Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saving Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 2000

ISBN 954–8240–78–5

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

16.

Торнхил остави слушалката и огледа кабинета си с тревожни очи. Хората му бяха открили гнездото празно, а един дори бе ухапан от куче. Очевидци забелязали мъж и жена да тичат по улицата. Това вече ставаше прекалено. Торнхил беше търпелив човек, свикнал да работи върху дългогодишни проекти, но всяко търпение си имаше граници. Хората му бяха прослушали съобщението от Бюканън на телефонния секретар на Лий. Бяха взели касетата и Торнхил я изслуша по засекретената линия.

— Значи си наел частен детектив, Дани — промърмори той и кимна замислено. — Ще си платиш за това. Ще те накарам да си платиш.

Полицията бе реагирала на сигнала за взлом, но веднага се оттегли, когато агентите на Торнхил представиха съвсем официални на вид документи. По закон ЦРУ нямаше право да действа на територията на Съединените щати. Затова неговите хора носеха няколко вида легитимации и ги използваха в зависимост от обстоятелствата.

Полицаите бяха отпратени с нареждане да пазят видяното в пълна тайна. И все пак това никак не се хареса на Торнхил. Действаше на ръба на риска. Имаше слабости, а чрез тях други можеха да спечелят предимство над него.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Беше чудесен есенен ден, дърветата вече се обагряха в червено и жълто. Докато стоеше така, напълни лулата си, но за съжаление трябваше да се задоволи с това. Пушенето в сградата на ЦРУ бе забранено. Като заместник-директор Торнхил разполагаше с балкон, където можеше да седне и да запали, но не беше същото. По време на Студената война цялото ЦРУ тънеше в пушек. Торнхил вярваше, че тютюнът помага на мисленето. Вярно, дреболия, но тя символизираше доколко са се объркали нещата.

Според Торнхил рухването на ЦРУ бе станало главоломно през деветдесет и четвърта година с катастрофата около Олдрич Еймс. Торнхил и до днес примижаваше болезнено всеки път, когато си спомняше как арестуваха бившия служител от контраразузнаването на ЦРУ заради шпионаж в полза на Съветския съюз, а след това на Русия. И за проклетия тъкмо ФБР разкри случая. След това президентът издаде директива в ЦРУ да бъде назначен на постоянна работа агент от ФБР. От този ден нататък човекът от Бюрото надзираваше цялата борба на ЦРУ срещу външния шпионаж и имаше пълен достъп до всички данни. Агент от ФБР в собствената му организация! С правото да си пъха носа във всички тайни! За да не останат по-назад, идиотите от Конгреса издадоха закон, според който всички държавни служби, включително и ЦРУ, бяха длъжни да уведомяват ФБР при наличие на доказателства, че на чужди държави е била разкрита секретна информация. Резултат: ЦРУ поемаше всички рискове, а наградата получаваше ФБР. Торнхил кипеше от гняв. Това бе най-безсрамно узурпиране на неговата мисия.

Яростта на Торнхил непрестанно растеше. ЦРУ вече нямаше право дори да следи или подслушва хората. Ако подозираше някого, трябваше да се обърне към ФБР и да помоли за пряко или електронно наблюдение. Ако електронното наблюдение се окажеше наложително, ФБР трябваше да търси разрешение от СНЧР — Съда по надзора над чуждите разузнавания. ЦРУ дори нямаше правото самостоятелно да се обърне към СНЧР. Трябваше Големият брат да го държи за ръчичка. Всичко беше в полза на ФБР.

Мислите на Торнхил дълбаеха по спирала все по-надолу. Припомни си, че оковите на ЦРУ не са само домашни; Управлението бе принудено да изисква от президента разрешение за всяка секретна операция в чужбина. Комисиите по надзора в Конгреса също трябваше да бъдат уведомени своевременно. А светът на шпионажа ставаше все по-сложен и по-сложен, ЦРУ и ФБР непрестанно влизаха в конфликти по въпроси на юрисдикцията, използването на свидетели или осведомители и тъй нататък. Макар че би трябвало да работи само на местна почва, ФБР развиваше и значителна дейност в чужбина, където се насочваше главно към борбата срещу тероризма и наркотиците. Голяма част от тази дейност включваше събиране и анализ на сведения, с което Бюрото отново нагазваше в територията на ЦРУ.

Чудно ли беше, че Торнхил ненавиждаше федералните си колеги? Тия негодници пролазваха навсякъде като ракови клетки. И за да забият още един гвоздей в ковчега на Управлението, днес бивш агент на ФБР управляваше Центъра за вътрешна сигурност на ЦРУ, който провеждаше задълбочени проверки на всички настоящи и бъдещи сътрудници. Освен това служителите бяха длъжни да попълват годишни финансови декларации, стигащи до отвратително дребнави подробности.

За да прогони тягостните мисли по тази болезнена тема, Торнхил насила насочи вниманието си в друга посока. Щом Бюканън бе наел този частен детектив да следи Локхарт, можеше да се окаже, че именно той е влизал снощи в къщата и след това е стрелял по Серов. Нервите в ръката на руснака бяха сериозно засегнати и Торнхил бе наредил да го довършат. Наемен убиец, който вече не може да държи здраво оръжието, непременно би потърсил други начини за печалба и това представляваше заплаха, макар и дребна. Серов сам си беше виновен, а Торнхил категорично изискваше от своите хора да поемат отговорността за постъпките си.

И тъй, този Лий Адамс се замесваше в центъра на събитията. Торнхил вече бе наредил пълно проучване на миналото му. В днешния свят на компютърни досиета щеше да получи изчерпателни данни за половин час, може би и по-рано. Торнхил вече разполагаше с досието на Адамс за Фейт Локхарт; неговите хора го бяха взели от апартамента. От бележките личеше, че човекът подхожда към разследването старателно и логично. Това бе и добро, и лошо за целите на Торнхил. Освен това Адамс бе успял да се измъкне от неговите агенти. А това съвсем не беше лесно. Погледнато откъм добрата страна, ако Адамс наистина се окажеше логичен, щеше да приеме разумното предложение — да си запази живота.

Предполагаше се, че Адамс е избягал от мястото на атентата заедно с Фейт Локхарт. Не беше докладвал за това и именно по тази причина Бюканън го търсеше по телефона. Очевидно Бюканън не знаеше какво е станало снощи. Торнхил щеше да стори всичко възможно, за да запази това състояние на нещата.

Как смятаха двамата да избягат от Вашингтон? С влак? Едва ли. Влаковете са бавни. А и не стигат до чужбина. Може би с влак до някоя аерогара — изглеждаше интересен вариант. Или с такси. Така бе най-вероятно.

Торнхил седна и се облегна назад, когато помощникът му влезе с няколко папки. Макар че днес всичко в ЦРУ беше компютъризирано, Торнхил все още обичаше да докосва хартията. С листовете в ръка разсъждаваше по-ясно, отколкото вторачен в монитора.

И тъй, всички обичайни насоки бяха покрити. А необичайните? След като в играта неочаквано се бе вмъкнал частен детектив, Адамс и Локхарт можеха да избягат с фалшиви документи и дори с променена външност. Торнхил имаше хора на трите летища и по всички гари. Но това вече не вършеше работа. Двамата лесно можеха да наемат кола, да заминат за Ню Йорк и да хванат самолет оттам. Или да сторят същото някъде на юг. Да, положението не беше леко.

Торнхил мразеше подобни гонитби. Трябваше да държи под наблюдение прекалено много места, а разполагаше с ограничен брой хора за своите „извънслужебни“ дейности. Поне имаше предимството да действа сравнително свободно. Никой — от директора до последния служител — не си позволяваше да го попита с какво се занимава. А ако все пак възникнеше въпрос, той умело заобикаляше отговора. Получаваше резултати, от които печелеха всички, и това бе най-силното му оръжие.

Далеч по-добре беше да подмами бегълците, да ги привлече към себе си, което можеше да стане само при наличие на подходяща примамка. Просто трябваше да измисли примамката. Но това не изглеждаше чак толкова лесно. Локхарт нямаше нито престарели родители, нито малки деца. За Адамс още не знаеше, но щеше да разбере. Ако детективът бе срещнал тази жена съвсем случайно, значи нямаше да се жертва за нея. Поне засега. При равни условия си струваше да насочат внимание главно към Адамс. А имаха и връзка с него, тъй като знаеха къде живее. При необходимост можеха да му оставят дискретно съобщение.

Мислите на Торнхил се насочиха към Бюканън. Сега той беше във Филаделфия на среща с виден сенатор, за да наклони везните в полза на един от своите клиенти. Срещу този тип разполагаха с толкова доказателства за престъпни деяния, че можеха буквално да го заставят да моли на колене за жалкия си живот. Вече години наред тормозеше ЦРУ най-жестоко, пазареше се за всеки цент от висотата на своя пост в Бюджетната комисия. Отмъщението щеше да е сладко.

Торнхил си представяше как влиза в кабинетите на тия всевластни политици и им показва видеозаписите, протоколите, документите. Всички доказателства как заедно с Бюканън планират своите дребни заговори и обсъждат бъдещите възнаграждения; страстната им готовност заради парите да направят всичко, което Бюканън им нареди. Колко алчни изглеждаха!

Драги сенаторе, ще бъдеш ли така добър да ми целунеш краката, жалко подобие на човешко същество? А после ще вършиш точно каквото ти казвам, ни повече, ни по-малко, иначе ще те смажа, преди да си изрекъл „гласувайте за мен“.

Разбира се, Торнхил никога нямаше да каже подобни думи. Тия хора държаха на уважението дори когато не го заслужаваха. Щеше да им каже, че случайно е открил записите след изчезването на Дани Бюканън. Не знае какво да прави с тях, но вероятно трябва да ги предаде на ФБР. Да, това би било ужасно; тия чудесни хора просто не може да са извършили подобни престъпления, но захапе ли ги веднъж ФБР, много ясно къде ще свършат — в затвора. Ала с какво ще помогне това на страната? Светът ще ни се смее. Терористите ще станат още по-дръзки, виждайки как противникът губи сили. А средствата за борба са тъй оскъдни. ЦРУ няма нито хора, нито финанси, дори самата дейност на Управлението е орязана най-непочтено. Добри хора, не може ли някак да промените това? И ако обичате, направете го за сметка на ФБР — същите тия негодници, които биха искали да докопат записите, за да ви съсипят. За начало ги сритайте по-надалеч, та да не ни се мотаят в краката. Благодарим от сърце, скъпи водачи на обществото. Знаехме, че ще ни разберете.

Първият ход от плана на Торнхил предвиждаше новите му съюзници да потърсят начин за пълното отстраняване на ФБР от дейността на Управлението. След това оперативният бюджет на ЦРУ да бъде увеличен с петдесет процента. Като начало. През следващата година щеше да се заеме по-сериозно с този въпрос. В бъдеще ЦРУ щеше да отговаря само пред една обединена комисия, а не пред две както сега — от Сената и от Камарата на представителите. Беше далеч по-лесно да се опитоми само една комисия. След това трябваше веднъж завинаги да се промени йерархията на американските разузнавателни служби. И директорът на ЦРУ щеше да заема върха на тази пирамида. За ФБР Торнхил предвиждаше да лежи нейде дълбоко под основите. Инструментите на ЦРУ също трябваше да се подсилят значително. Проследяване на заподозрени в страната, тайно финансиране и въоръжаване на бунтовнически групи за сваляне на враждебни режими, дори политически убийства — всичко това щеше да обогати арсенала на Торнхил и неговите колеги. Той можеше без колебание да посочи още сега поне петима държавни ръководители, чиято незабавна смърт би направила света по-спокоен и по-човечен. Време беше да се свалят оковите от най-добрите и най-умните американци, за да си вършат отново работата както трябва. Господи, целта бе толкова близо.

— Продължавай все така, Дани — изрече на глас Торнхил. — Натискай до края. Браво, мой човек. Дай им да предвкусват победата, докато ги сграбча за гърлото.

Той се навъси, погледна часовника и стана иззад бюрото. Торнхил ненавиждаше пресата. Естествено, през целия си стаж в Управлението не бе дал нито едно интервю. Но колкото и висок пост да заемаше, от време на време му се налагаше да прави друг вид публични изявления, които мразеше също тъй силно. Трябваше да свидетелства пред комисиите на Сената и Камарата на представителите по редица въпроси, засягащи ЦРУ.

В днешните „просветени“ времена персоналът на ЦРУ подаваше всяка година над хиляда доклада до Конгреса. За секретност не можеше да става и дума. Торнхил успяваше да изтърпи тия разпити само благодарение на мисълта колко лесно може да преметне идиотите, претендиращи да надзирават дейността на Управлението. Нагли и самодоволни, те му задаваха въпроси, формулирани от техните усърдни сътрудници, които знаеха за разузнаването малко повече от началниците си.

Но поне заседанията се провеждаха при закрити врати, без участие на обществеността и пресата. Торнхил смяташе Първата поправка към Конституцията и правата, които тя даваше на разни недодялани журналисти, за най-голямата грешка в историята на Съединените щати. С драскачите човек трябваше да си отваря очите на четири; те дебнеха всяка грешка, всяка възможност да ти припишат свои думи, да те препънат, да очернят Управлението. Торнхил дълбоко страдаше от това, че никой не вярва на хората от ЦРУ. Вярно, често лъжеха, но в това нямаше нищо лошо; такава им беше работата.

Според Торнхил ЦРУ несъмнено бе предпочитаната мишена за всички конгресмени. Те страшно обичаха да се правят на големи герои срещу тайните организации. Това им носеше популярност в избирателните райони:

БИВШ ФЕРМЕР, А ДНЕС КОНГРЕСМЕН ПРИТИСКА ШПИОНИТЕ ДО СТЕНАТА.

На Торнхил му бе втръснало от подобни заглавия.

Днешното заседание обаче се очертаваше да премине в дружеска атмосфера, защото напоследък Управлението имаше доста заслуги при подготовката на мирните разговори за Близкия изток. И наистина, благодарение на задкулисните машинации на Торнхил ЦРУ започваше да придобива по-благовиден образ, над който той щеше да работи още по-усърдно в близко бъдеще.

Торнхил затвори куфарчето и прибра лулата в джоба си. Отивам да лъжа банда лъжци, рече си той. Аз знам това, и те го знаят, и двете страни печелят. Такова нещо става само в Америка.