Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (11)

11.

Старият град Александрия се намираше близо до река Потомак в Северна Вирджиния, на около петнайсет минути път с кола южно от Вашингтон. Някога го бяха създали именно заради водата и той дълго бе процъфтявал като морско пристанище. И до днес си оставаше приятно и желано място за живеене, макар реката вече да не играеше съществена роля в икономическото бъдеще на страната.

Тук се срещаха както стари заможни родове, така и новозабогатели фамилии, приютени в изящни сгради от тухли, дърво и камък, построени към края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Някои улици все още съхраняваха калдъръма от заоблени камъни, по които бяха стъпвали Вашингтон и Джеферсън. Тук бяха и двете къщи от детството на Робърт Лий, разположени една срещу друга на Ороноко Стрийт, която пък носеше името си от сорта тютюн, отглеждан някога във Вирджиния. Много от тротоарите бяха тухлени, с кръгли отвори около клонестите дървета, които от векове хвърляха сянка над домове, улици и хора. Около дворовете на внушителните къщи се издигаха решетки от ковано желязо с шипове и орнаменти в европейски стил, често позлатени.

В този ранен час улиците на стария град бяха тихи, само дъждът ромолеше и вятърът шушнеше из клоните на чворестите вековни дървета, чиито плитки корени се впиваха в жилавата глина на Вирджиния. Имената на улиците отразяваха колониалното минало, увековечавайки херцози, принцове и крале. Малко от къщите имаха гаражи, тъй че тесните улици бяха осеяни с автомобили от буквално всички модели и марки. На фона на двестагодишните сгради тези изделия от хром, стомана и гума изглеждаха не на място, сякаш някаква машина на времето ги бе пренесла в епохата на конете и каляските.

Тясната четириетажна тухлена сграда, вмъкната между другите по Дюк Стрийт, далеч не бе най-внушителната в квартала. В малкия преден двор растеше самотен крив клен с буйно разлистени издънки над разцепения дънер. Оградата от ковано желязо беше сравнително запазена, макар и не в най-добро състояние. Отзад имаше двор и градина, но лехите, фонтанът и тухлената стена изглеждаха доста скромни в сравнение с тия в съседните къщи.

Вътрешното обзавеждане обаче бе далеч по-елегантно, отколкото предполагаше външността на сградата. За това имаше съвсем просто обяснение — Дани Бюканън нямаше как да скрие фасадата на дома си от любопитни очи.

Докато първите розови лъчи на зората едва обагряха хоризонта, Бюканън седеше в малката овална библиотека до столовата. Колата отвън чакаше да го откара до националното летище „Роналд Рейгън“.

Сенаторът, с когото трябваше да се срещне, беше член на Бюджетната комисия, смятана от мнозина за най-важната в Сената, тъй като заедно с подкомисиите си контролираше кесията на правителството. Още по-важно значение за целите на Бюканън имаше фактът, че същият човек ръководеше подкомисията по чуждестранните операции, решаваща накъде да заминат доларите за външни помощи. Високият, представителен сенатор с изискано поведение и самоуверен глас бе стар познайник на Бюканън. Той отдавна се наслаждаваше на властта, която му осигуряваше високият пост, и живееше твърде охолно за финансовите си възможности. Когато се оттеглеше, очакваше да получи от Бюканън почти неизчерпаемо богатство.

Бюканън бе започнал своята тайна операция съвсем предпазливо. Най-напред проучи кои от политическите играчи във Вашингтон могат поне малко да подпомогнат постигането на целите му и дали се поддават на подкуп. Мнозина членове на Конгреса бяха богати, но не по-малко бяха и бедните. Работата им често се превръщаше във финансов и семеен кошмар. Трябваше да поддържат поне две жилища, а в столицата това съвсем не бе евтино. Отгоре на всичко семействата често отказваха да ги придружат. Бюканън подбра онези, които сметна за податливи, и започна бавна, методична проверка, преди да ги включи в играта. Отначало стръвта на въдицата му беше дребна, но бързо нарастваше, ако плячката проявяваше интерес. Очевидно Бюканън умееше да избира, защото нито веднъж не срещна човек, който да откаже да размени глас и влияние срещу щедри възнаграждения. Може би те усещаха, че разликата между неговите предложения и всекидневната реалност във Вашингтон е съвсем минимална. Не знаеше дали ги интересува достойната цел. Във всеки случай нито един от тях не предложи безкористно да помогне за увеличаване на външните помощи.

Всички те бяха виждали как от време на време техни колеги зарязват службата и се захващат със самостоятелни политически машинации. Но струваше ли да изоставят топлото местенце? Пък и Бюканън знаеше от опит, че бившите конгресмени не стават за тази работа. Прекомерната гордост не им позволяваше да се върнат с шапка в ръка при някогашните си колеги, над които нямаха вече никаква власт. Далеч по-разумно е да ги използваш, докато са в разцвета на силата си. Най-напред ги накарай здравата да се изпотят. След това им плати щедро. Какво по-добро от това?

Бюканън се питаше дали ще запази самообладание по време на срещата с човека, когото вече бе предал. Но в този град имаше безброй предателства. Всеки се блъскаше да докопа стол преди края на музиката. Сенаторът щеше да прояви основателно безпокойство. Е, нямаше да бъде първият.

Изведнъж Бюканън се почувства изтощен. Не искаше да се качва в колата, не искаше да лети със самолет, но сега нямаше думата. Нима и до днес си оставам един от безропотните филаделфийски труженици?

Той прогони тия мисли и насочи вниманието си към човека, който стоеше пред него.

— Праща ви много поздрави — каза набитият мъж.

Външните хора го знаеха като шофьор на Бюканън. В действителност беше агент на Торнхил, натоварен да охранява най-скъпата му плячка.

— Ако обичаш, предай на мистър Торнхил искрените ми пожелания Господ да не му е отредил нито един ден в повече — отвърна Бюканън.

— Той би искал да знаете, че се случиха важни събития — продължи безучастно шофьорът.

— По-точно?

— Локхарт работи с ФБР срещу вас.

За миг светът около Бюканън се завъртя и го хвана страх, че ще повърне.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Съвсем наскоро получихме това сведение от наш агент в Бюрото.

— Искаш да кажеш, че са я обвързали? Принудили са я да работи за тях?

Както и вие принудихте мен.

— Потърсила ги е доброволно.

Бюканън бавно си възвръщаше самообладанието.

— Разкажи ми всичко.

Разказът на шофьора представляваше смес от истини, полуистини и лъжи. Изричаше ги с умело разиграна искреност.

— Къде е в момента Фейт?

— Укрила се е. ФБР я издирва.

— Какво им е казала? Да се готвя ли за напускане на страната?

— Не. Играта е още в самото начало. Засега не са научили чак толкова, че да пристъпят към действие. Тя им е разказвала повече за самия начин на работа, за организацията, но не и кой е замесен. Това не означава, че няма да продължат по-нататък. Но трябва да бъдат много внимателни. Хората, с които си имат работа, не са метачи или сервитьори от „Макдоналдс“.

— И прехваленият мистър Торнхил не знае къде е Фейт? Май не е чак толкова вездесъщ.

— Не разполагам със сведения по въпроса — отговори шофьорът.

Бюканън намери сили да се усмихне.

— А пък уж сте агенция за събиране на сведения.

В камината изпука цепеница и към мрежестата решетка отпред изхвръкна топче кипяща смола. Бюканън я гледаше как се стича надолу — спряна в своето бягство, лишена от бъдеще. Защо изведнъж усещаше, че това е символ за края на собствения му живот?

— Може би трябва да я потърся.

— Това не е ваша грижа.

Бюканън се втренчи в шофьора. Какви ги дрънкаше този идиот?

— Е, да, теб не те заплашва затвор.

— Всичко ще мине успешно. Само продължавайте според плана.

— Искам да бъда в течение на събитията. Разбра ли?

Бюканън се завъртя към прозореца. Проследи в отражението как ще реагира шофьорът на острите му думи. Но какво значение имаха думите? Бюканън явно губеше битката; всъщност нямаше никакъв начин да я спечели.

Нищо не помръдваше по мрачната улица, чуваше се само тихото шумолене на катеричките, които излитаха светкавично нагоре по дърветата и прескачаха от клон на клон в непрестанната борба за оцеляване. Бюканън водеше подобна игра, само че далеч по-опасна от някакви си подскоци по хлъзгавата кора на десет метра височина. Вятърът се засилваше; от комина почваше да долита глух вой. Внезапен порив тласна пушека навътре към стаята.

Шофьорът погледна часовника си.

— Ако не тръгнем след петнайсет минути, ще изтървем самолета.

Той взе куфарчето на Бюканън, обърна се и излезе.

Робърт Торнхил винаги се свързваше с Бюканън много внимателно. Никакви телефонни обаждания в дома или кантората му. Лични срещи само при обстоятелства, които не биха предизвикали подозрения, и на места, където нямаше как да ги проследят. Първата им среща бе един от редките случаи в живота на Бюканън, когато се почувства безпомощен пред противника. Торнхил спокойно представи доказателства за незаконните му сделки с членове на Конгреса, високопоставени бюрократи и дори служители в Белия дом. Имаше видеозаписи как планират гласуването по един или друг въпрос, как обсъждат стратегии за заобикаляне на законите, как откровено обсъждат назначаване на фиктивни служби след напускането на постовете си, за да получават остатъците от подкупа. Човекът от ЦРУ бе открил цялата мрежа от несъществуващи фондове и корпорации, преливаща пари към корумпираните държавни служители.

— Сега работиш за мен — заяви безцеремонно Торнхил. — Ще продължиш по същия начин, докато мрежата ми стане по-здрава от стомана. После ще се отдръпнеш, за да поема кормилото.

Отначало Бюканън отказа.

— Предпочитам да отида в затвора — отвърна той. — По-добре зад решетките, отколкото вечно робство.

Помнеше как в този момент Торнхил не успя да прикрие раздразнението си.

— Извинявам се, не бях достатъчно ясен. За затвор не става и дума. Или ще работиш за мен, или преставаш да съществуваш.

Пред тази заплаха Бюканън пребледня, но пак не отстъпи.

— Значи един държавен служител ще се замеси в убийство?

— Аз съм по-особен държавен служител. Работя с крайности. Те оправдават постъпките ми.

— Отговорът е същият.

— И от името на Фейт Локхарт ли говориш? Или да я попитам лично?

Тия думи се впиха в мозъка на Бюканън като куршум. Беше му съвършено ясно, че Робърт Торнхил не е някакъв театрален злодей. И през ум не му минаваше да се перчи. Ако кажеше нещо съвсем невинно, например „Съжалявам, че се стигна дотам“, на другия ден събеседникът вероятно щеше да бъде мъртъв. Торнхил беше сдържана, разсъдлива, целенасочена личност. В много отношения двамата си приличаха. И Бюканън прие. За да спаси Фейт.

Днес Бюканън разбираше колко уместни са били предпазните мерки на Торнхил. От ФБР го следяха. Е, имаха още много да го следят. Едва ли можеха да се мерят с Торнхил в секретните операции. И все пак всеки човек си има ахилесова пета. Торнхил лесно бе открил неговата — Фейт Локхарт. Бюканън често се питаше къде ли е скрита слабостта на Торнхил.

Той се отпусна на стола и отправи поглед към картината на стената. Портретът на майка и дете бе висял почти осемдесет години в частен музей. Беше дело на един известен — но не чак знаменит — ренесансов художник. Майката явно олицетворяваше закрилата спрямо детето, неспособно да се погрижи само за себе си. Вълшебните цветове, изкусно очертаните профили, изтънчената гениалност на ръката, сътворила изображението — всичко това се долавяше дори в най-лекия щрих и неизменно омайваше зрителя. Леко извитият пръст, блясъкът в очите, всеки детайл продължаваше да вибрира от жизненост почти четиристотин години след изсъхването на боите.

Това бе съвършена взаимна обич, неосквернена от тайни и унищожителни планове. На едно ниво тя представляваше просто нишката на биологичната функция. На друго се превръщаше в явление, докоснато от божията ръка. Тази картина бе най-скъпото съкровище на Бюканън. За жалост скоро трябваше да я продаде, а може би дори да се лиши и от къщата. Вече не му достигаха пари, за да осигурява „пенсиите“ на своите хора. Всъщност донякъде се чувстваше виновен, че е запазил картината досега. Средствата от продажбата й можеха да помогнат на толкова много хора. Ала въпреки всичко изпитваше облекчение и възторг, когато седнеше тук да я погледа. Това бе връх на егоизма, но му носеше повече радост от всичко друго на този свят.

А може би всичко бе суета. Наближаваше краят. Бюканън знаеше, че Торнхил никога не ще му позволи да се оттегли. И не се залъгваше, че неговите хора ще могат да се радват на спокоен отдих. Всички те бяха бъдещи роби. Въпреки целия си финес и високопоставен произход човекът от ЦРУ беше шпионин. Какво са шпионите, ако не въплъщение на лъжата? Бюканън обаче щеше да спази своето споразумение с политиците. Те щяха да получат каквото им бе обещал за услугите, независимо дали биха могли да го използват, или не.

Бюканън гледаше как светлината на пламъците танцува по картината. Изведнъж — но не за пръв път — му се стори, че жената има лицето на Фейт Локхарт. Очите му плъзнаха по сочните устни, които можеха ненадейно да стават ту чувствени, ту сърдити. Докато обхождаше с поглед дългото, изящно оформено лице, златистата коса под ефектно падащото осветление, той винаги си мислеше за Фейт. Тя имаше обаятелни очи; леко изместената лява зеница придаваше допълнителна дълбочина и правеше лицето й наистина незабравимо. Сякаш този дребен природен недостатък я даряваше със способността да прозре в душата на всекиго.

Бюканън помнеше първата среща с нея до най-малки подробности. Току-що завършила колежа, тя се бе хвърлила в живота с ентусиазма на начинаещ мисионер, готова да превземе целия свят. В много отношения беше незряла, незапозната с вашингтонските нрави и смайващо наивна. Но при все това умееше да завладява околните като кинозвезда. Можеше да се смее и в следващата секунда да стане сериозна; да се мери по самочувствие с най-горделивите и все пак да им докаже своето, без да се налага открито. След пет минути разговор с нея разбра, че тя притежава всичко необходимо, за да преуспее. След един месец съвместна работа предчувствието му се оправда. Тя се подготвяше както трябва, работеше неуморно, изучаваше всички възможности, задълбочено анализираше играчите. Тя разбираше какво е нужно на всеки от тях, за да си тръгне с чувството на победител. В този град беше гибелно да изгаряш мостовете зад себе си. Рано или късно се налагаше да потърсиш помощ отнякъде, а в столицата всичко се помнеше. Жилава и издръжлива, тя неведнъж търпеше поражение подир поражение, но продължаваше да упорства, докато постигне победа. Бюканън никога през живота си не бе срещал подобна жена. За петнайсет години бяха преживели повече, отколкото много съпружески двойки за цял живот. Всъщност тя бе единственият му близък човек. Като красива и умна дъщеря, каквато никога не бе имал. А сега? Как да защити своето малко момиче?

Докато дъждът барабанеше по покрива, а вятърът стенеше жално в старинния тухлен комин, Бюканън забрави за колата, за самолета и за предстоящите тежки решения. Продължаваше да се взира в картината под меката светлина на пращящия огън. Ала в този момент творбата на гениалния майстор не го вълнуваше.

Фейт не го беше предала. Никакви думи на Торнхил нямаше да пречупят тази вяра. Но сега тя бе препречила пътя на човека от ЦРУ, а това означаваше, че я дебне смъртна заплаха. Бюканън се втренчи в картината.

— Бягай, Фейт, бягай колкото ти държат краката — прошепна тихичко той с цялата болка на отчаян баща, който вижда как смъртта се носи подир детето му.

Пред майката-закрилница от картината се чувстваше още по-безпомощен.