Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (20)

20.

На вратата се почука и Кони подаде глава. Тя разговаряше по телефона, но му махна да влезе.

Кони носеше две чаши кафе. Остави едната пред нея заедно с две пакетчета суха сметана, захар и бъркалка. Тя му благодари с усмивка. Той седна и отпи от своята чаша, докато Рейнолдс продължаваше разговора.

Най-сетне тя остави слушалката и разбърка кафето си.

— Отчаяно ми трябва поне една добра новина, Кони.

Забеляза, че той също е отскочил до вкъщи да се избръсне и преоблече. Сигурно си беше съсипал костюма с ония обиколки из нощната гора. Косата му още бе влажна и изглеждаше по-прошарена от друг път. Тя все забравяше, че е надхвърлил петдесетте. Кони сякаш изобщо не се променяше — оставаше си все тъй едър, все тъй як като стара канара, готова да й предложи опора, когато връхлети бурята. Както сега.

— Искаш ли да чуеш лъжи, или предпочиташ истината?

Рейнолдс отпи глътка кафе, въздъхна и се облегна назад.

— В момента и аз не знам.

Той остави кафето си върху бюрото и се приведе напред.

— Огледах мястото заедно с момчетата от „Тежки престъпления“. Нали знаеш, и аз започнах от този отдел. — Той положи длани на коленете си и разкърши врат. — По дяволите, имам чувството, че ме е газил влак. Стар съм вече за тая работа.

— Не можеш да се оттеглиш. Без теб съм заникъде.

Кони пак взе чашата си.

— Само си приказваш.

Но личеше, че е поласкан. Той се облегна назад и разкопча сакото, за да отпусне корема си. Около минута мълча замислено.

Рейнолдс чакаше търпеливо. Знаеше, че Кони не е дошъл само да си побъбри. Рядко го правеше с когото и да било. Тя отдавна бе разбрала, че всяко негово действие си има конкретна цел. Кони беше истински ветеран в битката срещу бюрокрацията и затова никога не оставаше неподготвен. Макар изцяло да разчиташе на неговия опит и безпогрешните му инстинкти, не забравяше факта, че е по-млада, по-неопитна, но си остава негов началник; това навярно го мъчеше. Отгоре на всичко беше жена в един занаят, все още командван почти изключително от мъже. Не би упрекнала Кони, ако таеше известна неприязън към нея. Но той нито веднъж не бе казал лоша дума, нито веднъж не се опита да я изложи пред началството. Напротив, беше безупречно методичен и надежден като изгрева. И все пак трябваше да се пази дори от него.

— Тази сутрин видях Ан Нюман. Благодари ти за снощното посещение. Казва, че наистина си й помогнала.

Това изненада Рейнолдс. Може би жената не я упрекваше.

— Тя прие новината храбро, доколкото можеше.

— Чух, че и директорът бил там. Добре е сторил. Нали знаеш, с Кен бяхме стари приятели.

Лицето му говореше красноречиво. Ако успееше да изпревари колегите си, убиецът едва ли щеше да стигне до съд.

— Знам. Все си мисля колко ли ти е тежко.

— Остави това, имаш си и други грижи. Аз съм последният, за когото да се тревожиш. — Кони отпи глътка кафе. Стрелецът е бил ранен. Или поне така изглежда.

Рейнолдс веднага се приведе напред.

— Казвай всичко.

Кони се усмихна за миг.

— Не ти се чака писмения доклад от „Тежки престъпления“, а? — Той придърпа крачолите на старомодния си панталон с маншети и преметна крак върху крак. — Права беше за позицията на стрелеца. Открихме доста кръв в гората зад къщата. И траекторията съвпада в общи линии. Мястото се намира там, откъдето трябва да е дошъл куршумът. Помъчихме се да проследим беглеца, но след неколкостотин метра дирята се изгуби в гората.

— Колко кръв е загубил? Има ли опасност за живота му?

— Трудно е да се каже. Беше тъмно. В момента екипът продължава проучването. Преравят тревата педя по педя за куршума, с който е убит Кен. Освен това обикалят околностите, но там е такъв пущинак, че не вярвам да открият нещо.

Рейнолдс въздъхна дълбоко.

— Ако намерим труп, това би опростило нещата и същевременно ще ги усложни.

Кони замислено кимна.

— Разбирам какво намекваш.

— Взехте ли кръвна проба?

— В момента лабораторията я обработва. Не знам какво ще излезе.

— Поне ще се разбере дали е човешка, или не.

— Вярно. Може в крайна сметка да открием само убит елен. Но не ми се вярва. — При тия думи Рейнолдс рязко надигна глава и Кони побърза да добави: — Нямам предвид нищо конкретно. Просто интуиция.

— Ако онзи е ранен, ще ни бъде малко по-лесно да го открием.

— Може би. Ако му трябва медицинска помощ, едва ли ще е толкова тъп, че да изтича в най-близката болница. Лекарите са длъжни да докладват за огнестрелни рани. А и не знаем дали е пострадал тежко. Може да има само прострелян мускул и обилно кръвотечение. В такъв случай просто превързва раната, качва се на самолета, и край. Върви го търси. Вярно, ние следим пътищата за бягство, но ако е използвал частен самолет, работата става сериозна. Най-вероятно отдавна е духнал.

— Или мъртъв. Не е изпълнил задачата си. Клиентите му няма да са много доволни.

— Вярно.

Рейнолдс скръсти ръце и се замисли за следващата тема, която искаше да обсъдят.

— Кони, с пистолета на Кен не е стреляно.

Кони явно вече бе обмислил това, защото веднага каза:

— Което означава, че ако кръвта се окаже човешка, снощи в къщата определено е имало четвърти човек. И този човек е застрелял убиеца. — Той уморено поклати глава. — Дявол да го вземе, чуй само какво си говорим. Смахната работа.

— Смахната, но всички известни факти я потвърждават. Хайде да поразмислим: може ли онзи четвърти човек да е убил Кен? Именно той, а не раненият.

— Не ми се вярва. Сега момчетата от „Тежки престъпления“ обикалят мястото, откъдето би трябвало да е дошъл изстрелът. Търсят гилзи за потвърждение. А ако е имало престрелка, може да намерим гилзи и от още едно оръжие.

— Е, присъствието на този четвърти човек може да обясни отключената врата и задействаните камери.

Кони надигна глава.

— Излезе ли нещо от записа? Трябва ни лице или поне някаква улика.

— Казано на нормален човешки език, лентата е дегаусирана.

— Какво?

— Не питай. Засега просто отпиши касетата.

— Мамка му. Не ни остава кой знае какво.

— По-точно, остава ни Фейт Локхарт.

— Държим под око всички летища, гари, автогари и агенции за коли под наем. Следим и нейната фирма, макар че не вярвам да иде там.

— Прав си — бавно изрече Рейнолдс. — Всъщност куршумът може да идва точно оттам.

— От Бюканън?

— Ще ми се да имахме доказателства.

— Ако намерим Локхарт, може все още да успеем. Имаме с какво да я притиснем.

— Не разчитай на това — сухо отвърна Рейнолдс. — Един куршум край главата променя доста идеи.

— Ако Бюканън и хората му са подгонили Локхарт, значи знаят и за нас.

— Вече го каза. Изтичане ли подозираш? Оттук?

— Отнякъде. Може да е и откъм Локхарт. Може с нещо да е събудила подозренията на Бюканън. Доколкото знам, онзи е адски хитър. Намерил е начин да я проследи. Видели са я с теб в къщата. След това са разровили още малко, разбрали са истината и на сцената излиза наемен убиец.

— Бих предпочела това, отколкото да си мисля, че ни предава някой от нашите.

— Аз също. Но истината е, че всяко стадо си има и мърша.

За момент Рейнолдс се запита дали Кони не подозира нея. Всички служители на ФБР, от специалните агенти до чистачите, имаха безупречно чисти досиета. Когато някой подаваше молба за постъпване в Бюрото, цели екипи почваха да проучват миналото му до най-дребни подробности, да разговарят с всички негови познати и близки. На всеки пет години се провеждаше пълно разследване на целия персонал. А междувременно всяко съмнително обстоятелство или прекалено любопитство от страна на непознати трябваше незабавно да се докладва на дежурния по безопасността в съответния отдел. Слава богу, Рейнолдс не бе имала подобни проблеми. Досието й беше чисто.

Ако съществуваха подозрения за изтичане на информация или някакво друго нарушаване на служебната тайна, можеше да се стигне до разследване в отдел „Професионална отговорност“ и проверка на заподозрения с детектор на лъжата. Впрочем Бюрото винаги беше нащрек за най-дребните признаци, че някой служител има лични или служебни проблеми, които могат да го направят уязвим за подкуп или натиск отвън.

Рейнолдс знаеше, че Кони е добре във финансово отношение. Съпругата му бе починала преди години от тежка болест, чието лечение струваше скъпо, но сега той живееше в приятна къща — ако решеше да я продаде, би изкарал много повече от някогашната й стойност. Беше изучил децата си, чакаше го гарантирана пенсия. Общо взето, безоблачна перспектива.

От друга страна, Рейнолдс знаеше, че личният живот и финансите й са в ужасно състояние. Спестявания за колеж ли? Дявол да го вземе, щеше да има късмет, ако успееше да плати такса за първи клас в частно училище. А скоро трябваше и да си търси къща. Заради развода се налагаше да продаде сегашната. Беше хвърлила око на едно апартаментче — горе-долу като онова, в което се настани някога след колежа. Изглеждаше уютно за сам човек. Но с две палави хлапета скоро щеше да се превърне в същински затвор. И дали би могла да задържи бавачката? А, от друга страна, как да се откаже от нея при това работно време? Не можеше да оставя децата сами през нощта.

Във всяка друга професия вероятно отдавна щяха да я включат в черния списък. Но във ФБР разводите бяха нещо толкова обичайно, че един съсипан брак не събуждаше подозрения. Кариерата в Бюрото бе просто несъвместима с щастливия личен живот.

Тя премига и откри, че Кони продължава да се взира в нея. Наистина ли я подозираше в изнасяне на информация? Или я обвиняваше за смъртта на Кен Нюман? Откровено казано, имаше защо. Нюман бе загинал точно същата вечер, когато го помоли да охранява Локхарт вместо нея. Знаеше, че Пол Фишер мисли така, а може би и Кони.

Тя се помъчи да прогони мрачното настроение и каза:

— В момента няма какво да направим срещу предполагаемото изтичане на информация. Дай да се заемем с останалото.

— Чудесно. Какъв е следващият ни ход?

— Да натиснем здравата по всички линии на разследването. Да намерим Локхарт. Дано да използва кредитната си карта за самолетен или железопътен билет. Направи ли го, в ръцете ни е. Освен това трябва поне да се помъчим да открием стрелеца. Да наблюдаваме Бюканън. Да изчистим видеозаписа и да разберем кой е бил в къщата. Искам да поддържаш връзка с „Тежки престъпления“. Имаме много нишки, трябва само да хванем една-две и да не ги изпускаме.

— Хей, нали това ни е работата?

— Да, но този път наистина сме закъсали здравата, Кони.

Той кимна замислено.

— Чух, че Фишер бил тук. Сигурно е наминал да те види.

Рейнолдс не отговори. Кони помълча, сетне решително каза:

— Преди тринайсет години в Браунсвил, Тексас, ръководех съвместна тайна операция с агенти от Отдела за борба с наркотиците. — Той се поколеба, сякаш не знаеше дали да продължи. — Официалната ни задача беше да прекъснем кокаиновия поток през мексиканската граница. Неофициалната — да свършим всичко, без да изложим мексиканското правителство. По тази причина поддържахме открита връзка с колегите от Мексико Сити. Може би прекалено открита, тъй като южно от границата се вихри корупция на всички нива. Но нямаше как. Трябваше мексиканското правителство да обере лаврите, след като ние свършим цялата работа и отсечем главата на картела. След две години подготовка планирахме грандиозна операция. Но изтекоха сведения и моите момчета налетяха на засада. Двама загинаха.

— О, Господи. Бях чувала за този случай, но не знаех, че си участвал и ти.

— Ха, по онова време сигурно още си слушала лекции в Куонтико.

Рейнолдс се зачуди дали забележката е подигравателна, но реши да не отговаря.

— Както и да е, след цялата каша ме посети едно от онези тъпи кариеристчета, дето не знаят от кой край се държи пистолет. Любезно ме осведоми, че ако съм сгафил някъде, отивам по дяволите. Имало обаче едно допълнение. Ако се разкриело, че са ни накиснали мексиканските колеги, не бивало да се оправдавам с тях. Международни отношения, така каза. Искаше просто да си направя харакири за доброто на целия свят.

При последните думи гласът на Кони леко потрепна.

Рейнолдс откри, че е затаила дъх. Кони рядко говореше толкова много. Би му подхождал например някой по-мек синоним на думата „ням“.

Той отпи голяма глътка кафе и бавно избърса устни с опакото на ръката си.

— И знаеш ли какво? Проследих нишката чак до най-висшето началство на мексиканската полиция. Спипах гадовете, изрязах им на челата по едно голямо „X“ и си заминах. Щом моите шефове не смятаха за необходимо да предприемат нещо, тяхна си работа. Но да пукна, ако някога позволя да ме накиснат в чуждата мръсотия. — Кони я изгледа втренчено. — Международни отношения — повтори той и устните му се разтегнаха в горчива усмивка. После подпря лакти на бюрото й.

Предизвикваше ли я? Готвеше ли се да изпише кръст на челото й, или я подканваше да бележи него?

— Оттогава имам един девиз — добави той.

— Какъв?

— Майната им на международните отношения.