Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (6)

6.

Докато Лий и Серов си разменяха изстрели, Фейт се мъчеше да си поеме дъх. Сблъсъкът с Нюман я бе зашеметил, освен това усещаше тръпнеща болка в рамото. С отчаяно усилие тя успя да избута настрани тежкото му тяло. Напипа по дрехите си нещо топло и лепкаво. За миг помисли с ужас, че е простреляна. Не знаеше, че пистолетът на агента я бе защитил като миниатюрен щит, отклонявайки настрани куршума след излизането от тялото му. Това беше единствената причина Фейт все още да е жива. Тя се вгледа в онова, което бе останало от лицето на Нюман, и усети, че й призлява.

Фейт извърна глава, после приклекна с усилие, бръкна в джоба на Нюман и извади ключовете от колата. Сърцето й биеше тъй бясно, че не бе в състояние да разсъждава. Едва удържаше проклетите ключове. Все още клекнала, тя леко отвори лявата врата.

Цялата се тресеше и не знаеше дали изобщо ще може да управлява, след като влезе в колата. Пролази навътре, затръшна вратата и я заключи. Когато двигателят заработи, превключи на скорост и даде газ, но моторът се задави и заглъхна. Фейт изруга и пак завъртя ключа; двигателят забуча отново. Този път тя натисна педала по-предпазливо и моторът продължи да мърка.

Канеше се да потегли, но изведнъж замръзна. До прозорчето на колата стоеше човек. Беше задъхан и изплашен почти колкото нея. Но вниманието й бе приковано преди всичко от пистолета, насочен срещу нея. Непознатият й направи знак да свали стъклото. Тя се поколеба дали да не даде газ.

— Не се опитвайте — каза той през стъклото, явно разбрал мисълта й. После добави: — Не съм стрелял по вас. Ако бях аз, вече щяхте да сте мъртва.

Най-сетне Фейт свали стъклото.

— Отключете вратата и се дръпнете! — заповяда човекът.

— Кой сте вие?

— Да не губим време, госпожо. Не знам какво мислите вие, но лично аз не бих искал да бъда тук, когато пристигне някой. Може да се окаже по-добър стрелец.

Фейт отключи вратата и се дръпна надясно. Лий прибра пистолета в кобура, метна раницата на задната седалка, влезе, затръшна вратата и даде заден ход. В този момент клетъчният телефон забръмча и двамата подскочиха. Лий спря колата. Двамата сведоха очи към телефона, после се спогледаха.

— Телефонът не е мой — каза Лий.

— И мой не е — отвърна Фейт.

Когато сигналът престана, Лий попита:

— Кой е убитият?

— Нищо няма да ви кажа.

Колата излезе на пътя и Лий увеличи скоростта.

— Може да съжалявате за това решение.

— Не ми се вярва.

Самоувереният й тон като че го обърка. Лий взе завоя с прекалено висока скорост и Фейт побърза да си сложи предпазния колан.

— Ако сте застрелял онзи човек, тогава каквото и да ви кажа, пак ще ме убиете. А ако казвате истината, не вярвам да ме застреляте само защото мълча.

— Имате много наивна представа за доброто и злото. Дори на добрите момчета понякога им се налага да убиват — каза той.

— От личен опит ли го знаете? — попита Фейт и се премести по-близо до дясната врата.

Той натисна бутона за заключване на вратите.

— Не се опитвайте да скочите от колата. Просто искам да знам какво става. И преди всичко кой е убитият.

Фейт го гледаше дълбоко потресена. Когато най-после заговори, гласът й бе съвсем слаб.

— Може ли да отидем някъде, където и да било? Искам просто да поседя и да размисля. — Тя сплете пръсти и добави дрезгаво: — Никога не съм виждала да убиват човек. И самата аз почти да бъда… — Фейт се разтресе и гласът й изтъня. — Моля ви, спрете. За бога, спрете! Прилошава ми.

Той отби от пътя, спря и натисна бутона за отключване. Фейт блъсна вратата, приведе се навън и повърна.

Лий се пресегна, прегърна я през рамото и остана така, докато Фейт спря да трепери. После каза бавно и настоятелно:

— Всичко ще бъде наред. — Той помълча, докато тя успя да се изправи, и затвори вратата. — Най-напред трябва да се отървем от тази кола. Моята е от другата страна на гората. За няколко минути сме там. След това знам едно място, където ще бъдете в безопасност. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — изрече с усилие Фейт.