Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (58)

58.

Стиснал внимателно кошницата с цветя, Лий вървеше по болничния коридор. След като Фейт започна да се възстановява, бяха я прехвърлили в една болница близо до Ричмънд, Вирджиния. Водеше се под измислено име и пред вратата й денонощно стоеше въоръжен пазач. Смятаха, че болницата е достатъчно далече от Вашингтон, за да опазят в пълна тайна нейното местонахождение, и същевременно достатъчно близо, за да може Брук Рейнолдс да я наглежда.

Въпреки всичките си отчаяни молби към Рейнолдс Лий едва днес бе получил разрешение да навести Фейт. Е, поне беше жива. И се възстановявала с всеки изминал ден, твърдяха лекарите.

Затова много се изненада, когато наближи стаята и не видя пазач в коридора. Почука на вратата, изчака малко, след това я отвори. Стаята беше празна, на леглото имаше само дюшек. Няколко секунди той обикаля замаяно вътре, после изтича към коридора и едва не се сблъска с една сестра. Стисна я за ръката.

— Пациентката от двеста и дванайсета! Къде е?

Сестрата огледа празната стая, после се обърна към него с опечалено лице.

— Роднина ли сте?

— Да — излъга той.

Тя погледна цветята и лицето й стана още по-тъжно.

— Не ви ли се обадиха?

— Да ми се обадят? За какво?

— Тя почина снощи.

Лий пребледня.

— Починала — избъбри той. — Но нали беше вън от опасност? Щеше да оздравее. Как тъй починала?

— Моля ви, сър, тук има и други пациенти. — Сестрата стисна ръката му и го поведе настрани. — Не знам подробности. Било е преди моята смяна. Мога да потърся човек, който да отговори на въпросите ви.

Лий дръпна ръка.

— Слушайте, не може да е мъртва, разбирате ли? Това беше само прикритие. За да я опазят.

— Какво? — смая се жената.

— Оттук аз поемам нещата — изрече нечий глас.

Двамата се озърнаха и видяха Брук Рейнолдс. Тя показа значката си на сестрата и повтори:

— Оттук поемам аз.

Жената кимна и бързо се отдалечи.

— Какво става, по дяволите? — запита Лий.

— Да поговорим някъде на спокойствие.

— Къде е Фейт?

— Не тук, Лий! Дявол да го вземе, нима искаш да провалиш всичко?

Рейнолдс дръпна ръката му, но Лий не помръдваше, а тя знаеше, че не може да го отведе насила.

— Защо да идвам с теб?

— Защото ще ти кажа истината.

 

 

Качиха се в колата и Рейнолдс потегли.

— Знаех, че днес ще дойдеш, и исках да те изчакам в болницата. Не успях да пристигна навреме. Извинявай, че трябваше да го чуеш от сестрата. Не така исках да стане.

Рейнолдс сведе очи към цветята, които той продължаваше да държи, и сърцето й се сви от съчувствие. В този момент не беше служителка на ФБР, а обикновено човешко същество, виждащо как се разбива едно сърце. А от онова, което имаше да каже, само щеше да стане още по-лошо.

— Фейт е включена в програмата за защита на свидетели. Бюканън също.

— Какво? За Бюканън разбирам. Но Фейт изобщо не е свидетелка!

Облекчението на Лий бе също тъй силно, както и гневът. Ама че объркана история!

— Но тя се нуждае от защита. Ако някои хора узнаят, че още е жива… сам знаеш какво може да стане.

— Кога е проклетият процес?

— Всъщност няма да има процес.

Лий се втренчи в Рейнолдс.

— Само не ми казвай, че онзи мръсник Торнхил е сключил някаква сделка. Само това не ми казвай.

— Няма сделка.

— Тогава защо?

— За процес трябва да има обвиняем.

Рейнолдс потропа с пръсти по волана, после си сложи тъмните очила. Посегна да засили отоплението.

— Чакам — каза Лий. — Или може би не ми се полага обяснение?

Рейнолдс въздъхна и изправи глава.

— Торнхил е мъртъв. Открили са го в колата му на един черен път с огнестрелна рана в главата. Самоубийство.

Лий бе зашеметен. След минута едва намери сили да промърмори:

— Като последен страхливец.

— Мисля, че това беше облекчение за всички. Или поне за хората от ЦРУ. Меко казано, случаят ги потресе до дъното на потайните им души. Навярно и за страната ще е по-добре да избегнем един дълъг и мъчителен съдебен процес.

— Да, кирливите ризи и тъй нататък — изсумтя презрително Лий. — Ура за родината. — Докато минаваха край някаква поща, той козирува подигравателно към знамето пред сградата. — Добре, щом Торнхил вече го няма, от какво ще опазвате Фейт?

— Знаеш отговора. Когато умря, Торнхил отнесе в гроба имената на всички замесени. Но те още са по местата си, знаем това. Помниш ли онзи видеозапис? Торнхил разговаряше с някого по телефона и този човек още е жив. В момента ЦРУ води вътрешно разследване, но не бих разчитала на резултати. А ти знаеш, че тези хора ще направят всичко възможно, за да се доберат до Фейт и Бюканън. Ако не заради друго, то поне за отмъщение. — Тя докосна ръката му. — И до теб, Лий.

Той я погледна и разбра какво мисли.

— Не. За нищо на света не приемам да ме охранявате. Няма да свикна с новото име. Понякога и старото едва си го спомням. Предпочитам да чакам главорезите на Торнхил. Поне ще се позабавлявам, преди да умра.

— Лий, това не е шега. Ако не се укриеш, попадаш под сериозна заплаха. А ние не можем да те следим денонощно.

— Тъй ли? След всичко, което сторих за Бюрото? Значи няма да получа безплатна тениска с надпис ФБР?

— Защо си правиш шеги?

— Може би вече нищо не ме интересува, Брук. Ти си умна жена, не ти ли е хрумвало нещо подобно?

През следващите няколко километра мълчаха и двамата.

— Ако решавах аз — каза най-сетне Рейнолдс, — щеше да имаш каквото пожелаеш, дори собствен остров и слуги някъде из южните морета. Но не зависи от мен.

Той сви рамене.

— Ще рискувам. Ако са решили да ме подгонят, тъй да бъде. Ще видят, че съм по-костелив орех, отколкото предполагат.

— Мога ли с нещо да променя решението ти?

Той повдигна цветята.

— Можеш да ми кажеш къде е Фейт.

— Не мога. Знаеш, че не мога.

— Я стига, знаеш, че можеш. Дори си длъжна.

— Лий, моля те…

Той стовари огромния си юмрук върху таблото и го пропука.

— Дявол да го вземе, Брук, ти не разбираш. Трябва да видя Фейт. Трябва!

— Напротив, Лий, разбирам те. Точно затова ми е толкова трудно. Но ако ти кажа и отидеш при нея, ще застрашиш живота й. Както и своя. Знаеш го. Това е нарушение на правилата. И няма да го направя. Съжалявам. Нямаш представа колко ужасно се чувствам.

Лий облегна глава назад и двамата млъкнаха за няколко минути. Рейнолдс караше, без сама да знае накъде.

— Как е тя? — тихо запита Лий по някое време.

— Няма да те лъжа. Куршумът я е засегнал жестоко. Възстановява се, но бавно. На два пъти лекарите едва не я изтърваха.

Лий закри лицето си с длан и бавно поклати глава.

— Ако това ще те утеши, тя също не искаше да приеме.

— Божичко — възкликна Лий, — сега вече всичко е превъзходно. Чувствам се най-щастливият човек на света.

— Не това исках да кажа.

— Значи наистина няма да ми позволиш да я видя?

— Да, наистина.

— Тогава ме свали на ъгъла.

— Но колата ти остана до болницата.

Той отвори вратата още преди Рейнолдс да спре.

— Ще се поразходя.

— Дотам са километри — каза Рейнолдс с изтънял глас. — Навън е ужасен студ, Лий. Нека да те откарам. Нека да изпием по чаша кафе. И да поговорим още малко.

— Искам да подишам чист въздух. Пък и за какво да говорим? Свършиха ми се приказките. Може вече никога да не проговоря. — Той излезе, после наведе глава към нея. — Все пак можеш да направиш нещо за мен.

— Само кажи.

Той й подаде цветята.

— Можеш ли да ги изпратиш на Фейт? Ще ти бъда благодарен.

Лий затвори вратата и се отдалечи.

Рейнолдс стисна кошницата и го загледа как крачи с наведена глава и ръце в джобовете. Раменете му се разтърсваха. Брук Рейнолдс се облегна назад и по лицето й потекоха сълзи.