Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (55)

55.

Вечерята в Белия дом бе наистина незабравима за мисис Торнхил. Нейният съпруг обаче продължаваше да работи и тук. Той седеше на дългата маса и отговаряше, ако някой се обърнеше към него, но през повечето време само слушаше разговорите. Тази вечер имаше доста чуждестранни гости, а Торнхил знаеше, че добрите разузнавателни сведения могат да дойдат при най-необичайни обстоятелства, дори на вечеря в Белия дом. Нямаше представа дали гостите разпознават в него служител от ЦРУ. Той не вдигаше шум около професията си. Утре „Вашингтон Поуст“ щеше да ги отбележи в списъка на гостите само като „мистър Робърт Торнхил и неговата съпруга“.

Смешното беше, че Торнхил получи поканата не заради своя пост в ЦРУ. Кой и защо попада на церемонии в Белия дом — това бе една от най-големите загадки на столицата. В случая поканата бе признание за благотворителните усилия на жена му в полза на бедняците от окръг Колумбия — дейност, в която участваше дори и първата дама. А Торнхил трябваше да признае, че жена му наистина се е посветила на тази кауза. С изключение на времето в клуба, разбира се.

Обратното пътуване мина без произшествия; разговаряха на светски теми, макар че Торнхил през цялото време мислеше за обаждането на Хауард Константинопъл. Загубата на трима души бе за него както личен, така и професионален удар. Работеше с тях от години. Просто не можеше да си представи как така и тримата са загинали. В момента бе пратил свои хора в Северна Каролина да узнаят колкото се може повече за това.

Константинопъл не се обади повече. Кой знае дали не беше избягал. Но Фейт и Бюканън бяха мъртви. Както и онази Рейнолдс. Или поне Торнхил предполагаше, че са мъртви. Особено го тревожеше фактът, че вестниците изобщо не споменаха за шест трупа, открити в луксозна вила край океана. Оттогава бе минала вече цяла седмица, а около случая цареше пълно мълчание. Може би Бюрото го прикриваше заради крайно неприятните изводи, които следваха от събитията. Да, напълно в техен стил. За жалост, откакто Константинопъл изчезна, Торнхил бе останал без очи и уши в Бюрото. Трябваше скоро да се погрижи за това. Внедряването на нов агент щеше да му отнеме време, но беше напълно възможно.

Е, така или иначе, следата нямаше да доведе до него. Тримата му агенти имаха толкова дълбоко прикритие, че властите щяха да имат голям късмет, ако изобщо успееха да проникнат под най-горния слой. По-надолу нямаше да открият нищо. Когато научиха за гибелта на тримата, той и неговите колеги от подземната зала вдигнаха тост в тяхна чест.

Имаше и още една неприятна подробност — Лий Адамс. Той беше потеглил с мотоциклета, вероятно към Шарлотсвил, за да охранява дъщеря си. Но не бе пристигнал там — Торнхил знаеше това със сигурност. Тогава къде се намираше? Дали не се бе върнал, за да убие някак агентите на Торнхил? Но сам човек да победи и тримата бе немислимо. А в телефонния разговор Константинопъл не спомена нищо за Адамс.

Докато колата продължаваше да се носи напред, Торнхил изведнъж се почувства много по-самоуверен, отколкото в началото на вечерта. Трябваше да следи положението много внимателно. Може би някакво съобщение вече го чакаше у дома.

Когато колата зави по алеята, Торнхил погледна часовника си. Вече бе късно и не му оставаше много време за сън. Утре трябваше да се яви пред комисията на Ръсти Уорд. Беше подготвил отговори за въпросите на сенатора — тоест имаше готовност да сипе тъй безсрамни лъжи, че и стените на залата да се изчервят.

Торнхил изключи алармената система, целуна жена си за лека нощ и я изпрати с поглед, докато се изкачваше нагоре към спалнята. Тя все още бе много привлекателна — стройна, с изящни кости. Наближаваше време да се пенсионира. Може би нямаше да е чак толкова зле. Понякога го навестяваха кошмарни видения — как се измъчва с безконечни партии бридж, клубни вечери, благотворителни сбирки; или пък с досада размахва стика по игрищата за голф, а нетърпимо високомерната му съпруга неизменно е нейде наблизо.

Но сега, докато гледаше как чудесно оформеният й гръб се изкачва нагоре, Торнхил изведнъж откри далеч по-привлекателни варианти за златните си години. Двамата все още бяха сравнително млади, богати; можеха да обиколят света. Той дори си помисли, че тази вечер може да подрани в леглото и да задоволи плътските желания, които го обзеха внезапно, докато гледаше как мисис Торнхил се възнася грациозно към спалнята. Харесваше му да я гледа как сваля обувките с висок ток от краката си, обгърнати в черни чорапи; как плъзва ръка по заобленото си бедро; как разпуска косата си по гърба и мускулите на раменете потрепват при всяко движение. Все пак безбройните часове в клуба не бяха отишли напразно. Да, реши той, само ще отскочи до кабинета да провери за оставени съобщения, след това ще се качи право при нея.

Торнхил включи лампата в кабинета и тръгна към бюрото. Канеше се да провери за съобщения в секретния си телефон, когато чу шум. Завъртя се към остъклената врата за градината. Тя бе отворена и през нея прекрачи човек.

Лий насочи пистолета право към него, вдигна пръст пред устните си и се усмихна. Торнхил настръхна, зашари с очи насам-натам, но нямаше накъде да бяга. Ако хукнеше или извикаше, щеше да умре; усещаше това в погледа на посетителя. Лий прекоси кабинета и заключи вратата. Торнхил го гледаше мълчаливо.

Втората му изненада дойде, когато още един човек влезе през стъклената врата и заключи и нея.

Дани Бюканън изглеждаше съвършено спокоен, почти сънлив, но в очите му танцуваше бясна енергия.

— Кои сте вие? Какво търсите в моята къща? — попита Торнхил.

— Очаквах нещо по-оригинално, Боб — каза Бюканън. — Толкова често ли срещаш призраци от близкото минало?

— Сядай — нареди Лий на Торнхил.

Торнхил огледа пистолета още веднъж, после се отдръпна и седна на кожения диван срещу двамата. Развърза папийонката си и я остави настрани, като се мъчеше да прецени положението и да избере стратегия за действие.

— Мислех, че имаме сделка, Боб — продължи Бюканън. — Защо изпрати онзи екип от убийци? Много хора загинаха безсмислено. Защо?

Торнхил го изгледа подозрително, после насочи очи към Лий.

— Не знам за какво говорите. Дори не ви познавам, по дяволите!

Ясно беше какво мисли Торнхил — че Лий и Бюканън носят микрофони. Може би работеха за ФБР. И бяха в къщата му.

— Аз… — Бюканън се запъна и погледна Лий. — Ние дойдохме като единствените оцелели, за да сключим някакво споразумение. Не искам до края на живота си да се озъртам през рамо.

— Споразумение ли? Ами ако викна на жена си да се обади в полицията? Харесва ли ви такова споразумение? — Торнхил се втренчи в Бюканън и се престори, че го е разпознал. — Май съм ви виждал някъде. Във вестниците ли?

Бюканън се усмихна.

— Спомняш ли си онзи запис, за който Константинопъл ти каза, че е унищожен? — Той бръкна в джоба си и извади касета. — Е, човекът малко се заблуждаваше.

Торнхил гледаше касетата, като че беше парче плутоний, което се канеха да натъпчат в гърлото му. Той също бръкна в джоба си.

Лий надигна пистолета.

Торнхил го изгледа с мълчалив упрек, после бавно извади лулата и я запали. След като пусна няколко облачета дим, се обърна към Бюканън.

— Тъй като изобщо не знам за какво говорите, защо не пуснете тази касета? Може би тя ще обясни какво търсят двама непознати в моя дом.

Ако на тази касета беше записано как разговарям за убийство на агент от ФБР, изобщо нямаше да сте тук, а аз вече щях да съм арестуван. Блъф, блъф, блъф, Дани.

Бюканън бавно потупа с касетата по дланта си. Лий изглеждаше нервен.

— Хайде, като сте ми разпалили любопитството, не се дърпайте в последния момент — каза Торнхил.

Бюканън пусна касетата на бюрото.

— Може би по-късно. В момента искам да знам какво ще направиш за нас. За да не отидем във ФБР и да разкажем всичко, което знаем.

— И какво толкова знаете? Преди малко споменахте за убити хора. Нима намеквате, че може да съм убил някого? Вероятно ви е известно, че работя за ЦРУ. Да не би да сте чуждестранни агенти, дошли с намерение да ме изнудват? Лошото е, че за да ме изнудвате, трябва да има с какво.

— Знаем достатъчно, за да те погребем — рече Лий.

— Ами тогава вземете лопатата и почвайте да копаете, мистър…

— Адамс — каза Лий със свирепа гримаса. — Лий Адамс.

— Знаеш, че Фейт е мъртва, Боб — обади се Бюканън. При тези думи Лий наведе очи. — Загина малко преди да се спаси. Константинопъл я уби. Уби и двама от твоите хора. Отмъщение за убийството на агента от ФБР.

Торнхил се престори на напълно объркан.

— Фейт? Константинопъл? Какво ми говорите, дявол да го вземе?

Лий пристъпи и застана пред Торнхил.

— Негодник! Ти убиваш хората, сякаш са мравки. Игра. Това е всичко за теб — само игра.

— Моля ви, махнете оръжието и напуснете дома ми. Веднага!

— Проклет да си!

Лий насочи дулото към главата на Торнхил. В следващия миг Бюканън се озова до него.

— Лий, моля те, недей. Това няма да ни помогне.

— На ваше място бих послушал приятеля си — каза Торнхил с цялото спокойствие, на което бе способен. Вече веднъж го бяха заплашвали с пистолет преди много години в Истанбул, когато прикритието му се провали. Тогава оцеля по чудо. Питаше се дали и тази вечер ще има същия късмет.

— Защо да слушам когото и да било? — изръмжа Лий.

— Лий, моля те — повтори Бюканън.

Лий гледаше Торнхил право в очите и пръстът му се колебаеше върху спусъка. Най-сетне той бавно отпусна пистолета.

— Е, май ще трябва да идем във ФБР и да разправим каквото знаем — каза Лий.

— Все ми е едно, стига да напуснете моя дом.

— Преди това — рече Бюканън — искам личната ти гаранция, че повече никой няма да бъде убит. Ти получи каквото искаше. Всякакво насилие е излишно.

— Добре, добре, както кажете. Вече никого няма да убивам — отвърна подигравателно Торнхил. — А сега си вървете, ако обичате. Не искам да тревожа жена си. Тя не знае, че се е омъжила за масов убиец.

— Това не е шега — гневно каза Бюканън.

— Да, наистина не е шега и се надявам да получите лекарска помощ, от каквато явно се нуждаете. И моля ви, много внимавайте този ваш приятел да не нарани някого с пистолета.

Това сигурно ще прозвучи чудесно на записа. Колко се тревожа за хората.

Бюканън взе касетата.

— Няма ли да оставите доказателството за моите престъпления?

Бюканън се завъртя и го изгледа свирепо.

— При сегашните обстоятелства смятам, че не е необходимо.

Изглежда готов да ме убие, помисли си Торнхил. Добре, много добре.

Торнхил проследи с поглед как двамата бързо се отдалечават по алеята и изчезват в уличните сенки. След минута чу шум от кола. Той изтича към телефона, после спря. Дали не го подслушваха? Дали цялата сценка не бе разиграна само за да го накара да допусне грешка? Той се загледа към прозореца. Да, онези двамата можеха в момента да дебнат отвън. Торнхил натисна един бутон под бюрото си. Завесите се спуснаха и в същото време откъм всеки прозорец долетя тихичко шумолене — бял шум. Той отвори чекмеджето и извади обезопасения телефон. В него бяха вградени толкова много системи за сигурност и заглушаване, че дори магьосниците от Агенцията за национална сигурност не биха могли да засекат разговор по него. Също като технологията, използвана във военните самолети, телефонът изстрелваше електромагнитни смущения, които проваляха всички опити за засичане на сигнала. Дотук с електронното подслушване, жалки любители.

— Бюканън и Лий Адамс бяха в кабинета ми — изрече той по телефона. — Да. В собствения ми дом, по дяволите! Току-що си тръгнаха. Искам всички хора, които можем да съберем. До Ленгли са само няколко минути път. Би трябвало да ги намерите. — Той спря за момент, за да разпали лулата си. — Дрънкаха някакви глупости за запис, в който признавам, че съм убил агента от ФБР. Но Бюканън просто блъфираше. Лентата е унищожена. Предположих, че носят микрофони, и се направих на глупак. Едва не платих с живота си за това. Онзи идиот Адамс без малко да ми пръсне черепа. Бюканън каза, че Локхарт била мъртва, и ако не лъже, това е добре за нас. Не знам дали не работят съвместно с ФБР. Но без записа нямат доказателства за онова, което извършихме. Какво? Не, Бюканън се молеше да не го закачаме. Можело да продължим с плана за изнудването, само да му пощадим живота. Жалка картинка. Когато ги видях за пръв път, помислих, че идват да ме убият. Онзи Адамс е опасен. Казаха ми, че Константинопъл убил двама от нашите. Той сигурно е мъртъв, тъй че ще трябва да внедрим нов човек във ФБР. Но каквото и да правите, най-напред ги намерете. И този път никакви грешки. Искам ги мъртви. А след това идва време да пристъпим към нашия план. С нетърпение чакам да видя лицата на онези нещастници от Капитолия, когато ги притисна до стената.

Торнхил изключи телефона и седна зад бюрото. Колко смешно, че бяха дошли тук. Отчаяна постъпка. На отчаяни хора. Наистина ли си мислеха, че могат да го измамят с елементарен блъф? Това му се стори оскърбително. Но в крайна сметка той спечели. Истината бе, че утре или в някой от близките дни те щяха да бъдат мъртви, а той жив.

Торнхил се изправи. Бе проявил храброст и хладнокръвие въпреки натиска. Оцеляването винаги опиянява, помисли си той и загаси лампата.