Тя има всичко. Дете, съпруг, когото обича, работа, в която преуспява. Но когато един пътнически самолет се разбива в полята на Вирджиния, всичко се променя. И Сидни Арчър няма на кого да се довери.

Съпругът й Джейсън, компютърен специалист, е въвлечен в смъртоносна игра. Изчезвайки, той оставя след себе си обърканата Сидни, загадката около взривения самолет и един ветеран от ФБР, който трябва да разкрие истината за него и за смъртта на човека, управляващ световните пари.

Бясна гонитба от Сиатъл до Вашингтон, от Ню Орлиънс до Мейн завърта в унищожителен вихър милиардери, технократи, банкери, адвокати.

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Total Control, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1997

ISBN 954-8240-51-3

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев


На Спенсър, единственото малко момиченце, което може да ме направи така еуфорично щастлив и така невероятно да ме ядоса — обикновено в рамките на няколко секунди. Татко те обича с цялото си сърце.

1.

Апартаментът беше малък и неугледен. Миришеше на застояло, явно бе отдавна занемарен. Все пак оскъдната мебелировка и личните вещи бяха чисти и добре подредени. Няколко стола и масичката явно бяха старинни и скъпи. Най-големият обитател на миниатюрната всекидневна беше една фино резбована кленова библиотека, която със същия успех би могла да бъде и на луната — толкова не на място изглеждаше в скромното невзрачно жилище. Повечето от книгите, старателно подредени по рафтовете й, бяха на икономическа тематика, посветени на международната монетарна политика и сложни инвестиционни теории.

Стаята се осветяваше единствено от лампиона, намиращ се до протритото канапе. Светлият кръг очертаваше мъж с тесни рамене, който бе затворил очи, сякаш спеше. Елегантният часовник на китката му показваше четири сутринта. Маншетите на класическия сив панталон висяха над черни обувки с пискюли. По предната част на бялата му колосана риза се спускаха зелени тиранти. Яката на ризата беше разкопчана, двата края на вратовръзката висяха на гърдите. Плешивото теме беше нещо второстепенно, защото в първия момент на очи се набиваше гъстата стоманеносива брада, която ограждаше широко, прорязано от дълбоки бръчки лице. Все пак, когато отвори рязко очи, всички други елементи на това лице се загубиха — очите бяха кестеново кафяви, пронизващи. Сякаш се уголемиха колкото орбитите си и огледаха стаята.

Болката сряза мъжа и той впи пръсти вляво, под сърцето. Всъщност тази болка беше навсякъде. Само произхождаше от мястото, което ръката му стискаше с такава жестока, макар и напразна отмъстителност. Пъшкаше тежко, лицето му беше силно изкривено. Ръката се плъзна надолу към апарата, закрепен на колана. Беше помпа, свързана със скрит под ризата катетър, влизащ в гръдния му кош. Пръстът му напипа бутона и помпата незабавно изпрати в кръвта му извънредно силна доза обезболяващо, по-голяма от тази, която непрекъснато изпускаше на равни интервали. Постепенно болката утихна. Но щеше да се появи отново — както винаги.

Мъжът се облегна изтощен. Лицето му беше станало лепкаво, съвсем чистата му риза бе подгизнала от пот. Слава богу, че помпата можеше да подава по-големи дози. Той умееше да издържа чудовищна болка и с лекота да преодолява всякакви физически неудобства, но звярът, който сега разяждаше вътрешностите му, бе нещо съвсем друго. Мъжът се питаше кое ще настъпи по-рано — смъртта или моментът, в който лекарството ще престане да действа. Молеше се да е първото.

Отиде със залитане до банята и се погледна в огледалото. В този момент Артър Либерман се разсмя. Почти истеричният му вой се извиси към тавана и се разнесе между стените на малкия апартамент. След миг се превърна в стенание и мъчително повръщане. Малко по-късно Либерман смени мократа риза с чиста и застана пред огледалото в банята, за да завърже папийонката си. Бяха го предупредили, че може да очаква резки промени в настроението си. Тръсна глава. Винаги се бе грижил за себе си. Не пушеше, не пиеше, подбираше внимателно храната си, редовно се занимаваше с физически упражнения. Сега, на шейсет и две, изглеждаше младолик, но нямаше да доживее до шейсет и три. Този факт бе потвърден от толкова много специалисти, че най-накрая дори неистовото му желание за живот бе пречупено. Но нямаше да си отиде мирно и тихо. Оставаше му да изиграе още една карта. Усмихна се, защото изведнъж си даде сметка, че приближаващата смърт му осигурява възможност да маневрира, каквато не бе имал досега. Каква ирония: бляскавата му кариера да завърши по такъв недостоен начин! Само че сътресението, което щеше да съпроводи напускането му, си струваше. Засега. Влезе в малката спалня и спря колкото да погледне снимките върху бюрото. В очите му се появиха сълзи и той бързо напусна стаята.

Точно в пет и половина Либерман излезе от апартамента и се спусна с малкия асансьор. Долу го очакваше лимузина с блестящи бели правителствени номера, с работещ двигател. Шофьорът му отвори вратата, докосна шапката си с върховете на пръстите в знак на уважение към високопоставения пътник, но както винаги не последва реакция. Потеглиха веднага.

 

 

По времето, когато колата на Либерман излизаше на околовръстното шосе, на международното летище Дълес от хангара изтеглиха реактивен самолет „Маринър L800“ и се заеха да го подготвят за директен полет до Лос Анджелис. След редовната проверка на системите започна зареждането с гориво. Авиокомпанията „Уестърн Еърлайнз“ бе поверила тази дейност на подизпълнител. Цистерната, ниска и обемиста, бе спряла под дясното крило. Резервоарите на модел L800 се намираха в двете крила и във фюзелажа. Капакът — на около една трета от дължината на крилото — беше отворен, дългият горивен шланг бе проврян във вътрешността и фиксиран за резервоара. През това крило се зареждаше целият самолет. Мъж с изпоцапан работен комбинезон и дебели ръкавици следеше измервателните прибори, докато силно запалителната смес се вливаше в машината. След малко се огледа — вече товареха пощенските пратки и багажа на пътниците. Когато се увери, че никой не го наблюдава, вдигна едната си ръка и напръска откритата част на резервоара около гърловината с някакво вещество от пластмасов флакон. Металът заблестя. При по-внимателно вглеждане човек би забелязал ситни капчици по повърхността на резервоара, но никой нямаше да се взира чак толкова. Дори механикът, който щеше да извърши последния оглед преди полета, нямаше да открие тази малка изненада.

Мъжът прибра пластмасовия флакон в дълбокия джоб на комбинезона си, след това извади от другия джоб неголям правоъгълен предмет и мушна ръка във вътрешността на крилото. Когато извади ръката си, тя беше празна. След известно време машината беше заредена, той прибра шланга и затвори капака на крилото. Цистерната се отправи към друг самолет. Мъжът погледна L800 още веднъж и се отдалечи. Работната му смяна приключваше точно в седем сутринта и той нямаше намерение да остане и минута повече.

 

 

Деветтонният „Маринър L800“ се отдели от пистата и с лекота проряза леките утринни облаци. С двата си мощни двигателя ролс-ройс това бе технологично най-усъвършенстваният реактивен самолет извън Военновъздушните сили на САЩ.

На борда на полет 3223 имаше 174 пътници и седемчленен екипаж. Докато машината бързо набираше височина над щата Вирджиния, за да достигне нормалните десет хиляди метра, пътниците седяха по местата си, някои четяха вестници или списания. Бордовият навигационен компютър бе изчислил времетраенето на полета до Лос Анджелис — пет часа и пет минути.

Един от пътниците в салона на първа класа четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Пръстите на едната му ръка бяха потънали в гъстата стоманеносива брада, погледът му се плъзгаше по страниците с финансова информация. Пътниците в салона на втора класа седяха по местата си спокойно — със скръстени на гърдите ръце, с полузатворени очи. Възрастна жена стискаше броеница, а устните й безмълвно повтаряха добре познатите думи.

Когато самолетът се изкачи на височина десет хиляди метра и застана хоризонтално, първият пилот включи микрофона си и поздрави пътниците. Стюардесите се занимаваха с рутинните си задачи, но този път нещо щеше да им попречи.

От дясната страна на самолета избухна червен пламък и всички погледи се обърнаха натам. Пътниците, заели местата до илюминаторите, видяха с ужас как дясното крило започва да се тресе, обшивката му се раздира, нитовете се късат. Само след секунди две трети от крилото заедно с двигателя се откъснаха. Подобно на срязани вени хидравличните маркучи и кабелите се изопнаха назад, шибани от жестоката въздушна струя. Горивото от пробития резервоар обля фюзелажа.

L800 моментално се обърна нагоре с корема и пътническата кабина се превърна в ад. Хората се разпищяха в предсмъртен ужас, самолетът се завъртя бясно, напълно неуправляем. Пътниците изхвърчаха от седалките. За повечето от тях това се оказа фатално. От разкъсаните багажни отсеци се разлетяха куфари и чанти. Ръката на старицата се отвори и броеницата падна на пода, който всъщност беше таванът на кабината. Очите й бяха широко отворени, но не от страх — тя бе една от щастливките, защото внезапният инфаркт я бе освободил от необходимостта да преживее следващите няколко кошмарни минути.

Двумоторните пътнически самолети са конструирани така, че да могат да летят и само с един работещ двигател. Няма самолет обаче, който да може да лети с едно крило. Машината, извършваща редовния курс по полет 3223, бе непоправимо повредена. L800 се понесе с носа напред към земята в смъртоносна спирала.

Двамата пилоти се мъчеха безуспешно да овладеят повредения самолет. Те не знаеха точно какво се е случило, но си даваха сметка, че животът на всички на борда виси на косъм, и мълчаливо се молеха да не ударят друг самолет, докато падат към земята.

— Боже! — изпъшка единият пилот, когато видя бързината, с която стрелката на висотомера се устремява към нулата. Вече бе повече от ясно, че никаква авиационна техника и пилотски умения не могат да предотвратят очевидното — всички те щяха да умрат, при това съвсем скоро.

Челюстта на Либерман увисна от изумление. Пръстите му се вкопчиха в подлакътниците на седалката. Когато носът на самолета се насочи вертикално надолу, той изпита чувството, че се намира в някакво абсурдно влакче на ужасите. За нещастие Артър Либерман щеше да остане жив до последната секунда, когато самолетът се удари в твърдата земна повърхност. Напускаше света на живите няколко месеца преди предвижданията и не в съответствие със собствения си план. Преди последното, окончателно приземяване на машината от устните му се изтръгна една-единствена дума. Писъкът му се извиси над всички ужасяващи звуци, които отекнаха в пътническата кабина.

— Неее!