Дейвид Балдачи
Проста истина (1)

1.

В този затвор вратите са от няколко пръста стомана; излезли навремето от завода безупречно гладки, днес те са покрити с многобройни драскотини и вдлъбнатини. Сивата им повърхност изобилства от отпечатъци на човешки лица, колене, лакти, зъби и кървави дири. Затворнически йероглифи: болка, страх, смърт, всичко е записано тук навеки или поне докато пристигне нова метална плоча. В горния край на всяка врата има малък квадратен отвор. Надзирателите надничат през него, използват го, за да хвърлят от време на време ярък лъч върху човешкото стадо, за което са отговорни. Палките им изневиделица се стоварват върху метала с трясъка на пушечен изстрел. Старите затворници понасят всичко това търпеливо. Взират се в пода, без да го виждат — с две думи казано, гледат си работата, — и това е тяхното тихо предизвикателство. Не че някой изобщо го забелязва. Новаците все още настръхват, когато ги връхлети лъчът или трясъкът; някои подмокрят крачолите на памучните си панталони, гледат как струйката се стича по черните им обувки. Ала скоро преодоляват страха, блъскат на свой ред по гадната врата, потискат бликналите хлапашки сълзи и парещата жлъчка в стомаха. Ако искат да оцелеят.

Нощем в килиите цари пещерен мрак, само тук-там се мяркат причудливи силуети. Тази нощ над областта се е развихрила гръмотевична буря. Когато от небосвода долита светкавица, ярката светлина плисва за миг през малките плексигласови прозорчета. При всеки проблясък върху отсрещната стена се очертават шестоъгълниците на телената мрежа, изпъната пред стъклото.

Мимолетното осветление изтръгва от мрака лицето на един мъж, сякаш внезапно изплувало от дълбока вода. За разлика от затворниците в другите килии той седи сам, размишлява, не вижда никого. Другите затворници се боят от него; пазачите също, макар че са въоръжени. Защото грамадната му снага внушава страх. Когато минава покрай останалите — все корави, жестоки, самонадеяни мъже, — те бързо извръщат погледи.

Името му е Руфъс Хармс и във военния затвор Форт Джаксън му се носи славата на унищожител — закачиш ли го, ще те смаже. Никога не подхваща боя пръв, но винаги остава последен. Двайсет и пет години затвор са си казали тежката дума. Дълбоките белези по кожата на Хармс, криво зарасналите кости по скелета му са истинска хроника на неговия престой тук, досущ като годишните кръгове на дървото. Но далеч по-страшни белези се крият в меката тъкан на мозъка, в центровете на човешката му същност — спомени, мисли, обич, омраза, всичко е объркано, всичко се обръща срещу него самия. Най-вече спомените, този унизителен железен тумор, израснал в горния край на гръбнака.

И все пак масивното туловище е съхранило внушителна мощ; личи си по дългите възлести ръце, по набитите плещи. Дори и изпъкналият корем подсказва изключителна сила. Но въпреки всичко Хармс е като наклонен стар дъб — някои клони вече са мъртви, други тепърва изсъхват и окастрянето не ще им помогне, а от едната страна корените стърчат над земята. Той е живо противоречие — кротък човек, почитащ другите, съхранил вяра в Бога, ала безнадеждно стегнат в образа на безсърдечен убиец. Заради това пазачите и останалите затворници не го закачат. Това му стига. Или по-точно му стигаше до днес. Днес той получи нещо от брат си. Самородно злато, изблик на надежда. Начин да се измъкне от това място.

Нов проблясък разкрива очите му — обкръжени с яркочервени кръгове, те са сякаш кръвясали, ако човек не забележи сълзите по натежалото, мрачно лице. Светлината изгасва и затворникът приглажда с пръсти лист хартия, като внимава да не издаде нито звук, иначе някой любопитен пазач непременно ще дойде да си пъха носа в чуждите работи. Лампите са изгасени още преди няколко часа и това няма как да се промени. Вече от четвърт век мракът около него свършва едва с новото утро. Ала липсата на светлина почти не му пречи. Хармс е изчел писмото, запаметил го е до последната дума. Всяка сричка го прорязва като мълниеносно захапване на бръснач. Най-отгоре на листа е отпечатан едро знакът на американските въоръжени сили. Той го познава добре. От трийсет години насам за него армията е работодател и тъмничар.

Военните искаха да получат информация от Руфъс Хармс, пропаднал и забравен редник от виетнамската епоха. Информация, която Хармс нямаше как да им даде. Дори и без светлина Хармс уверено плъзна пръст по писмото и докосна онова място, което за пръв път събуди откъслечни спомени, затаени дълбоко в него от толкова много години. Тия частици бяха се слели в безконечен осакатяващ кошмар, но същината им вечно оставаше недосегаема. Когато за пръв път прочете писмото, Хармс сведе глава ниско над листа, сякаш се мъчеше да разкрие скрития смисъл на машинописните брътвежи, да разгадае най-голямата загадка в своя грешен живот. Тази нощ безформените откъслеци внезапно се сляха в ясен спомен, спомен за истината. Най-сетне.

Допреди да прочете писмото от армията, Хармс имаше само два ясни спомена от онази нощ преди двайсет и пет години: малкото момиченце и дъжда. Беше жестока буря, почти като днешната. Момиченцето имаше изящни черти; носле като пъпчица от хрущял; лице, по което все още не бяха останали дирите на слънце, тревоги и възраст; вторачените очи бяха невинни и сини, амбицията за дълъг живот все още едва се зараждаше в простодушните им дълбини. Кожата беше бяла като захар — без никакви белези освен дълбоките червени петна върху шията, крехка като стъбло на цвете. Петната бяха причинени от ръцете на редник Руфъс Хармс, същите ръце, които сега стискаха писмото, докато умът му отново надвисваше в опасна близост до онзи спомен.

Спомнеше ли си за мъртвото момиченце, той заплакваше, просто нямаше как да се удържи, но ридаеше безмълвно. Пазачите и затворниците бяха лешояди, акули, те надушваха от километри кръвта, слабостта, уязвимото място; усещаха всичко по едно трепване на очите, по разширените пори на кожата, дори по мириса на потта. Тук всички сетива се изостряха. Тук сила, бързина, жестокост се равняваха на живот. Или на смърт.

Когато военната полиция ги откри, той бе коленичил над детето. Тънката рокличка лепнеше по телцето, което бе потънало в подгизналата земя, сякаш захвърлено отвисоко, за да си издълбае само плитък гроб. За момент Хармс вдигна очи към патрула, но умът му не регистрира нищо освен размазани тъмни силуети. Никога през живота си не бе изпитвал подобна ярост както в онзи момент, когато изведнъж му призля, обгърна го сива пелена, а пулсът, дишането и кръвното изведнъж хвръкнаха до небесата. Сграбчи главата си сякаш за да попречи на избухващия мозък да разцепи черепа, да пробие кости, кожа и косми и да се пръсне из влажния въздух.

Когато отново сведе очи към мъртвото дете и сетне към треперещите ръце, които бяха сложили край на живота му, гневът изведнъж се отцеди, като че вътре в него някой бе завъртял невидимо кранче. Кой знае защо, тялото отказваше да му се подчинява и Хармс можеше само да остане така — мокър и разтреперан, с колене, затънали дълбоко в калта. Грамаден черен вожд в зелена униформа, принасящ в жертва дребно бяло създание, така по-късно щеше да го опише един от потресените свидетели.

На другия ден щеше да узнае името на момиченцето: Рут Ан Мозли, десетгодишна, родом от Кълъмбия, Южна Каролина. Семейството било дошло да посети брат й, който служел в базата. А през онази нощ Хармс видя Рут единствено като труп — дребен, почти нищожен в сравнение с поразителните размери на тялото му: сто деветдесет и два сантиметра ръст, сто трийсет и пет килограма тегло. Размазаният образ на приклада, който един от полицаите стовари върху черепа му, представляваше последното късче спомен от онази нощ. Ударът мигновено го просна на калната земя до детето. Безжизненото детско лице гледаше нагоре и във всяка вдлъбнатина по него се сбираха капки дъжд. Руфъс Хармс рухна в калта по очи и не видя нищо друго. С това спомените му свършваха.

До тази нощ. Той вдъхна дълбоко влажния въздух с мирис на дъжд и се загледа през открехнатия прозорец. Изведнъж се бе превърнал в най-рядката птица: невинен човек зад решетките.

С течение на годините бе повярвал, че злото се е спотайвало в него като раково заболяване. Дори бе помислял за самоубийство, чрез което да изкупи отнетия чужд живот — живот на дете. Но той бе дълбоко религиозен, а не от онези вятърничави типове, които едва в затвора търсят утеха от Бога. Тъй че нямаше как да посегне греховно на собствения си живот. Освен това знаеше, че убийството на момиченцето го е обрекло на задгробни мъки, далеч по-страшни от онова, което търпеше в момента. Не бързаше да се хвърли към тях. По-добре засега да остане тук, в този човешки затвор.

Сега разбираше, че решението му да живее е било правилно. Всевиждащият Бог го бе съхранил жив точно за този момент. С поразителна яснота си припомни мъжете, които бяха дошли през онази нощ да го търсят в карцера. Умът му пазеше и до днес всяко изкривено лице, нашивките по ръкавите на някои от тях — негови бойни другари. Спомняше си как го обкръжиха като изгладнели вълци, черпещи храброст от множеството си; помнеше каква неописуема омраза кънтеше в думите им. Онова, което сториха през онази нощ, бе причинило смъртта на Рут Ан Мозли. И Хармс също умря тогава в почти пълния смисъл на думата.

За тия хора Хармс бе пълноценен войник, който никога не се е сражавал за родината си. Несъмнено вярваха, че каквото и да му сторят, все ще е заслужено. Сега бе мъж на средна възраст, умиращ бавно в тази клетка заради едно престъпление, вкоренено дълбоко в миналото. Нямаше сили да види дори и сянка от справедливост в отношението към себе си. Ала при все това Руфъс Хармс се взираше в познатия мрак на своята гробница, обзет от едно-единствено могъщо вълнение: след двайсет и пет години ужасна, смазваща вина, която го мачкаше безмилостно, докато прекъсна почти докрай връзките му с окаяния живот, днес най-сетне знаеше, че е дошъл техният ред да страдат. Той стисна оръфаната Библия, подарък от майка му, и се закле в това пред Бога, който бе решил да не го изоставя.