обичаше да казва самият Уорд; и в крайна сметка сенаторът щеше да разполага с точно толкова информация, колкото и в началото на заседанието.

Преди да влезе в залата, Торнхил бодро си пое дъх. Още отсега виждаше каква сцена го чака: Уорд и неговата компания седят зад тясната маса, председателят подръпва тирантите си, върти насам-натам тлъстото си лице и рови из записките, да не би да пропусне нещо. Щом влезеше Торнхил, Уорд щеше да му кимне с усмивка и да подхвърли някакво невинно приветствие, целящо да го обезоръжи, сякаш това изобщо можеше да се случи. Но какво да прави, горкият, трябва да си изкарва хляба. Старо псе нови номера не учи. И тази глупава поговорка беше от репертоара на Уорд. Жива скръб.

Торнхил отвори вратата и уверено тръгна по централната пътека. Някъде на половината път изведнъж осъзна, че днес са дошли много повече хора, отколкото обикновено. Тясната зала беше буквално претъпкана. Когато се огледа, видя множество непознати лица. Наближавайки масата за свидетели, той отново се изненада. Там вече седяха хора с гръб към него.

Той вдигна очи към комисията. Уорд го гледаше втренчено. Нямаше нито усмивка, нито приветствие.

— Мистър Торнхил, седнете на първия ред, ако обичате. Имаме да изслушаме един човек преди вас.

Торнхил се смая.

— Моля?

— Просто седнете, мистър Торнхил — повтори Уорд.

Торнхил погледна часовника си.

— За съжаление днес времето ми е ограничено, господин председател. Никой не ми е казал, че ще говори и друг свидетел. — Той се озърна към свидетелската маса. Не познаваше нито един от хората зад нея. — Дали да не пренасрочим заседанието?

Уорд погледна някъде зад гърба му. Торнхил се обърна. Униформеният полицай от охраната тържествено затвори вратата и опря гръб на нея, сякаш готов да отблъсне всеки опит за напускане.

Торнхил отново погледна Уорд.

— Да не би да съм пропуснал нещо?

— И така да е, след минута всичко ще стане кристално ясно — отговори зловещо Уорд. После погледна един от своите помощници и кимна.

Помощникът изчезна през една малка вратичка зад комисията. След няколко секунди се върна. И тогава Торнхил изпита най-големия потрес в своя живот, защото от вратата излезе Дани Бюканън и се отправи към свидетелската маса. Той дори не погледна към Торнхил, който сега стоеше като вкаменен насред пътеката, а куфарчето висеше неподвижно край бедрото му. Другите напуснаха свидетелската маса и заеха места между публиката.

Бюканън застана пред масата, вдигна ръка, даде клетва и след това седна.

Уорд погледна Торнхил, който все още не помръдваше.

— Мистър Торнхил, ако обичате, седнете, за да започнем.

Торнхил не можеше да откъсне очи от Бюканън. С неуверени стъпки той се насочи към единственото свободно място на първия ред. Едрият мъж на крайната седалка му направи път. Докато сядаше, Торнхил се озърна към него и срещна погледа на Лий Адамс.

— Радвам се да те видя отново — рече с усмивка Лий, после се облегна назад и насочи вниманието си към комисията.

— Мистър Бюканън — започна Уорд, — можете ли да ни кажете защо сте тук днес?

— За да дам показания относно един потресаващ заговор в Централното разузнавателно управление — отговори Бюканън със спокоен, уверен глас. През годините бе свидетелствал пред повече комисии, отколкото всички участници в аферата „Уотъргейт“, взети заедно. Намираше се на позната територия, разпита водеше най-добрият му приятел. Дошъл бе и неговият час. Най-сетне.

— В такъв случай предлагам да започнете от самото начало, сър.

Бюканън бавно отпусна ръце пред себе си, приведе се и заговори в микрофона:

— Преди около петнайсет месеца към мен се обърна високопоставен служител от ЦРУ. Той бе напълно запознат с моята работа. Освен това му беше известно, че познавам отблизо мнозина изтъкнати политици. Желаеше да му помогна в осъществяването на един много особен проект.

— Какъв проект? — подкани го Уорд.

— Искаше с моя помощ да събере компрометиращи сведения срещу някои конгресмени, за да ги изнудва.

— Да ги изнудва? Как?

— Той знаеше за моите усилия да подкрепя най-бедните държави и световните хуманитарни организации.

— Всички знаем за вашата дейност в тази насока — заяви решително Уорд.

— Както можете да предположите, работата съвсем не е лека. В този кръстоносен поход бях изразходвал по-голямата част от собственото си състояние. Човекът знаеше и това. Усещаше, че съм в отчаяние. Лесна плячка, мисля, че така ме нарече.

— Как точно щеше да се осъществява замисленото изнудване?

— Трябваше да влизам в контакт с някои конгресмени и държавни служители, които можеха да окажат влияние върху отпускането на чуждестранна помощ и други подобни програми. Щях да им казвам, че в замяна на услугите си ще получат възнаграждение, след като напуснат поста. Естествено, те не знаеха, но ЦРУ щеше да финансира тези „пенсионни“ фондове. Ако получех съгласие, щях да нося апаратура за звукозапис, осигурена от ЦРУ, и да събирам компрометиращи доказателства срещу тези хора. Освен това ЦРУ щеше да ги постави под наблюдение. Цялата им „незаконна“ дейност щеше да се документира и по-късно да бъде използвана срещу тях от същия човек.

— Как така?

— Мнозина от хората, които трябваше да подкупя, за да съдействат при отпускането на помощи, участват и в комисии, контролиращи ЦРУ. Например двама от членовете на тази комисия, сенаторите Джонсън и Макнамара, работят и в комисията по фондовете за външна политика. Човекът от ЦРУ ми даде списък с имената на всички хора, които иска да компрометира. Сенаторите Джонсън и Макнамара бяха в този списък. Планът му предвиждаше чрез заплахи да принуди тях и мнозина други да използват служебното си положение в полза на ЦРУ. Увеличение на бюджета, по-широки дейности, по-слаб контрол от страна на Конгреса. И тъй нататък. В замяна аз щях да им плащам значителни суми.

Бюканън погледна Джонсън и Макнамара, които преди десет години тъй охотно бяха приели неговото предложение. Както се полага, сега лицата им изразяваха само гняв и възмущение. През изминалата седмица Бюканън се бе срещнал с всички свои „пенсионери“, за да им обясни какво става. Ако искаха да оцелеят, трябваше категорично да подкрепят лъжливата му история. Какво друго им оставаше? Освен това трябваше да продължат съвършено безплатно подкрепата си за делото на Бюканън. Най-сетне наистина щяха да се превърнат в „благодетели“. Слава богу.

Беше разказал цялата истина и на Уорд. Старият му приятел прие нещата далеч по-спокойно, отколкото се надяваше Бюканън. Не го упрекна, а изцяло застана зад него. Трябваше да накажат по-тежкото престъпление.

— Това ли е цялата истина, мистър Бюканън?

— Да, сър — отговори Бюканън с физиономия на светец.

Торнхил седеше неподвижно. Лицето му бе като на смъртник, прекрачващ в газовата камера — по него се изписваха едновременно примирение, ужас и смайване. Очевидно Бюканън бе сключил сделка. Политиците щяха да подкрепят неговата версия. Торнхил четеше това по лицата на Джонсън и Макнамара. Как можеше да оспори твърденията им, без да разкрие собствената си роля? Нямаше начин да скочи и да заяви: „Не беше така. Бюканън ги подкупваше отпреди. Аз само го хванах и използвах момента, за да организирам изнудването.“ Ето я ахилесовата му пета. Никога не бе мислил за нея. Като в историята за жабока и скорпиона, само че този път скорпионът щеше да оцелее.

— Какво направихте? — попита Уорд.

— Незабавно потърсих хората от списъка, включително сенаторите Джонсън и Макнамара, и им разказах за станалото. Съжалявам, че тогава не успяхме да ви уведомим, господин председател, но трябваше да действаме в пълна тайна. Съвместно решихме да организираме нещо като измама. Аз щях да се преструвам, че изпълнявам плана на ЦРУ, а другите — че са се поддали. После, докато ЦРУ събираше материал за изнудване, аз от своя страна щях тайно да събирам доказателства срещу ЦРУ. Когато сметнехме, че уликите са неопровержими, щяхме да ги представим на ФБР.

Уорд свали очилата и ги разклати пред лицето си.

— Адски рисковано начинание, мистър Бюканън. Известно ли ви е дали тази операция по изнудването е била официално одобрена от ЦРУ?

Бюканън поклати глава.

— Очевидно не я организираше цялото Управление, а един отделен служител.

— Какво стана след това?

— Събрах необходимите доказателства, но по това време моята сътрудничка Фейт Локхарт, която не беше в течение на събитията, започна да подозира нещо нередно. Вероятно е смятала, че аз наистина организирам заговор за изнудване. Естествено, не можех да й се доверя. Тя се обърна към ФБР. Започна разследване. Човекът от ЦРУ узна за това и се опита да убие мис Локхарт. За щастие тя оцеля, но загина един агент от ФБР.

При тези думи из цялата зала се надигна шум.

Уорд се втренчи в Бюканън.

— Искате да кажете, че високопоставен служител в ЦРУ е извършил убийство на агент от ФБР?

Бюканън кимна.

— Загинаха още няколко души, включително… — За момент той наведе глава и устните му затрепериха. — Включително Фейт Локхарт. Това е причината да се явя днес тук. Искам да сложа край на убийствата.

— Кой е този човек, мистър Бюканън? — попита Уорд с отлично разиграно възмущение и любопитство.

Бюканън се завъртя и посочи право към Робърт Торнхил.

— Заместник-директорът по операциите Робърт Торнхил.

Торнхил скочи от стола, гневно размаха юмрук и изрева:

— Това е гадна лъжа. Цялата тази сбирка е цирк, гнусна комедия, каквато не съм виждал през всичките си години на държавна служба. Подмамвате ме тук, за да слушам нелепите възмутителни обвинения на тази личност. Те… те снощи бяха в дома ми. Този Бюканън и онзи, другият. — Торнхил гневно посочи Лий. — Той се целеше с пистолет в главата ми. Заплашваха ме със същата налудничава история. Твърдяха, че разполагат с доказателства, но избягаха, след като усетих техния блъф. Настоявам незабавно да бъдат поставени под арест. Смятам да заведа съдебно дело. А сега моля за извинение, но имам по-важна работа.

Торнхил се опита да мине покрай Лий, но частният детектив стана и прегради пътя му.

Торнхил се озърна към Уорд.

— Ако веднага не сторите нещо, господин председател, ще бъда принуден да повикам полицията по телефона. Едва ли ще ви е много приятно да видите тази история във вечерните новини.

— Имам доказателства за всичко, което описах — каза Бюканън.

— Какви? — провикна се Торнхил. — Онзи измислен запис, с който ме заплашвахте снощи? Ако е тъй, представете го. Каквото и да има на него, несъмнено ще се окаже фалшификация.

Бюканън отвори куфарчето, което лежеше на масата пред него. Вместо звукозапис той извади отвътре видеокасета и я подаде на един от помощниците на Уорд.

Пред погледите на всички присъстващи друг помощник докара количка, върху която имаше телевизор и видеокасетофон. Разположи я в ъгъла, където екранът щеше да се вижда най-добре. След това взе касетата, зареди я, отстъпи назад и натисна дистанционното управление. Всички загледаха със стаен дъх светналия екран.

Видяха как Лий и Бюканън напускат кабинета. После Торнхил седна зад бюрото си, взе телефона, поколеба се и измъкна от чекмеджето друг телефон. Напрегнато заговори в слушалката. Снощният му разговор прозвуча още веднъж пред цялата зала. Заговорът за изнудване, убийството на агент от ФБР, заповедта за ликвидиране на Бюканън и Лий Адамс. Победоносното изражение, с което остави слушалката, бе в невероятен контраст със сегашната му физиономия.

Когато екранът изгасна, Торнхил продължи да се взира в телевизора със зяпнала уста. Устните му помръдваха, но не издаваха нито звук. Куфарчето му с всичките документи се търкулна на пода.

Уорд почука с писалка по микрофона и впи поглед в Торнхил. По лицето на сенатора бе изписано леко задоволство, но то не можеше да се пребори с изражението на погнуса. Уорд наистина изпитваше отвращение от видяното.

— След като сам признахте, че снощи тези хора са ви посетили, едва ли ще обявите доказателството за фалшифицирано, мистър Торнхил — рече Уорд.

Дани Бюканън седеше кротко с наведена глава. Лицето му изразяваше облекчение, печал, надежда и безпокойство за бъдещето. Очевидно и той желаеше да сложи точка веднъж завинаги.

Лий гледаше втренчено Торнхил. Другата задача, която изпълни снощи в жилището на Торнхил, беше сравнително проста. Използваната технология действаше чрез електрическата мрежа. Апаратурата представляваше безжична система с предавател от 2,4 гигахерца, скрита камера и антена — всичко това маскирано като противопожарен детектор в кабинета на Торнхил. Дори наистина изпълняваше функциите на детектор, като същевременно предаваше изображения. Получаваше енергия от нормалната електрическа инсталация и подаваше ясен образ и звук за всичко станало в обсега на камерата. Торнхил бе попречил на компрометиращия разговор да напусне къщата, но изобщо не бе предположил, че вътре в самия му кабинет има миниатюрен троянски кон.

— Готов съм да дам показания пред съда — каза Дани Бюканън.

Той стана, обърна се и тръгна по пътеката.

Лий потупа Торнхил по рамото.

— Извинете ме — рече учтиво той.

Торнхил сграбчи ръката му.

— Как го направи? — попита той.

Лий се изтръгна и догони Бюканън. Двамата тихо напуснаха залата.