Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (15)

15.

Фейт трепереше неудържимо.

— Щеше да ме побъркаш от страх.

Лий прекрачи прага и се озърна.

— Какво търсиш в кабинета ми?

— Нищо! Просто обикалях. Дори не знаех, че имаш тук кабинет.

— Защото не ти се полагаше да знаеш.

— Когато влязох, стори ми се, че чух някакъв звук откъм прозореца.

— Чула си звук, но не откъм прозореца.

Той посочи рамката на вратата. Сега Фейт забеляза правоъгълника от бяла пластмаса, прикрепен към дървото.

— Това е сензор. Който отвори вратата на кабинета, задейства сензора и ме уведомява. — Лий извади от джоба си малко сигнално устройство. — Ако не бях зает да успокоявам Макс долу, щях да дотичам много по-рано. — Той се навъси. — Не съм доволен, Фейт.

— Хей, аз просто оглеждах колкото да убия времето.

— Интересна дума избра — „да убия“.

— Лий, не съм замислила нищо срещу теб. Кълна се.

— Хайде да привършваме с багажа. Не искам банкерите да те чакат.

Фейт не посмя повече да погледне към телефона. Лий сигурно не бе чул обаждането. Беше нает от Бюканън, за да я следи. Той ли бе убил агента снощи? Дали днес нямаше някак да я изхвърли от самолета на десет километра височина и да се смее злорадо, докато тя пада с писък през облаците?

Но досега той можеше да я убие стотици пъти. Най-лесното би било да я остави мъртва до къщата. И изведнъж й хрумна нова мисъл: да, би било най-лесното, освен ако Дани искаше да узнае какво е разказала на ФБР. Това обясняваше защо все още е жива. И защо Лий непрекъснато я разпитва. Проговореше ли, той щеше да я убие. А сега заминаваха за едно градче в Северна Каролина, което щеше да е почти пусто през този сезон. Тя бавно излезе от стаята, сякаш отиваше на екзекуция.

Двайсет минути по-късно Фейт затвори малкия пътен сак и преметна през рамо каишката на дамската си чанта. Лий влезе в спалнята. Вече не носеше бейзболното каскетче, но отново бе сложил мустаците и брадата. В дясната си ръка държеше пистолета, кобура и две кутии патрони.

Фейт забеляза как прибира оръжието в специална метална кутия.

— Не можеш да качиш пистолет в самолета — каза тя.

— Шегуваш ли се? Откога са измислили тая глупост? — Лий заключи кутията, прибра ключовете в джоба си и чак тогава вдигна очи към нея. — Мога да кача пистолет в самолета, стига да го обявя предварително и да попълня декларация. При проверката искат оръжието да не е заредено и да се носи в специален калъф. — Той почука с пръсти по алуминиевата кутия. — Като този. Освен това искат патроните да са по-малко от сто и да бъдат в оригиналната опаковка. Тук също съм тип-топ. После слагат на кутията съответния етикет и я прибират в багажното отделение, където ще ми е трудничко да се докопам до нея, ако смятам да отвлека самолета, не мислиш ли?

— Благодаря за обяснението — сопна се Фейт.

— Не съм аматьор, по дяволите! — добави троснато той.

— Не съм казвала такова нещо.

— Само това липсваше.

— Добре де, извинявай. — Тя се поколеба. Много искаше да обяви примирие по редица причини, най-вече заради собственото си оцеляване. — Ще ми направиш ли една услуга?

Той я изгледа подозрително.

— Каква?

— Наричай ме Фейт.

Звънецът ги стресна и двамата. Лий погледна часовника си.

— Малко е рано за посетители.

Фейт гледаше смаяно как ръцете му заработиха като машина. След двайсет секунди пистолетът беше изваден и зареден. Лий прибра кутията и патроните в пътната си чанта и я метна на рамо.

— Вземи си багажа.

Фейт усещаше как пулсът отеква в ушите й.

— Кой мислиш, че е?

— Ела да проверим.

Тихо излязоха в коридора и Фейт последва Лий до вратата. Погледнаха екрана. На площадката пред сградата стоеше човек с няколко пакета в ръце. Ясно се различаваше познатата кафява униформа. Докато гледаха, човекът натисна звънеца още веднъж.

— Пощальонът — въздъхна с облекчение Фейт.

Лий не откъсна очи от екрана.

— Така ли?

Той натисна един бутон, който явно задвижи камерата, защото сега Фейт видя улицата пред сградата. Липсваше нещо, което трябваше да е там.

— Къде му е камионетката? — попита тя, отново обзета от страх.

— Отличен въпрос. Между другото, познавам много добре пощальона в нашия квартал. Това не е той.

— Може да е излязъл в отпуск.

— Напротив, наскоро се завърна от едноседмична почивка на островите с младата си съпруга. А и никога не идва по това време. Което означава, че си имаме голяма неприятност.

— Дали да не се измъкнем през задния изход?

— Да бе, те са толкова глупави, че не го пазят.

— Човекът е само един.

— Не, просто виждаме само него. Той е поел входа. Сигурно искат да се измъкнем отзад и да им паднем право в ръцете.

— Значи сме в капан — прошепна задавено тя.

Звънецът пак издрънча и Лий посегна към копчето на домофона. Фейт сграбчи ръката му.

— Какво правиш, по дяволите?

— Ще го попитам какво иска. Той ще каже, че носи пощата, и аз ще го пусна.

— Ще го пуснеш — глухо повтори Фейт и погледна пистолета. — Какво, искаш престрелка в собственото си жилище?

Лицето на Лий стана сурово.

— Когато ти кажа да тръгнеш, бягай, сякаш те гони тиранозавър.

— Да тръгвам ли? Накъде?

— След мен. И не питай повече.

Лий включи домофона, човекът се представи и Лий натисна бутона за входната врата. Веднага след това включи алармената система, отвори широко вратата на апартамента, сграбчи Фейт за ръката и я дръпна в коридора. Отсреща имаше друга врата, само че без номер. Докато Фейт слушаше как долу отекват стъпките на раздавача, Лий вече бе отключил вратата. След миг бяха вътре и той тихо заключи. Беше много тъмно, но Лий явно познаваше мястото. Поведе Фейт към врата в дъното, зад която имаше нова сумрачна стая, може би спалня.

Лий отвори следващата врата и кимна на Фейт да влезе. Тя прекрачи прага и почти веднага се блъсна в стена. Когато той застана до нея, трябваше да се притиснат един към друг като в телефонна кабина. Лий затвори вратата и ги обгърна непрогледен мрак.

Фейт се стресна, когато той заговори и дъхът му погъделичка ухото й.

— Точно пред теб има стълба. Ето стъпалата. — Хвана я за ръката и леко я дръпна напред, докато Фейт усети под пръстите си студени железни пръти. — Откри ли ги? — Фейт кимна и Лий продължи да шепне: — Дай сака и започвай да се изкачваш. Не бързай. В момента бих предпочел тишината пред скоростта. Аз идвам след теб. Когато стигнеш горе, спри. Оттам нататък ще те водя.

Когато започна да се изкачва, Фейт усети как я обзема пристъп на клаустрофобия. Беше загубила чувство за ориентация и взе да й призлява. Тя стисна зъби. Моментът не беше най-подходящ да губи оскъдното съдържание на стомаха си.

Отначало придвижваше ръце и крака съвсем бавно. Постепенно придоби увереност и ускори изкачването. Това бе грешка, защото не улучи поредното стъпало, подхлъзна се и болезнено удари брада в една от железните пръчки. Но след миг силната ръка на Лий я прегърна през кръста. Тя стъпи по-здраво, помъчи се да не обръща внимание на болката и продължи нагоре, докато усети таван над главата си. Спря.

Лий все още беше точно под нея. После той продължи нагоре, стъпвайки от двете страни на нейните крака. Започна да я притиска все по-силно и тя се запита какво точно прави. Ставаше й трудно да диша. В един ужасен миг си помисли, че е решил да я изнасили. Изведнъж отгоре бликна светлина и Лий се отдръпна от нея. Фейт присви очи и вдигна глава. Синьото небе изглеждаше тъй прекрасно след ужасите на мрака, че тя едва не извика от облекчение.

— Излез на покрива, но стой приведена — прошепна напрегнато Лий в ухото й. — Не се надигай в никакъв случай.

Тя се изкатери през отвора, легна по корем и хвърли поглед наоколо. Покривът на старата сграда беше равен, покрит с асфалт и чакъл. Тук-там стърчаха стари комини и по-нови отдушници за климатици. Те предлагаха удобно прикритие и Фейт приклекна до най-близкия.

Лий все още висеше на стълбата. Той се ослуша и погледна часовника си. В момента фалшивият пощальон трябваше да е пред апартамента му. Щеше да позвъни и да изчака отговор. Разполагаха най-много с трийсет секунди, преди онзи да разбере, че никой няма да му отвори. Би било добре да си осигури малко повече време и същевременно да изкара другите врагове от скривалищата им. Лий извади клетъчния телефон от джоба си и набра номер. Когато отсреща отговориха, той каза:

— Мисис Картър, обажда се Лий Адамс. Слушайте, искам да пуснете Макс в коридора. Да, знам, че току-що го доведох. Знам, че ще дойде в моя апартамент. Точно това искам. Забравих… забравих да му направя инжекция. Моля ви, побързайте, време е да тръгвам.

Той прибра телефона и избута чантите навън, после се изкатери през отвора и затвори капака. Огледа покрива и забеляза Фейт. Промъкна се с багажа до нея.

— Добре, спечелихме малко време.

Отдолу долетя яростен кучешки лай и Лий се усмихна.

— Следвай ме.

Ниско приведени, двамата се промъкнаха към ръба на покрива. Съседната сграда беше малко по-ниска и покривът й се намираше на около метър и половина по-долу. Лий направи знак на Фейт да го хване за ръцете. Стисна здраво и я спусна надолу, докато краката й докоснаха покрива. Едва бе скочил до нея, когато чуха шум и гръмки викове.

— Добре, започват атаката. Ще минат през вратата и ще задействат алармата. Хората от охранителната фирма ще цъфнат незабавно. След няколко минути ще настане голяма бъркотия.

— А какво ще правим ние в това време? — попита Фейт.

— Още три сгради, после слизаме по пожарната стълба. Тръгвай!

Пет минути по-късно двамата тичаха по тесния проход между две сгради, после изскочиха на тиха улица, оградена с ниски жилищни блокове. От двете страни бяха паркирани коли. Фейт чу глухото потропване на топки за тенис. В малкия парк отсреща зърна корт, полузакрит от няколко високи бора.

Лий огледа колите край тротоара. После изтича към парка и клекна. Когато се изправи, държеше топка — една от многото, паднали там след неточни удари откъм корта. Върна се при Фейт. Тя го видя, че пробива топката с джобното си ножче.

— Какво правиш?

— Тръгни по тротоара колкото се може по-спокойно. И си отваряй очите.

— Лий…

— Направи го, Фейт!

Тя се завъртя и тръгна по тротоара. Лий вървеше по платното успоредно на нея и оглеждаше всяка кола. Накрая спря до един скъп автомобил.

— Забеляза ли някой да ни гледа? — попита Лий.

Фейт поклати глава.

Той пристъпи към колата и притисна отвора на топката върху ключалката.

Фейт го изгледа така, сякаш бе полудял.

— Какво правиш?

Вместо отговор той стовари юмрук върху топката и всичкият въздух от нея нахлу в ключалката. Пред смаяния поглед на Фейт четирите врати се отвориха едновременно.

— Как го направи?

— Качвай се.

Лий се вмъкна в колата и Фейт последва примера му. Той опипа под волана и откри проводниците.

— Съвременните модели не могат да се включват на късо. Технологията…

Фейт не довърши, защото двигателят заработи. Лий се изправи, превключи на скорост и потегли. После погледна към нея.

— Какво каза?

— Добре де, как отключи колата с топка за тенис?

— Професионална тайна.

 

 

Докато Лий чакаше в колата и зорко наблюдаваше улицата, Фейт влезе в банката, обясни на заместник-управителя какво иска и успя да се подпише, без да припадне. Спокойно, момиче, карай стъпка по стъпка. За щастие човекът я познаваше.

Заместник-управителят огледа любопитно новата й прическа.

— Житейска криза — отговори тя на неизречения му въпрос. — Реших да проверя мога ли да се подмладя малко.

— Много ви отива, мис Локхарт — увери я галантно той.

Тя го проследи с поглед как взе нейния ключ, вкара го в ключалката заедно с дубликата от банката и извади касетката. Напуснаха хранилището и заместник-управителят отнесе металната кутия в кабинката отсреща. Докато се отдалечаваше, Фейт продължи да го гледа.

Дали беше от враговете? Дали нямаше да се измъкне, за да позвъни на полицията, ФБР или тайнствените убийци? Но човекът просто седна зад бюрото, извади хартиен плик с понички и насочи вниманието си изцяло към тях.

Успокоена поне за момента, Фейт заключи вратата на кабинката. Отвори кутията и огледа съдържанието. После изсипа всичко в сака и затвори касетката. Младежът я прибра в хранилището, а Фейт излезе, като се мъчеше да запази спокойствие.

След като Фейт се върна в колата, Лий подкара по магистрала 395, после отби на юг към летище „Роналд Рейгън“. Рано сутрин изходите от Вашингтон не бяха натоварени — в този час повечето коли прииждаха към града.

Фейт се озърна към Лий, който гледаше право напред, унесен в мисли.

— Справи се много добре — каза тя.

— Всъщност не мина толкова гладко, колкото ми се искаше. — Той помълча и поклати глава. — Колкото и глупаво да звучи при тия обстоятелства, много се тревожа за Макс.

— Не звучи глупаво.

— С Макс сме заедно много отдавна. Години наред не съм имал друг приятел, освен това старо куче.

— Едва ли биха му сторили нещо пред толкова хора.

— Да, така ти се иска да мислиш, нали? Но щом убиват човек, без да им мигне окото, то какво остава за кучето?

— Съжалявам, че се наложи да го направиш заради мен.

Той разкърши рамене.

— Е, кучето си е куче, Фейт. А сега си имаме други грижи, нали?

Фейт неволно кимна.

— Да.

— Май номерът с магнита не е минал. Сигурно са ме разпознали на записа. И все пак беше ужасно бързо. — Той поклати глава с възхищение и тревога. — Просто страх да те хване.

Сърцето на Фейт се сви. Щом Лий се страхуваше, то какъв ли ужас трябваше да изпитва тя?

— Не е много обнадеждаващо, нали?

— Може би ще съм малко по-добре подготвен, ако ми кажеш какво става.

След досегашните подвизи Фейт много искаше да му вярва. Но телефонното обаждане на Бюканън продължаваше да отеква в ушите й, както и снощните изстрели.

— Когато стигнем в Северна Каролина, ще изясним всичко — каза тя. — И в двете посоки.