Серия
Хари Бош (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Overlook, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 56 гласа)
Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Майкъл Конъли. Мъртво вълнение

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

 

Превод: Крум Бъчваров, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: Петър Христов, Megachrom, 2008

Компютърна обработка: Веселина Симеонова, ИК „Бард“

Формат 84/108/32. Печатни коли 15

ISBN 978-954-585-893-2

 

Michael Connelly. The Overlook

Hieronymus, Inc., 2006, 2007


На библиотекарката, която ми даде „Да убиеш присмехулник“

БЛАГОДАРНОСТИ

Този роман е художествена измислица. При написването му авторът прибягна до помощта на различни специалисти в областите, които засяга сюжетът. На първо място авторът благодари на д-р Лари Гандъл и д-р Игнасио Ферас, задето търпеливо отговаряха на всеки поставен им въпрос относно онкологичните процедури, медицинската физика, употребата и боравенето с цезий. В областта на опазването на закона авторът не би се справил без помощта на Рик Джаксън, Дейвид Лемкин, Тим Марша, Грег Стаут и неколцина други, които предпочитат да останат анонимни. Всички грешки и преувеличения в книгата са единствено по вина на автора.

Авторът също изказва признателността си за редакторската помощ и щедростта на Ася Мучник, Майкъл Пийч, Бил Маси и Джейн Уд, а също на Терил Лий Ланкфорд, Памела Маршал, Каролин Крие, Шанън Бърн, Джейн Дейвис и Линда Конъли.

1.

Обадиха му се в полунощ. Хари Бош беше буден и седеше на тъмно в хола. Обичаше да си мисли, че го прави, защото по-добре чува саксофона. Като притъпяваше едното сетиво, подсилваше другото.

Ала дълбоко в себе си знаеше истината. Той чакаше.

Обади се Лари Гандъл, шефът му в спецотдел „Убийства“. Първото му повикване в новата служба. Повикването, което очакваше.

— Буден ли си, Хари?

— Да.

— Какво слушаш?

— Франк Морган, на живо в нюйоркския „Джаз Стандард“. В момента чуваш Джордж Кейбълс на пианото.

— Прилича на „Всички блусове“.

— Позна.

— Яка музика. Кофти ми е, че ти прекъсвам удоволствието.

Бош изключи уредбата с дистанционното.

— Какво има, лейтенант?

— От Холивудския участък искат двамата с Иги да поемете един случай. За днес вече имат три и не могат да се справят с четвърти. Освен това изглежда, че следствието ще стане хоби. Прилича на екзекуция.

Лосанджелиското полицейско управление имаше седемнайсет участъка, всеки с детективско бюро, включващо група „Убийства“. Но участъковите групи бяха предната линия и не можеха да водят дълги следствия. Когато в някое дело имаше каквито и да било политически и медийни елементи или бяха замесени известни личности, обикновено го прехвърляха в спецотдел „Убийства“, звено от сектор „Грабежи и убийства“ в Паркър Сентър. Всяко следствие, което изглеждаше особено сложно и времеемко — което неизбежно удължаваше провеждането му и затова се шегуваха, че им е станало „хоби“ — моментално се превръщаше в кандидат за спецотдел „Убийства“. И този случай явно беше такъв.

— Къде е местопрестъплението? — попита Бош.

— На оная площадка над язовира Мълхоланд. Знаеш ли я?

— Да, бил съм там.

Детективът стана, отиде при масата, изтегли чекмеджето, предназначено за прибори за хранене, и извади химикалка и бележник. На първата страница написа датата и местонахождението.

— Можеш ли да ми дадеш още някакви подробности?

— Не особено много — отвърна Гандъл. — Както казах, описаха ми го като екзекуция. Два изстрела в тила. Някой замъкнал оня тип горе, пръснал му мозъка и загрозил хубавата гледка.

Бош смели последната информация и зададе следващия въпрос:

— Знаят ли коя е жертвата?

— Участъковите работят по разпознаването. Докато стигнеш, може да са научили нещо. Всъщност мястото е в твоя квартал, нали?

— Не е далече.

Гандъл прибави още някои детайли и попита дали Хари може сам да повика партньора си. Бош отвърна, че ще се погрижи.

— Добре, Хари, качи се горе и виж кое как, после ми се обади да докладваш. Не се бой, че ще ме събудиш. Непрекъснато ме будят.

Бош си помисли, че е много присъщо за началник да мърмори, че го вдигат от сън, пред човек, когото сам често ще буди в хода на съвместната им работа, и каза:

— Ясно.

Веднага щом затвори, набра номера на Игнасио Ферас, новия си партньор. Двамата още се опознаваха. Ферас беше повече от двайсет години по-млад и произхождаше от друг тип култура. Спойката щеше да стане, сигурен беше Хари, само че постепенно. Винаги се получаваше така.

Ферас спеше, но бързо се разсъни и прие с готовност случая, което беше добре. Имаше само един проблем: живееше чак в Даймънд Бар, което означаваше, че ще пристигне на местопрестъплението най-рано след час. Бяха разговаряли по въпроса още първия им ден заедно, ала Ферас нямаше желание да се мести, тъй като участваше в издръжката на голямото си семейство в Даймънд Бар.

Бош знаеше, че ще е на местопрестъплението много преди партньора си и че затова ще се наложи да понесе евентуалните търкания с участъковите. Поемането на следствие от участъковата група винаги си беше деликатна работа. Решението обикновено се взимаше от шефовете, а не от ченгетата на местопрестъплението. Никой детектив, достоен за златния обков на значката си, не се отказваше доброволно от разследване. Това просто не се вписваше в характера на работата.

— Ще се срещнем на място, Игнасио — рече Бош.

— Нали съм ти казвал, Хари, викай ми Иги — отвърна Ферас. — Всички ме наричат така.

Бош не отговори. Не искаше да го нарича Иги. Смяташе, че това име не отговаря на сериозността на работата им. Искаше му се и партньорът му да стигне до същото заключение и да престане с тези предложения.

После се сети за нещо и каза на Ферас пътьом да се отбие в Паркър Сентър и да вземе служебната кола, която им бяха определили. Това щеше да го забави още повече, но Хари мислеше да иде на местопрестъплението със собствения си автомобил, а знаеше, че почти няма бензин.

— Добре, до скоро — завърши той, като пропусна името.

Затвори и извади сакото си от гардероба до входа. Докато го обличаше, хвърли поглед към отражението си в огледалото от вътрешната страна на вратата. На петдесет и шест години Бош имаше стройна и стегната фигура, даже можеше да качи още някое кило, докато други детективи на неговата възраст започваха да нашишкавяват. На две ченгета в спецотдел „Убийства“ викаха Щайгата и Бъчвата, заради променящите им се телесни пропорции. Хари нямаше защо да се безпокои за това.

Белите косми не бяха превзели изцяло територията на кестенявите от главата му, ала бързо напредваха. Тъмните му очи бяха ясни, проницателни и готови за предизвикателството, което го очакваше. В тях Хари съзря генералното разбиране за работата на детектива — че когато излезе от дома си, ще е готов и способен да направи всичко, каквото и да се изисква, за да изпълни задачата си. Това го накара да се почувства непроницаем за куршумите.

Посегна с лявата си ръка и извади пистолета от кобура под дясната си мишница, „Кимбър Ълтра Кари“. Бързо провери пълнителя и предпазителя, после върна оръжието на мястото му.

Беше готов. Отвори вратата.

Лейтенантът не знаеше много за случая, ала за едно имаше право: местопрестъплението се намираше недалеч от дома на Бош. Той се спусна до Кауенга и пресече шосе 101 по Баръм Булевард. Оттам оставаше още малко нагоре по Лейк Холиуд Драйв до квартал с къщи, скупчени по склоновете около язовира Мълхоланд. Скъпи къщи.

Заобиколи ограденото водохранилище, като спря за момент, когато на пътя му се изпречи койот. Очите на животното отразяваха светлината на фаровете и ярко блестяха. След миг койотът се обърна, бавно се отдалечи по шосето и изчезна в храстите. Не бързаше да се махне, все едно предизвикваше Бош да направи нещо. Това му напомни за службата му като патрул, когато виждаше същото предизвикателство в очите на повечето младежи по улиците.

Подмина водохранилището, продължи нагоре по Тейхоу Драйв и влезе откъм източния край на Мълхоланд Драйв. Там имаше площадка, от която се разкриваше изглед към града. Знаците „Паркирането забранено“ и „Площадката е затворена през нощта“ масово се нарушаваха по всяко време на денонощието.

Спря зад служебните коли — вана на криминалистите, буса от съдебната медицина, няколко патрулки и необозначени автомобили. Жълта полицейска лента ограждаше местопрестъплението. В този забранен за цивилни участък имаше сребристо порше карера с отворен преден капак, също оградено с лента, което подсказа на Бош, че най-вероятно е на жертвата.

Слезе. Патрулният полицай, който охраняваше участъка, записа името и служебния му номер, 2997, после го пусна да се провре под жълтата лента. Бош се приближи до местопрестъплението. Трупът лежеше в средата на гледащата към града площадка. От двете страни го осветяваха по два реда портативни прожектори. Наоколо се суетяха специалистите от криминалистиката и патолозите. Местопрестъплението се заснемаше и с видеокамера.

— Насам, Хари.

Бош се обърна и видя детектив Джери Едгар, облегнат на капака на необозначена служебна кола. Държеше кафе и явно просто чакаше. При приближаването на Хари се оттласна от автомобила.

Едгар беше някогашният му партньор от времето, когато работеше в Холивудския участък. Бош ръководеше тамошната група „Убийства“. Сега този пост заемаше Джери.

— Чаках някой от „Грабежи и убийства“ — рече той. — Нямах представа, че ще си ти, мой човек.

— Е, аз съм.

— Сам ли ще го поемеш?

— Не, партньорът ми ще пристигне след малко.

— Новият ти партньор, а? Не сме се чували от миналогодишната каша в Ехо Парк.

— Да. Какво е положението?

Нямаше желание да обсъжда Ехо Парк с Едгар. Всъщност не искаше да го обсъжда с никого. Трябваше да се съсредоточи върху сегашното следствие, първото след прехвърлянето му в спецотдел „Убийства“. Знаеше, че много хора ще наблюдават действията му. Някои от тях несъмнено се надяваха да се издъни.

Джери се извъртя така, че Бош да види какво е наредено върху капака на колата. Хари си извади очилата, сложи си ги и се наведе да погледне. До мястото не стигаше много светлина, но все пак се различаваха пликчета за веществени доказателства, съдържащи нещата, иззети от трупа — портфейл, връзка ключове и бадж. Освен това имаше дебела пачка пари и все още включен блекбери с просветваща зелена лампичка, готов за телефонни разговори, които собственикът му никога нямаше да проведе.

— Току-що ми ги донесе колегата от съдебна медицина — каза Едгар. — След десетина минути би трябвало да приключат с трупа.

Бош вдигна пликчето с баджа и го обърна към светлината. Беше издаден от гинекологичната клиника „Сейнт Агата“. От снимката гледаше тъмноок брюнет. Пишеше и кой е: „Д-р Стенли Кент“. Усмихваше се срещу обектива. Хари забеляза, че баджът същевременно е и магнитна карта-ключ.

— Често ли се чуваш с Киз? — попита Джери. Имаше предвид бившата партньорка на Бош.

След Ехо Парк я бяха прехвърлили на административна работа в КНП — кабинета на началника на полицията.

— Не особено. Но при нея всичко е наред. Хари взе следващото пликче. Искаше да отклони разговора от Киз Райдър и да го насочи към настоящото следствие.

— Ще ми дадеш ли информацията, с която разполагаш, Джери?

— С удоволствие. Трупът е открит преди около час. Както виждаш по пътните знаци, паркирането и нощните разходки са забранени. Холивудският участък редовно праща патрул по няколко пъти на нощ да разгонва зяпачите. Заради спокойствието на тукашните богаташи. Казаха ми, че ей оная къща там е на Мадона. Или поне е била.

Едгар посочи огромно имение на стотина метра от площадката. Над сградата се издигаше кула, силуетът й се очертаваше на лунната светлина. Стените на къщата бяха боядисани в редуващи се оттенъци на ръждивокафяво и жълто като тосканска черква. Издаденият над хълмовете терен осигуряваше на всеки, който гледа през прозорците на имението, великолепен изглед към Лос Анджелис. Бош си представи поп звездата в кулата, как гледа покорния град в краката си.

Обърна се към някогашния си партньор, готов за останалата информация.

— Патрулката минала към единайсет и колегите видели поршето с вдигнат капак. На тия коли моторите им са отзад, Хари. Тоест бил е отворен багажникът.

— Ясно.

— Аха, значи вече го знаеш. Както и да е, патрулката спряла, не видели никой нито в поршето, нито наоколо, затова двамата полицаи слезли. Единият се качил на площадката и намерил нашия човек. Лежал по очи, с два куршума в тила. Екзекуция, чисто и просто.

Бош кимна към баджа в пликчето.

— Това ли е жертвата? Стенли Кент?

— Така изглежда. И на баджа, и в портфейла пише, че е Стенли Кент, четирийсет и две годишен, живее съвсем наблизо, на Ероухед Драйв. Пуснах за проверка номера на поршето. Собственост е на фирмата „К енд К Медикъл Физисистс“. Поисках да отворят и досието на Кент, оказа се чист. Има само няколко глоби за превишаване максималната скорост с поршето, ама нищо повече. Честен гражданин.

Хари кимна, смилаше получените сведения.

— Няма да ти правя сечено, дето ми взимаш следствието, Хари — продължи Едгар. — Единият ми партньор е цял месец в съда, а другия го оставих на първото ни местопрестъпление днес — тройно убийство, с четвърта жертва на командно дишане в „Куин ъв Ейнджълс“.

В холивудската група „Убийства“ работеха в екипи по трима детективи вместо обичайните двама партньори.

— Има ли вероятност тройното убийство да е свързано с тоя случай?

— Не, това тук си е чист бандитски разстрел — отвърна Джери. — Съвсем друг филм според мен. Радвам се, че го поемаш ти.

— Добре. Ще те освободя колкото може по-скоро. Някой претърсвал ли е колата?

— Не, чакахме теб.

— Хубаво. Ходихте ли в дома на жертвата на Ероухед?

— Също не.

— Обиколихте ли околните къщи?

— Още не. Първо се заехме с местопрестъплението. Едгар явно още отначало беше решил, че ще прехвърлят следствието на сектор „Грабежи и убийства“. Бош се подразни, че не е направено нищо, ала в същото време знаеше, че двамата с Ферас ще трябва да започнат на чисто, и затова не беше чак толкова зле. Много дела в Управлението се проваляха или оплескваха в хода на прехвърлянето им от участъковите следствени групи на детективите от Паркър Сентър.

Погледна осветената площадка и преброи петима души от криминалистиката и съдебната медицина: работеха по или около трупа.

— Е, щом първо сте се заели с местопрестъплението, някой потърси ли около тялото стъпки, преди да пуснеш там колегите?

Не успя да скрие раздразнението в гласа си.

— Виж, Хари — тросна му се Едгар, видимо подразнен от раздразнението на бившия си партньор. — На тая площадка всеки ден се мотаят минимум по двеста души. Ако ще си губим времето, може да търсим стъпки чак до Коледа. Не смятам, че можем да си го позволим. Имаме труп на обществено място и трябваше да се захванем с него. Отгоре на всичко прилича на поръчково убийство. Това значи, че обувките, оръжието, колата — отдавна не е останало нищо.

Бош кимна. Искаше да прекрати спора и да продължи със следствието.

— Добре — рече безизразно. — В такъв случай можеш да си тръгваш.

Едгар също кимна и на по-възрастния детектив му се стори, че колегата му се е засрамил.

— Както казах, Хари, не очаквах да дойдеш ти. Което означаваше, че не си е дал зор, защото е очаквал някой друг от „Грабежи и убийства“.

— Естествено — каза Бош. — Разбирам.

След като Джери си замина, Хари се върна при колата си и извади фенера от багажника. Отиде при поршето, сложи си ръкавици и отвори предната лява врата. Наведе се в купето и го огледа. На предната дясна седалка лежеше куфарче. Не беше заключено и Хари вдигна капака. Вътре имаше няколко папки, калкулатор, бележници, химикалки и документи. Затвори го и го остави на мястото му. Положението му предполагаше, че убитият най-вероятно е пристигнал на площадката сам. И тук се беше срещнал с убиеца си. Не го бе довел със себе си. Това можеше да е от значение.

После отвори жабката. На пода се изсипаха още няколко баджа като онзи, който бяха намерили в жертвата. Вдигна ги един по един и установи, че са издадени от различни местни болници. Всички обаче бяха с една и съща снимка и име. Стенли Кент, мъжът (предполагаше детективът), който лежеше мъртъв на площадката.

Забеляза, че на гърба на някои баджове има ръкописни бележки, и внимателно ги проучи. Повечето бяха цифри, вероятно комбинации за ключалки.

Продължи да рови в жабката и намери още няколко баджа и магнитни карти-ключове. Доколкото можеше да прецени, убитият, ако наистина беше Стенли Кент, имаше достъп до почти всички болници в окръг Лос Анджелис. Освен това знаеше комбинациите на ключалките в почти всяка от тях. За миг обмисли възможността баджовете и картите да са фалшификати, използвани от жертвата за някаква болнична машинация.

Върна всичко на мястото му и затвори жабката. Провери под и между седалките, но не откри нищо интересно. Излезе от колата и отиде при отворения багажник.

Той се оказа малък и празен. Ала на лъча на фенерчето Бош различи върху килимчето на дъното четири вдлъбнатини. Отпечатъците очевидно бяха останали от нещо квадратно и тежко с четири крачета или колелца. Тъй като бяха заварили багажника отворен, най-вероятно нещото беше извадено по време на убийството или още по-вероятно — след него.

— Детектив?

Бош се обърна. Беше дежурният, който беше записал името и служебния му номер при жълтата лента, ограждаща местопрестъплението.

— Какво има?

— Дойде една агентка от ФБР. Иска да влезе в оградения участък.

— Къде е?

Полицаят го поведе към жълтата лента. Зад нея стоеше жена, изправена до отворената врата на автомобил. Беше сама и не се усмихваше. Бош я позна и сърцето му се разтупка.

— Здравей, Хари — каза жената.

— Здравей, Рейчъл.