Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (34)

34.

Брук Рейнолдс огледа спокойно салона на банката. Току-що бяха отворили и още нямаше клиенти. В някой друг живот би могла да оглежда мястото за предстоящ обир. Тази мисъл я накара неволно да се усмихне. Беше подготвила няколко варианта за действие, но младежът зад бюрото с табелка ЗАМЕСТНИК-УПРАВИТЕЛ облекчи задачата й.

Когато Рейнолдс се приближи, той надигна глава.

— С какво мога да ви услужа?

Щом видя значката от ФБР, очите му се разшириха и той изпъчи гърди, сякаш искаше да покаже, че е истински мъж под младежката външност.

— Има ли някакъв проблем?

— Необходима ми е вашата помощ, мистър Собъл — каза Рейнолдс, като погледна името върху табелката. — Става дума за текущо разследване на Бюрото.

— Разбира се, ще помогна, доколкото ми е по силите — отвърна той.

Рейнолдс седна срещу него и заговори спокойно и прямо:

— Разполагам с ключ за сейф във вашата банка. Открихме го в хода на разследването. Смятаме, че съдържанието на сейфа може да се окаже извънредно важно. Трябва да проверя какво е то.

— Разбирам. Но…

— Нося и документа за сейфа, ако това ще ви помогне.

Знаеше, че банкерите обичат всякакъв вид документи; колкото повече цифри и статистика има, толкова по-добре. Тя протегна листа през бюрото.

— Познато ли ви е името Франк Андрюс?

— Не — отвърна Собъл. — Но аз работя тук едва от седмица. Нали знаете, вечното уедряване на банките.

— Позната история; и правителството гледа да ореже излишните структури.

— Дано не се отнася и до вас. Голяма престъпност има в този град.

— Е, като банков управител вие сигурно виждате какво ли не.

Младежът се усмихна доволно и отпи глътка кафе.

— О, ако почна да ви разказвам…

— Да, не се съмнявам. Има ли начин да разберем колко често е идвал тук мистър Андрюс?

— Разбира се. Сега прехвърляме всички сведения в компютъра. — Той натрака на клавиатурата номера на сметката и изчака данните да бъдат обработени. — Искате ли кафе, агент Рейнолдс?

— Не, благодаря. Колко голям е този сейф?

Собъл погледна документа.

— Ако съдя по месечната такса, от най-големите — с двойна ширина.

— Значи може да побере много неща.

— Да, права сте. — Той се приведе напред и добави по-тихо: — Обзалагам се, че е свързано с наркотици, нали? Или с пране на пари. Посещавал съм курсове по тия въпроси.

— Съжалявам, мистър Собъл, нямам право да коментирам, докато тече разследването. Надявам се, че ме разбирате.

Той бързо се облегна назад.

— Да. Естествено. Всички си имаме правила… да знаете само с какви неща съм се сблъсквал.

— Предполагам. Излезе ли нещо на компютъра?

— А, да. — Собъл погледна екрана. — Доста често е идвал тук. Ако искате, мога да ви дам разпечатка.

— Благодаря, много ще ми помогнете.

След малко, докато слизаха към хранилището, Собъл започна да се тревожи.

— Питам се дали не трябва най-напред да уведомя началството. Нали разбирате, сигурен съм, че няма нищо нередно, но все пак правилата за сейфовете са извънредно строги.

— Разбирам ви, но смятах, че заместник-управителят е упълномощен да взима решения в подобни случаи. Няма да взема нищо, само ще прегледам съдържанието. И в зависимост от това, което открия, може би ще трябва да наложим запор върху сейфа. Не за пръв път се сблъскваме с такава ситуация. Поемам цялата отговорност. Не се тревожете.

Това като че облекчи младежа и двамата влязоха в хранилището. Той взе ключа на Рейнолдс, извади своя дубликат и изтегли касетката от сейфа.

— Имаме помещение, където можете да прегледате съдържанието.

Младежът я въведе в тясна стаичка и Рейнолдс затвори вратата. Въздъхна дълбоко и чак сега забеляза, че дланите й са потни. Съдържанието на тази касетка можеше да прекърши много човешки съдби и кариери. Тя бавно вдигна капака. Онова, което видя, я накара да изругае тихичко.

Банкнотите бяха стари, грижливо пристегнати с ластичета. Рейнолдс ги преброи набързо. Десетки хиляди. Тя отново затвори капака.

Когато отвори вратата, Собъл стоеше отвън. Той взе касетката и я върна на място.

— Мога ли да видя регистъра за този сейф?

Собъл й показа дневника. Данните бяха попълнени от Кен Нюман; Рейнолдс отлично познаваше почерка му. Убит агент от ФБР и касетка, пълна с пари под чуждо име. Господ да ни е на помощ, помисли си тя.

— Открихте ли нещо? — попита Собъл.

— Трябва да забраните достъпа до този сейф. Ако някой поиска да го отвори, съобщете ми незабавно на тези телефони. — И тя му подаде визитката си.

— Сериозно е, нали?

Собъл вече изглеждаше много нещастен, че са го преместили точно в този клон.

— Благодаря ви за помощта, мистър Собъл. Ще поддържаме връзка.

Рейнолдс се върна в колата и потегли с максимална скорост към дома на Нюман. По пътя позвъни, за да е сигурна, че Ан ще си бъде у дома. Погребението бе планирано за след три дни. Щеше да бъде много тържествено, с присъствието на висши ръководители от Бюрото и от клонове в цялата страна. Дългото автомобилно шествие щеше да мине между шпалир от мрачни, почтителни федерални агенти и полицейски служители. ФБР погребваше агентите, загинали при изпълнение на служебния си дълг, с всички заслужени почести.

 

 

— Какво откри, Брук?

Ан Нюман бе с черна рокля, идеално оформена прическа и съвсем мъничко грим по лицето. Рейнолдс чу гласове в кухнята. Когато пристигна, отпред имаше две коли. Вероятно роднини или приятели, дошли да изкажат своите съболезнования. На масата в столовата забеляза подноси с храна. Колкото и да е нелепо, яденето и съболезнованията вървяха ръка за ръка; изглежда, скръбта се понасяше по-леко на пълен стомах.

— Трябва да видя отчетите за банковите ви сметки. Знаеш ли къде са?

— С финансите обикновено се занимаваше Кен, но съм сигурна, че всичко е в кабинета му.

Ан поведе Рейнолдс по коридора и двете влязоха в кабинета на Кен Нюман.

— Само една банка ли ви обслужва?

— Да. Поне доколкото знам. Винаги аз прибирам пощата и не съм видяла писма от друга банка. Нямаме спестовен влог, само разплащателен. Кен казваше, че лихвата била чиста подигравка. Той наистина умееше да се справя с парите. Влагаше ги изгодно в акции, освен това спестяваше за колеж на децата.

Докато Ан търсеше документите, Рейнолдс хвърли разсеян поглед из стаята. Върху една лавица бяха натрупани множество разноцветни пластмасови кутии. При предишното си посещение бе забелязала купчинките монети, но не и тези кутии.

— Какво има вътре?

Ан се озърна.

— А, това са спортните карти на Кен. Има и монети. Беше голям колекционер. Дори мина курс и получи разрешително за оценяване на монети и карти. Почти всяка седмица ходеше по изложби. — Тя посочи към тавана. — Затова монтирахме пожарен детектор. Кен много се страхуваше от пожар, особено в тази стая. Има толкова пластмаса и хартия, че огънят може да лумне за броени секунди.

— Изненадвам се, че е имал време за колекции.

— Е, намираше някакво. Беше много запален.

— Водеше ли по изложбите теб или децата?

— Не. Никога не ни е канил.

Тонът й накара Рейнолдс да смени темата.

— Не ми е приятно да питам, но беше ли застрахован Кен?

— Да. За много голяма сума.

— Поне ще имаш една грижа по-малко. Знам, че не е кой знае каква утеха, но хората толкова рядко мислят за тия неща. Очевидно Кен е искал да бъдеш осигурена, ако нещо се случи с него. Делата често говорят много повече от думите.

Рейнолдс бе искрена, но последното изречение прозвуча толкова фалшиво, че тя реши да не засяга повече този въпрос.

Ан извади червен бележник и го подаде на Рейнолдс.

— Мисля, че ти трябва това. В чекмеджето има и други. Този е най-новият.

Рейнолдс погледна подвързията. Върху нея имаше етикет, уточняващ, че това са сведения за издадените чекове през текущата година. Разгърна бележника. Данните бяха грижливо подредени по месеци.

— Анулираните чекове са в другото чекмедже. Кен ги събираше по години.

По дяволите! Рейнолдс държеше финансовите си документи натъпкани из всички чекмеджета в спалнята и дори в гаража. Дойдеше ли времето за подаване на данъчна декларация, наставаше същински ад.

— Ан, разбрах, че имаш гости. Мога да прегледам бележниците и сама.

— Ако искаш, вземи ги със себе си.

— Предпочитам да ги прегледам тук, ако не възразяваш.

— Добре. Искаш ли да хапнеш нещо? Имаме предостатъчно храна. И току-що сложих кафеника на печката.

— Чаша кафе ще ми дойде добре, благодаря. Със съвсем малко сметана и захар.

Ан изведнъж я погледна нервно.

— Още не си ми казала какво откри.

— Преди да кажа каквото и да било, искам да съм абсолютно уверена.

Рейнолдс погледна лицето на клетата жена и внезапно я обзе ужасно чувство за вина. Можеше да се окаже, че я кара неволно да опетни паметта на съпруга си.

— Как са децата? — попита тя, за да прогони коварните мисли.

— Както всички други деца на тяхно място, предполагам. Вече са на шестнайсет и седемнайсет, тъй че разбират живота. Но все пак не е леко. За всички ни. Ако вече не плача, то е само защото тази сутрин изплаках всичките си сълзи. Пратих ги на училище. Реших, че така ще е по-добре, отколкото да седят тук и да гледат как разни хора идват да приказват за баща им.

— Сигурно имаш право.

— Човек върши каквото му е по силите. Винаги съм знаела, че съществува такава възможност. Господи, Кен беше агент от двайсет години. И само веднъж пострада по служба — схванал се, докато сменял гума на колата. — За момент Ан се усмихна на спомена. — Дори вече почваше да се замисля за пенсия. Смяташе да се преселим някъде, след като децата постъпят в колеж. Майка му живее в Южна Каролина. Вече е на възраст, когато наоколо трябва да има роднини.

Ан изглеждаше готова да се разплаче отново. Рейнолдс се боеше, че в сегашното си душевно състояние може и тя да заплаче.

— Имаш ли деца? — попита Ан.

— Момче и момиче. На три и шест години.

Ан се усмихна.

— О, още са съвсем мънички.

— Чувала съм, че с възрастта става по-трудно.

— Според мен просто нещата се усложняват. От плюене, хапане и проблеми с гърнето преминаваш към спорове за дрехи, момчета, пари. Някъде около тринайсетата година изведнъж отказват категорично да се въртят около мама и татко. Този период беше доста тежък, но накрая отново се върнаха. След това умираш от притеснения за алкохол, коли, секс и наркотици.

Рейнолдс се усмихна измъчено.

— Каква красота! Изгарям от нетърпение да дочакам този момент.

— От колко време работиш в Бюрото?

— Вече тринайсет години. Постъпих след една невероятно скучна година като адвокат в голяма фирма.

— Тази работа може да бъде опасна.

Рейнолдс я погледна втренчено.

— Да, без съмнение.

— Омъжена ли си?

— На теория да, но след месец-два няма да бъда.

— Съжалявам.

— Повярвай ми, така е най-добре за всички.

— При теб ли остават децата?

— Задължително.

— Добре. Не ме интересува какво говорят политически грамотните хора, но децата трябва да бъдат при майка си.

— В моя случай не съм напълно уверена… работя много, по всяко време на денонощието. Знам само едно — че мястото на децата е при мен.

— Казваш, че си завършила право?

— В Джорджтаун.

— Адвокатите печелят добри пари. И не е толкова опасно, колкото да работиш във ФБР.

— Сигурно.

— Не е зле да помислиш за смяна на кариерата. Много смахнати има напоследък. И твърде много оръжия. Когато Кен стана агент, още го нямаше това — разни сополанковци да търчат с автомати и да избиват хората като в някакъв гаден комикс.

Рейнолдс нямаше какво да отговори. Стоеше, стискаше бележника и мислеше за децата си.

— Ще ти донеса кафе.

Щом Ан затвори вратата, Рейнолдс рухна на най-близкия стол. Изведнъж си представи как прибират тялото й в черен найлонов чувал, а ясновидката съобщава лошата новина на осиротелите деца. Предсказах това на майка ви. По дяволите! Тя пропъди зловещите мисли и отвори бележника. Ан донесе кафе, после я остави сама и Рейнолдс постепенно започна да напредва. Откритията й бяха много тревожни.

Поне от три години насам Кен Нюман бе внасял само пари в брой на разплащателния си влог. Сумите бяха малки — ту сто долара, ту петдесет — и не личеше да има точно определени дати за вноските. Тя извади разпечатката, която й бе дал Собъл, и плъзна поглед по датите, когато Нюман бе посещавал сейфа. Повечето от тях съвпадаха с дните на вноските. Ето значи как е било, помисли си тя. Отваря сейфа, слага вътре нови пари, взима малко от старите и ги влага в семейната банкова сметка.

Като цяло сумата беше значителна, но не и огромна. Общият баланс на разплащателния влог никога не нарастваше прекомерно, защото от него редовно се теглеха суми по издадени чекове. Рейнолдс забеляза, че заплатата на Нюман е постъпвала от ФБР направо в банката. Голяма част от чековете бяха издадени на името на някаква брокерска фирма. Рейнолдс откри сведения за нея в съседното чекмедже и бързо установи, че макар и не много богат, Нюман е притежавал солиден пакет акции, а според документите излизаше, че не е пропускал нито една възможност да го увеличи. С подобряването на перспективите пред борсовия пазар в последно време капиталовложенията му бяха нараснали значително.

Ако не се брояха вноските в брой, Рейнолдс не виждаше нищо необичайно. Нюман бе влагал изгодно спестените си пари. Не беше забогатял, но разполагаше със значителни средства. Дивидентите от акциите също попадаха в разплащателния влог на семейството, обърквайки още повече общата картина. С две думи, без най-подробен анализ би било много трудно да се каже дали във финансите на агента има нещо съмнително. А ако човек не знаеше за сейфа, сумите по сметката просто не оправдаваха подобна проверка.

Най-объркваща бе именно купчината пари в сейфа. Защо да държи такава сума в кутия, където не се трупаше никаква лихва? Също толкова я озадачаваше и онова, което не бе открила. Когато Ан намина да провери докъде е стигнала, тя реши да попита направо.

— Не забелязах тук никакви вноски за изплащане на ипотека, нито пък разходи по кредитни карти.

— Нямаме ипотека. Тоест имахме — с трийсетгодишна разсрочка, но Кен направи допълнителни вноски и я изплати предварително.

— Браво на него. Кога беше това?

— Някъде преди три-четири години.

— А кредитните карти?

— Кен не ги признаваше. Купувахме всичко в брой. Уредите за дома, дрехите, дори колите. Нищо ново, винаги търсехме втора употреба.

— Много разумно. Така се пестят доста средства.

— Нали ти казах, Кен умееше да се справя с парите.

— Ако знаех, че е толкова опитен, щях да търся съвети от него.

— Искаш ли да прегледаш още нещо?

— Да, извинявай. Данъчните декларации за последните две-три години, ако ги пазите.

Сега Рейнолдс разбираше смисъла на голямата сума в сейфа. Щом Нюман плащаше всичко в брой, не беше необходимо да влага парите по сметка. Разбира се, за ипотеката, режийните и телефона му се налагаше да попълва чекове, тъй че трябваше да поддържа баланса си в банката. А за всички останали суми нямаше никакъв документ, сякаш банкнотите в сейфа изобщо не съществуваха. Парите в брой не оставят следи. И това означаваше, че данъчните служби няма как да узнаят за тях.

Нюман благоразумно не бе променил начина си на живот. Все същата стара къща, същите обикновени коли и нито следа от онези разточителни обиколки по магазините, които са погубили безброй крадци. А без ипотека и кредитни карти през ръцете му минаваха много пари в брой; на пръв поглед това би обяснило възможностите му редовно да инвестира в акции. Човек трябваше да се разрови задълбочено като Рейнолдс, за да открие истината.

Ан намери данъчните декларации за последните шест години в металния шкаф до стената. Бяха подредени също тъй добре, както и другите финансови документи. Един бърз поглед към обявените доходи за последните три години потвърди подозренията на Рейнолдс. В декларациите бе вписана само заплатата на Нюман заедно с някои дребни приходи от дивиденти и лихви.

Рейнолдс върна всичко на място и си облече палтото.

— Ан, много съжалявам, че трябваше да те безпокоя точно когато си имаш толкова тревоги.

— Нали аз те помолих за помощ, Брук.

Сърцето на Рейнолдс отново се сви от угризения.

— Е, не знам доколко успях да помогна.

Ан стисна ръката й.

— Можеш ли сега да ми кажеш какво става? Да не би Кен да е извършил нещо нередно?

— В момента мога само да ти кажа, че открих някои необясними неща. Няма да те лъжа, много съм разтревожена.

Ан бавно отдръпна ръка.

— Вероятно ще трябва да докладваш какво си открила.

Рейнолдс се вгледа в нея. По принцип би трябвало незабавно да отиде в СПО и да разкаже всичко. Официално Службата за професионална отговорност се водеше под шапката на Бюрото, но всъщност я ръководеха от Министерството на правосъдието. Тя се занимаваше с всички нарушения, извършени от служители на Бюрото. Говореше се, че СПО води разследванията много старателно, и от нейното име изтръпваха дори най-храбрите агенти на ФБР.

Да, от чисто техническа гледна точка случаят не представляваше трудност. Ех, ако можеше и животът да е толкова прост. Отчаяната жена пред Рейнолдс правеше нейното решение много по-сложно. В крайна сметка тя избра чисто човешката реакция и засега остави устава настрани. Кен Нюман щеше да бъде погребан като герой. Човекът бе работил като агент цели две десетилетия; заслужаваше поне това.

— Да, по някое време ще трябва да докладвам за разкритията си. Но не точно сега. — Тя помълча и стисна ръката на Ан. — Знам кога е погребението. Ще дойда с всички останали да изразя своята почит към Кен.

Рейнолдс сърдечно прегърна Ан, после си тръгна. Умът й работеше толкова трескаво, че се чувстваше леко замаяна.

Ако Кен Нюман бе взимал подкупи, това бе почнало отдавна. От него ли бе изтекла информация за разследването? Беше ли продавал и други сведения? Дали работеше на „свободна практика“ — за онзи, който плаща най-много? Или редовно предаваше информация на някаква определена група? Ако да, интересуваше ли се тази група от Фейт Локхарт? В случая бяха замесени чуждестранни интереси. Знаеха това от Локхарт. Това ли бе ключът към загадката? Дали Нюман не бе работил през цялото време за някое чуждо правителство, случайно замесено в плановете на Бюканън?

Тя въздъхна. Случаят растеше като лавина, превръщаше се в нещо толкова страшно, че й се искаше да избяга у дома и да се завие презглава. Но все пак реши да подкара към службата и да продължи да дълбае този случай, както стотици други през изминалите години. Досега победите й надхвърляха пораженията. В нейния занаят човек не можеше да се надява на нещо повече.