Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (24)

24.

Докато Кони паркираше до тротоара, Рейнолдс се вгледа в старата каменна сграда.

— Този Адамс изкарва добри пари. Кварталът не е от евтините.

Кони се озърна наоколо.

— Може би си струва да продам къщата и да купя един апартамент тук. Ще се разхождам по улиците, ще седя в парка и ще се радвам на живота.

— Пенсионерски мисли ли те обземат?

— Откакто видях Кен в чувала, не ми се ще да продължавам вечно тая работа.

Пристъпиха към вратата. Едновременно забелязаха камерата над входа, после Кони натисна звънеца.

— Кой е? — запита подозрителен глас.

— ФБР — отговори Рейнолдс. — Агенти Рейнолдс и Константинопъл.

Противно на очакванията им вратата не се отвори.

— Покажете ми значките си — нареди старческият глас. — Вдигнете ги пред камерата.

Двамата агенти се спогледаха. Рейнолдс се усмихна.

— Дай да караме кротко, Кони. Прави каквото ти казва.

Двамата вдигнаха удостоверенията си пред камерата. Носеха ги по един и същи начин — златната значка, прикрепена отвън на калъфа за личната карта, тъй че най-напред се виждаше тя, а след това документът. Смяташе се, че това впечатлява по-силно. И наистина беше така. След минута чуха как вътре в сградата се отвори врата и иззад стъклото на старомодния портал надникна женско лице.

— Покажете ги пак — нареди старицата. — Очите ми вече за нищо не стават.

— Госпожо… — разпали се Кони, но Рейнолдс го смушка с лакът.

Показаха удостоверенията си още веднъж. Жената ги огледа внимателно, после отвори вратата.

— Извинявайте — каза тя, докато влизаха. — Но след суматохата тая сутрин вече съм готова да си грабна багажа и да се изнеса. А пък живея тук от двайсет години.

— Каква суматоха? — бързо попита Рейнолдс.

Жената я огледа предпазливо.

— При кого идвате?

— При Лий Адамс — каза Рейнолдс.

— Така си и мислех. Е, няма го.

— Имате ли представа къде може да бъде, мисис…

— Картър. Анджи Картър. Не, нямам представа къде е отишъл. Сутринта излезе и оттогава не съм го виждала.

— И какво стана сутринта? — попита Кони. — За тази сутрин говорите, нали?

Мисис Картър кимна.

— Беше съвсем рано. Тъкмо си пиех кафето, когато Лий се обади и ме помоли да наглеждам Макс, защото отивал някъде. — Двамата я погледнаха с недоумение. — Макс е кучето на Лий, немска овчарка. — За момент устните й трепнаха. — Горкото животно.

— Какво е станало с кучето? — попита Рейнолдс.

— Удариха го. Ще се оправи, но го заболя.

Кони пристъпи по-близо до старицата.

— Кой го удари?

— Мисис Картър, не е ли по-добре да седнем у вас? — предложи Рейнолдс.

В апартамента имаше стари, удобни мебели и миниатюрни лавици с всевъзможни дреболии. Из въздуха се носеше мирис на зеле и прегорял лук.

След като седнаха, Рейнолдс каза:

— Може би ще е най-добре да започнете отначало, а ние да питаме, ако нещо не ни е ясно.

Мисис Картър им разказа как се съгласила да гледа кучето на Лий.

— Често го правя, Лий много пътува. Нали знаете, той е частен детектив.

— Знаем — кимна Кони. — Значи не е споменал къде отива? Нито дума?

— Никога не ми казва. Частните детективи по принцип са си потаен народ, а пък Лий още повече.

— Има ли отделна кантора?

— Не, използва гостната за кабинет. Освен това наглежда сградата. Той сложи камерата отвън, монтира здрави ключалки и тъй нататък. И не взе нито цент. Ако някой в сградата има проблем — тук повечето сме стари хора, — отива при него и Лий му помага.

Рейнолдс се усмихна сърдечно.

— Изглежда, че е добро момче. Продължавайте, моля.

— Ами тъкмо бях настанила Макс, когато дойде пощальонът. Видях го през прозореца. После Лий ми се обади и каза да пусна Макс.

— От сградата ли звънеше? — прекъсна я Рейнолдс.

— Не знам. Връзката беше малко слабичка, като от клетъчен телефон. Работата е там обаче, че не го видях да напуска сградата. Сигурно се е измъкнал отзад, по пожарната стълба.

— Как звучеше гласът му?

Мисис Картър сплете пръсти и се замисли.

— Е, май трябва да кажа, че звучеше развълнувано. Изненадах се, като поиска да пусна Макс. Нали ви казах, тъкмо го бях настанила. Лий рече, че трябвало да му бие някаква инжекция. Нищо не разбрах, но направих каквото ми каза и тогава се почна страхотията.

— Заради онзи пощальон ли?

Мисис Картър изсумтя.

— Какъв ти пощальон! Носеше униформа и тъй нататък, но не беше нашият пощальон.

— Може би са пратили някой да го замества.

— Досега не бях виждала пощальон с пистолет. А вие?

— Значи видяхте пистолет?

Старицата кимна.

— Да, когато хукна надолу по стълбището. С едната ръка стискаше пистолет, а другата кървеше. Но аз избързвам. Преди това чух Макс да лае както никога досега. После чух съвсем ясно как се сборичкаха. Тропот, крясъци, Макс драскаше с нокти по пода. След това нещо тупна и горкият Макс почна да вие. Някой заблъска по вратата на Лий. Додето се опомня, по задното стълбище затропаха много хора. Беше като в сериалите по телевизията. Отидох до вратата на апартамента и надникнах през шпионката. Тогава видях пощальона да бяга надолу. Мисля, че е минал отзад, при другите. Но не съм сигурна.

Кони се приведе напред.

— Онези, другите, имаха ли някакви униформи?

Мисис Картър го изгледа странно.

— Е, тъкмо вие би трябвало да сте наясно.

— Какво искате да кажете? — изненада се Рейнолдс.

Но мисис Картър бързаше да продължи разказа.

— Когато изкъртиха задната врата, алармата веднага се включи. Полицаите пристигнаха незабавно.

— Какво стана, когато пристигнаха?

— Хората все още бяха тук. Поне част от тях.

— Полицаите арестуваха ли ги?

— Не, разбира се. Прибраха Макс и ги оставиха да претърсват.

Рейнолдс ахна.

— Имате ли представа защо полицаите не са им попречили?

— По същата причина, поради която ви пуснах да влезете.

Рейнолдс погледна слисано Кони, после пак се обърна към мисис Картър.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа — раздразнено я прекъсна старицата, — че бяха от ФБР.