Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (25)

25.

— Какво точно търсим тук, Лий? — попита Фейт.

След аерогарата бяха сменили три таксита. Последното ги остави насред някакъв безлюден квартал и оттогава вървяха вече няколко километра по тесни улички.

Лий се озърна към нея.

— Правило номер едно, когато бягаш от закона: винаги предполагай, че ще открият таксито, което си ползвал. Затова в никакъв случай не слизай при истинската си цел. — Той посочи напред. — Наближаваме.

Докато вървяха, Лий вдигна ръце, извади контактните лещи и очите му си възвърнаха нормалния син цвят. Той прибра лещите в специална кутийка и я пусна в сака.

— Много дразнят, проклетите.

Фейт се загледа напред, но не видя нищо друго, освен порутени къщи, напукани тротоари и хилави дръвчета. Вървяха успоредно на шосе I във Вирджиния, наричано още магистрала Джеферсън Дейвис, по името на президента на Конфедерацията. Помисли си каква ирония на съдбата е да се намират тук, край пътя, с името на човек, опознал най-добре какво е да те преследват. След Гражданската война момчетата в синьо бяха гонили Дейвис из целия Юг, преди накрая да го заловят и хвърлят за дълги години в затвора. Фейт знаеше неговата история, само не искаше да я сполети същата участ.

Не беше идвала в този край на Северна Вирджиния. Районът бе индустриален, осеян със закъсали дребни предприятия, авторемонтни работилници и дребни корабостроителници, съмнителни открити гаражи с ръждясали фургони вместо канцеларии и мизерен битпазар в някаква вехта сграда, готова да рухне всеки момент. Малко се изненада, когато Лий зави и тръгна към магистралата. Тя побърза да го догони.

— Не трябва ли да напуснем града? Нали сам каза, че ФБР може всичко. А и онези, другите, за които не искаш да говориш. Сигурна съм, че убиват, без да им мигне окото. А ние, вместо да бягаме, обикаляме из предградията. — Лий не отговори и тя го сграбчи за ръката. — Лий, моля те, ще ми кажеш ли какво става?

Той спря толкова рязко, че Фейт се блъсна в него. Все едно бе връхлетяла върху стена.

Лий я изгледа свирепо.

— Смятай ме за глупак, ако искаш, но кой знае защо не мога да се отърва от чувството, че колкото повече сведения получиш, толкова по-вероятно е да ти хрумне поредната плиткоумна идея, дето накрая ще ни вкара на два метра под земята.

— Слушай, съжалявам за станалото на аерогарата. Прав си, беше голяма глупост. Но имах причини.

— Причините ти са тъпи. Целият ти живот е тъп — гневно отсече той и продължи напред.

Тя изтича след него, дръпна го за ръката и двамата се спогледаха.

— Добре, щом наистина мислиш така, какво ще кажеш да се разделим? Още сега. Всеки за себе си.

Той сложи ръце на кръста си.

— Заради теб не мога нито да се прибера у дома, нито да използвам кредитна карта. Нямам пистолет, федералните ме гонят по петите и имам в портфейла четири долара. И очакваш с радост да приема щедрото ти предложение.

— Можеш да вземеш половината от парите ми.

— А ти накъде смяташ да тръгнеш?

— Може целият ми живот да е тъп, но колкото и да не ти се вярва, знам как да се пазя.

Той поклати глава.

— Няма да се разделяме. По много причини. Първо, ако случайно федералните ни спипат, искам да си до мен и да се кълнеш в мило и драго, че твоят покорен слуга е невинен като новородено бебче и няма нищо общо с целия този кошмар.

— Лий!

— Край на разговора.

Той закрачи бързо напред и Фейт се отказа да спори. Истината бе, че не искаше да остава сама. Догони го и двамата завиха по магистралата. Изчакаха да светне зелено и притичаха отсреща. Лий остави чантите на земята.

— Искам да чакаш тук. Там, където отивам, може да ме познаят и не бих желал да си с мен.

Фейт се озърна. Зад нея се издигаше висока мрежеста ограда, увенчана с бодлива тел. Малко по-навътре имаше работилница за ремонт на яхти. Из двора обикаляше доберман. Нима яхтите се нуждаеха чак от такава охрана? Кой знае, може би тук се налагаха подобни мерки. Малко по-нататък стърчеше грозна бетонна сграда. Големи червени надписи по прозорците обявяваха, че тук се намират най-изгодно нови и стари мотоциклети. Нищо чудно — паркингът отпред беше препълнен с тях.

— Трябва ли да стоя сама тук? — попита тя.

Лий измъкна от чантата бейзболно каскетче и си сложи тъмните очила.

— Да — отсече той. — Или само ми се е счуло, че знаеш как да се пазиш?

Тъй като не успя да измисли подходящ язвителен отговор, Фейт се задоволи само да изгледа яростно Лий, който изтича през улицата и влезе в магазина. Докато чакаше, тя ненадейно усети зад себе си нечие присъствие. Обърна се и видя едрия доберман. Явно мерките за безопасност в съседната работилница не предвиждаха затваряне на проклетата порта! Когато животното се озъби и нададе ужасяващо глухо ръмжене, Фейт бавно посегна надолу и хвана чантите. Като ги държеше пред себе си, тя отстъпи през улицата към паркинга на магазина за мотоциклети. Кучето загуби интерес към нея и бавно се върна зад оградата.

Фейт въздъхна от облекчение и остави чантите. Забеляза двама възпълни хлапаци с едва наболи бради да се въртят около някаква стара ямаха, хвърляйки от време на време любопитни погледи към нея. Тя нахлупи каскетчето още по-ниско и се престори на заинтересувана от лъскаво червено кавазаки — естествено, обявено за продан. От другата страна на магистралата имаше фирма за тежко строително оборудване. На десетина метра височина под куката на грамаден кран висеше малък телфер с надпис НАЕМЕТЕ МЕ. Накъдето и да погледнеше, виждаше свят, за който вече не знаеше почти нищо. Беше обикаляла на съвсем друго ниво — световни столици, високи политически залози, придирчиви клиенти, чудовищна власт и невероятни пари, местещи се непрестанно като континенталните плочи. Те премазваха всичко наоколо, без дори да забележат. Изведнъж Фейт осъзна, че истинският свят е това — двутонен телфер, увиснал като кукла на конци. Наемете ме. Дайте работа на хората. Изградете нещо.

Но Дани й бе дал шанс да запълни живота си. Такива като нея се срещаха под път и над път; и все пак тя вършеше добро в този свят. Вече десет години даваше помощ на хора, които отчаяно се нуждаеха от нея. Може би през тези десет години изкупваше и вината, с която бе израснала, гледайки как баща й въпреки всичките си добри намерения причинява болка на хората със своите машинации. Всъщност и до днес не смееше да задълбае из тази част от живота си.

Фейт чу стъпки и се обърна. Зад нея стоеше мъж с джинси, черни ботуши и фланела с емблемата на магазина. Беше млад, на не повече от двайсет и пет, с големи замечтани очи, висок, строен и привлекателен. Той знаеше, че е хубав — личеше си по самонадеяните му маниери. Личеше още, че интересът му към Фейт не е служебен.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? С каквото и да било?

— Само гледам. Чакам приятеля си.

— Хей, това тук е чудесна машина. — Той посочи един мотоциклет БМВ, за който дори неопитното око на Фейт веднага усети, че струва луди пари. Чисто прахосничество, помисли си тя. И веднага си спомни, че скъпата кола в гаража на още по-скъпото й жилище е именно БМВ.

Младежът погали с длан резервоара на мотоциклета.

— Мърка като котенце. Грижиш ли се за хубавите неща, и те се грижат за теб. Както трябва.

Той я погледна и намигна.

Фейт се зачуди дали това му е коронната реплика пред момичетата.

— Не ги карам, само се возя — отвърна небрежно тя и веднага съжали за думите си.

Младежът се усмихна широко.

— Е, това беше най-приятната новина за целия ден. Дори за цялата година. Значи само се возиш, а? — Той се разсмя и плесна с ръце. — Какво ще кажеш за една разходка, сладурче? Да видиш как умея да возя. Качиш ли се, няма слизане.

Фейт се изчерви.

— Не ми харесват вашите…

— Добре де, не се ядосвай. Ако ти трябва нещо, казвам се Рик. — Той извади визитна картичка и пак й намигна. После добави тихо: — Домашният телефон е отзад, малката.

Тя погледна с погнуса картичката в ръката му.

— Добре, Рик, но обичам да съм наясно с кого си имам работа. Приятелят ми е вътре. Да видим дали си чак такъв мъж, че да му застанеш насреща.

Рик вече не изглеждаше толкова самонадеян.

— Мъж съм във всяко едно отношение, маце.

— Радвам се да го чуя. Моят приятел е висок колкото теб, но има страхотна фигура на атлет.

Рик се навъси и ръката с картичката увисна надолу. Фейт усети, че е изчерпал заучените фрази, а не му стига съобразителност да измисли нови. Погледна го втренчено.

— Да ти кажа още, че има рамене колкото Небраска. И май пропуснах да спомена, че във флота е бил шампион по бокс.

Рик прибра картичката.

— Тъй ли?

Тя посочи зад гърба му.

— Ако не вярваш, той вече е тук. Иди да го питаш.

Рик рязко се завъртя. Лий излизаше от магазина с две каски и два кожени гащеризона. От джоба на якето му стърчеше сгъната карта. Дори през дебелите дрехи личеше солидното му телосложение. Той изгледа подозрително Рик.

— Познавам ли те? — грубо запита Лий.

Рик се усмихна плахо, огледа Лий от глава до пети и преглътна с усилие.

— Ннне, сър — измънка той.

— Тогава за какъв дявол ми се пречкаш, хлапе?

Фейт побърза да се намеси.

— О, просто ме питаше какви мотори харесвам най-много, нали, Рики?

Тя се усмихна на младия продавач.

— Точно така. Да. Е, довиждане.

И Рик се отдалечи към магазина почти тичешком.

— Чао, сладурче — подвикна след него Фейт.

Лий я погледна сърдито.

— Казах ти да чакаш отсреща. Дявол да го вземе, не можеш ли да останеш сама поне за минута?

— Имах среща с един доберман. Отстъплението изглеждаше най-благоразумно.

— Ясно. А с тоя тип какво уговаряше? Да ме нападне, за да избягаш ли?

— Не ми се сърди, Лий. Няма такова нещо.

— Жалко. Поне щях да си изкарам яда върху някого. Какво искаше всъщност?

— Хлапето искаше да ми пробута нещо, но не мотоциклет. — Тя посочи багажа в ръцете му. — Какво е това?

— Задължителна екипировка за мотоциклетисти през този сезон. Когато караш със сто километра в час, става студеничко.

— Но ние нямаме мотоциклет.

— Вече имаме.

Тя го последва зад ъгъла на сградата, където ги чакаше грамадна хонда „Голд Уинг SE“. С блестящия хром, футуристичните форми, високотехнологичните приспособления и голямото защитно стъкло приличаше на машина, каквато би си избрал Батман. Беше боядисан в перленосив цвят с тъмнозелени ивици по ръбовете и имаше двойно седло с високи тапицирани облегалки. Пътникът отзад щеше да се чувства удобно като в гнездо. Мотоциклетът бе тъй огромен, че приличаше на открит джип.

Лий постави ключа на място и започна да навлича гащеризона. Подаде другия на Фейт.

— И къде смяташ да ходиш с това чудо?

Лий дръпна ципа нагоре.

— Ние отиваме в твоята къщичка в Северна Каролина.

— Толкова път с мотоциклет?

— Не можем да наемем автомобил без кредитна карта и документи. Твоята и моята кола не ни вършат работа. Не можем да се качим на влак, самолет или автобус. ФБР ги следи. Или ще чакаме да ни пораснат криле, или тръгваме с тая машина.

— Никога не съм се качвала на мотоциклет.

Лий си свали тъмните очила.

— Не се налага да караш. Това е моя работа. Е, какво ще кажеш? — усмихна й се той. — Да се повозим ли?

Последните думи зашеметиха Фейт като удар. Тя пламна цялата, когато го видя да яхва могъщата машина. И сякаш по волята на съдбата точно в този миг слънцето надникна през облаците. Светъл лъч заигра по ослепително сините очи и ги превърна в пламтящи сапфири. Фейт нямаше сили да помръдне. Господи, та тя едва дишаше; коленете й се подгъваха.

Беше в пети клас, през обедната почивка. Момчето с мъжествени сини очи, точно като на Лий, спря велосипеда си до люлката, където седеше тя с книга в ръка.

— Да се повозим ли?

— Не — отговори тя, после веднага пусна книгата и скочи зад него.

Два месеца ходиха заедно, мечтаеха за съвместно бъдеще, кълняха се във вечна обич, макар че така и не се целунаха по устните. После майка й почина и трябваше отново да се преместят. За миг Фейт се запита дали не е срещнала някогашното момче. Беше прогонила спомена за него толкова упорито, че дори не му помнеше името. Можеше да е той, нали? Мислеше си така, защото досега краката й се бяха подкосявали само веднъж — през онзи ден в училищния двор. Тогава момчето каза същите думи, очите му заблестяха под слънцето точно по същия начин и сърцето й заподскача така, сякаш щеше да се пръсне, ако не тръгнеше с него. Точно както сега.

— Добре ли си? — попита Лий.

Фейт се подпря на кормилото и отговори спокойно, доколкото можеше:

— Значи просто ще те оставят да тръгнеш с мотоциклета?

— Брат ми е управител на магазина. Официално взимаме машината за по-продължителна проверка.

— Просто не мога да повярвам, че го правя — промърмори тя. Но също като в пети клас нямаше сили да се отдръпне от мотоциклета.

— Помисли си за другия вариант и тогава ще бъдеш пределно щастлива да си наместиш задничето върху хондата.

Той отново си сложи тъмните очила и дръпна надолу стъклото на шлема сякаш за да подчертае края на разговора.

Фейт облече гащеризона и с помощта на Лий успя да си сложи шлема както трябва. Той прибра чантите в големия багажник на хондата и Фейт се качи отзад. Лий включи двигателя, форсира го за няколко секунди, после даде газ. Когато отпусна съединителя, ускорението отметна Фейт назад към облегалката и тя изведнъж откри, че се е вкопчила с всичка сила в Лий, а мотоциклетът лети на юг по магистралата.

Едва не изхвръкна от седалката, когато гласът отекна в ухото й.

— Добре, успокой се. Това е радиовръзка между двата шлема. — Лий усети, че я е стреснал, и продължи по-тихо. — Пътувала ли си някога с кола до къщата?

— Не, винаги със самолет.

— Нищо. Аз имам карта. Хващаме шосе 95 и в Ричмънд продължаваме по междущатска магистрала 64. Така ще стигнем до Норфолк. Оттам нататък би трябвало да е лесно. По пътя ще хапнем някъде. Надявам се да пристигнем още по светло. Разбра ли?

Тя първо кимна, после се сети да каже на глас:

— Разбрах.

— А сега се облегни назад и кротувай. Попаднала си в добри ръце.

Вместо да го послуша, тя се приведе напред, обгърна с ръце кръста му и стисна здраво. Изведнъж я изпълниха спомени за онези прекрасни два месеца в пети клас. Това трябваше да е предзнаменование. Може би щяха да потеглят право напред и вече никога да не се върнат. Да наемат яхта и да стигнат с нея до някое късче земя из Карибско море, недокосвано от човешки крак — място само за тях двамата. Тя щеше да поддържа колибата като добра домакиня, да готви с кокосово мляко или нещо подобно, а Лий всеки ден да лови риба. Нощем щяха да се любят под лунното сияние и никой нямаше да ги дебне. Тя се притисна още по-плътно до него. Всичко това й се струваше много приятно. И напълно възможно при дадените обстоятелства. Напълно.

— А, Фейт, и още нещо — изрече в ухото й гласът на Лий.

Тя притисна шлема си към неговия, усети с гърди твърдината на мощния му гръб. Отново беше на двайсет години, вятърът носеше опиянение, слънцето я изпълваше с радост и нямаше други тревоги освен изпита в края на семестъра. Изведнъж си представи как лежат голи под открито небе — преплетени, бронзови, с мокри коси; точно това й се искаше, вместо да лети със сто километра в час по асфалта, стегната в този дебел костюм.

— Да?

— Ако още веднъж си наумиш да ми врътнеш номер като на аерогарата, същите тези добри ръце ще ти извият вратлето. Ясно?

Тя се отдръпна и с всичка сила притисна гръб в тапицерията на облегалката. Колкото може по-надалеч от него. От своя прекрасен рицар с омайващи сини очи.

Край на сънищата. Край на мечтите.