Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (35)

35.

Лий се събуди късно. Мъчеше го жесток махмурлук и той реши да се освежи с бягане. Отначало всяка крачка по пясъка изстрелваше към мозъка му убийствена болка. После той започна да се отпуска, задиша с пълни гърди мразовития въздух, усети соления вятър по лицето си и някъде на втория километър последиците от бирата и виното изчезнаха. Когато се върна в къщата, отиде до басейна да си вземе дрехите и пистолета. Поседя малко на един шезлонг под топлите слънчеви лъчи. Когато влезе вътре, усети мирис на кафе и пържени яйца.

В кухнята Фейт си наливаше кафе. Беше по джинси и блуза с къс ръкав, боса. Като го видя да влиза, тя наля още една чаша. За момент този простичък дружелюбен жест го зарадва. После споменът за снощната му постъпка помете това чувство като океанска вълна, връхлетяла върху пясъчен замък.

— Мислех, че ще спиш цял ден — каза тя.

Говореше подчертано нехайно, без да го поглежда. Това бе един от най-неловките мигове в живота на Лий. Какво можеше да й каже? Хей, извинявай за малката сексуална забежка снощи.

Лий мина в кухненския бокс и взе чашата, като почти се надяваше буцата в гърлото му да го задуши до смърт.

— Понякога най-доброто лекарство след непростима глупост е да бягаш, докато рухнеш от изтощение. — Той погледна яйцата. — Приятно мирише.

— Изобщо не може да се сравнява с твоята снощна вечеря. Признавам, че не ме бива по готвенето. Докарвам го горе-долу на ниво рум сървис. Но ти сигурно вече си разбрал това.

Когато Фейт пристъпи към печката, Лий забеляза, че тя леко накуцва. Нямаше как да не забележи и синините по китките й. Бързо остави пистолета на масата, преди да му е хрумнало да си пръсне черепа.

— Фейт.

Тя не се обърна. Продължи да разбърква яйцата в тигана.

— Ако искаш, ще се махна оттук — каза Лий.

Фейт продължи да мълчи, навярно обмисляше тези думи и той се реши да изкаже онова, което му бе минало през главата, докато тичаше.

— За снощната ми постъпка, за всичко, което ти причиних, няма извинение. Никога, никога през целия си живот не съм вършил нещо подобно. Не съм такъв човек. Няма да те упрекна, ако не ми повярваш. Но е истина.

Изведнъж тя се обърна с просълзени очи.

— Е, не бих казала, че не съм си мислила за нещо повече между нас въпреки целия този кошмар. Просто не очаквах да стане така…

Гласът й секна и тя побърза отново да му обърне гръб.

Още по-смазан от нейните думи, той наведе глава и кимна съвсем леко.

— Виждаш ли, изправен съм пред труден избор. Съвестта и интуицията ми подсказват да бягам от твоя живот, за да не ти напомням какво стана снощи всеки път, когато ме видиш. Но не искам да те оставям сама, когато някой се мъчи да те убие.

Тя изключи печката, сипа яйцата в две чинии, намаза две препечени филийки и сложи всичко на масата. Лий не помръдваше. Само я гледаше как се движи бавно и по бузите й блестят сълзи. Синините на китките й бяха като окови около душата му.

Седна срещу нея и разрови яйцата с вилицата.

— Снощи можех да те спра — глухо каза Фейт. Сълзите се стичаха по лицето й, но тя не посегна да ги избърше.

— Защо не го направи, за бога?

— Ти беше пиян. Не смятам това за оправдание, но знам, че ако беше трезвен, нямаше да го направиш. А и не стигна до края. Иска ми се да вярвам, че никога не би паднал толкова ниско. Всъщност, ако не бях абсолютно уверена в това, щях да те застрелям със собствения ти пистолет, когато припадна. — Тя помълча, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Но може би онова, което аз направих с теб, е далеч по-ужасно от твоята снощна постъпка.

Тя бутна чинията настрани и се загледа през прозореца към ясното слънчево утро. Когато заговори отново, гласът й бе тъжен, изпълнен едновременно с надежда и отчаяние.

— Като дете бях планирала целия си живот. Щях да ставам медицинска сестра. После лекарка. Щях да се омъжа и да имам десет деца. Денем доктор Фейт Локхарт щеше да спасява живота на хората, а вечер да се прибира при своя чудесен съпруг и да бъде идеална майка на идеалните си деца. След толкова обиколки просто исках да имам един постоянен дом и там да живея до края на дните си. Децата ми винаги, винаги щяха да знаят къде да ме намерят. Изглеждаше толкова просто, толкова… осъществимо, когато бях само на осем години. — Тя най-сетне избърса очите си с книжна салфетка, сякаш чак сега бе забелязала сълзите. После отново погледна Лий. — Но ето какво получих в замяна. — Погледът й плъзна из красивата столова. — Всъщност добре се справих. Спечелих куп пари. От какво мога да се оплача? Това е американската мечта, нали? Пари. Власт. Хубави вещи. По дяволите, накрая дори сторих малко добро, макар и незаконно. А после взех, че съсипах всичко. С най-добри намерения, но това не променя нещата. Също като баща ми. Прав си, крушата не пада далече от корена. — Тя пак помълча, загледа се в приборите и сложи ножа перпендикулярно на вилицата. — Не искам да си отиваш.

С тези думи тя стана, бързо прекоси столовата и изтича нагоре по стъпалата.

Лий чу как се затръшна вратата на спалнята.

Той въздъхна дълбоко, стана и с изненада откри, че краката му са омекнали. Не беше от тичането. Изкъпа се, облече чисти дрехи и пак слезе долу. Вратата на Фейт все още бе затворена и Лий не искаше да я смущава. За да успокои обтегнатите си нерви, той реши да се заеме с почистване на пистолета. Солената вода се отразяваше зле на оръжията, а пистолетите бяха особено чувствителни в това отношение. Патрон от по-ниско качество можеше да избухне частично и да предизвика засечка. Замърсяване с пръст или пясък водеше до същия неприятен ефект. А за разлика от револвера, при пистолета засечката не се отстраняваше с просто превъртане на барабана. Докато извади заседналия патрон, човек може вече да е мъртъв. И при досегашния му късмет това сигурно щеше да стане точно когато трябва на всяка цена да стреля бързо и точно. Но пък, от друга страна, деветмилиметровите куршуми на компактния „Смит енд Уесън“ имаха изключителна ударна сила. Каквото улучеха, падаше веднъж завинаги. Той обаче се молеше от все сърце да не стига дотам. Защото това би означавало някой да стреля по него.

Отново зареди петнайсетте патрона в пълнителя, пъхна го на място и вкара патрон в цевта. Щракна предпазителя и прибра пистолета в кобура. Помисли си дали да не отскочи с мотоциклета до магазина за вестник, но реши, че няма нито енергия, нито желание дори за толкова проста задача. Освен това не искаше да оставя Фейт сама. Искаше да е тук, когато тя слезе.

Когато отиде до кухнята да си налее чаша вода, Лий погледна през прозореца и едва не получи сърдечен удар. Оттатък магистралата и един висок жив плет, който се простираше докъдето стига окото, изведнъж на небето изникна малък самолет! Едва сега Лий си припомни пистата, за която му бе споменала Фейт. Очевидно тя се намираше отсреща, прикрита зад живия плет.

Лий изтича към предната врата, за да види приземяването. Но докато стигне дотам, машината вече бе изчезнала. После над върха на живия плет профуча опашката на самолета. Тя се стрелна пред къщата и продължи по-нататък.

Лий се качи на втория етаж, откъдето видя как самолетът спира и пътниците слизат от него. Свалиха багажа, натовариха го в чакащата кола и тя потегли през тесен отвор в живия плет, недалеч от дома на Фейт. Пилотът излезе от двумоторната машина, огледа нещо и пак се качи. След няколко минути самолетът бавно потегли към отсрещния край на пистата и направи завой. Пилотът даде газ, машината се понесе с рев обратно натам, откъдето беше дошла, и изящно се издигна във въздуха. Продължи над водата, после зави и скоро изчезна зад хоризонта.

Лий влезе вътре и се помъчи да гледа телевизия, като в същото време се ослушваше за Фейт. След като превъртя безброй канали, той стигна до извода, че няма абсолютно нищо за гледане, и взе да реди пасианс. Толкова му хареса да губи, че изигра още десетина игри, без да успее нито веднъж. След това слезе в мазето и поигра малко билярд. Около един след пладне видя да се появява същият самолет. Пилотът свали пътниците и пак отлетя.

Мина му през ум да попита Фейт дали не е гладна, но се отказа. Поплува в басейна, после легна на хладния бетон под лъчите на яркото слънце. Беше много приятно и от това се почувства още по-виновен.

Часовете минаваха и когато почна да се стъмва, той реши да приготви вечеря. Този път щеше да викне Фейт и да я накара да хапне. Тъкмо тръгваше нагоре по стълбището, когато вратата й се отвори и тя излезе.

Най-напред Лий забеляза, че е облякла бяла памучна рокля до коляното и небесносин памучен пуловер. Носеше на бос крак простички сандали, които изглеждаха великолепно. Косата й беше чудесно оформена; мъничко грим и бледо червило довършваха картината. Носеше малка дамска чантичка. Пуловерът прикриваше синините по китките й. Вероятно затова го е избрала, помисли си той. Слава богу, вече не накуцваше.

— Излизаш ли? — попита Лий.

— Да, на вечеря. Умирам от глад.

— Канех се да приготвя нещо.

— Предпочитам да изляза. Омръзна ми да стоя между четири стени.

— И къде смяташ да отидеш?

— Всъщност смятах да излезем заедно.

Лий наведе очи към избелелия си панталон, мокасините и ризата с къси ръкави.

— В сравнение с теб изглеждам направо дрипав.

— Нищо подобно. — Тя погледна кобура. — На твое място обаче бих оставила пищова.

Той пак огледа роклята й.

— Фейт, не знам дали в този вид ще се чувстваш много удобно на мотоциклет.

— Общинският клуб е на по-малко от километър. Там има ресторант със свободен достъп. Мислех да се поразходим. Очертава се хубава вечер.

Най-после Лий кимна. Разбираше, че по редица причини ще е най-добре да излязат.

— Съгласен. Само изчакай за секунда.

Той изтича до стаята си, свали пистолета и го прибра в едно чекмедже. Наплиска се с вода, приглади косата си, грабна якето и слезе долу. Фейт вече беше до външната врата и включваше алармата. Напуснаха къщата, излязоха на магистралата и тръгнаха по тротоара край нея. Залязващото слънце обагряше в розово небето над тях. Из дворовете наоколо припламваха градински лампи, поливачките почваха да разпръскват струи вода. Техният монотонен шепот постепенно успокои обтегнатите нерви на Лий. Той си помисли, че мекото осветление прави разходката особено приятна. Цялата местност изглеждаше обляна в ефирно сияние като сцена от романтичен филм.

Лий вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне как същият двумоторен самолет се готви за кацане. Поклати глава.

— Адски ме стресна първия път, когато го видях тази сутрин.

— И мен би стреснал, само че първия път пристигнах тук с него. Това е последният полет за днес. Вече става тъмно.

Стигнаха до ресторанта, който бе обзаведен изцяло в морски стил — голямо корабно кормило до входа, водолазни шлемове по стените, рибарски мрежи под тавана, груби чамови стени, въжени перила и огромен аквариум, пълен със замъци, водорасли и всевъзможни риби. Сервитьорките, облечени в моряшки униформи, бяха млади и пъргави. Тази, която обслужваше тяхната маса, се оказа особено сладкодумна. Първо прие поръчката за напитки. Лий си избра чай с лед, а Фейт винен шприц. После сервитьорката изреди напевно специалитетите за деня с приятен, макар и малко тъничък контраалт. След като тя си тръгна, Фейт и Лий се спогледаха и избухнаха в смях.

Докато чакаха напитките, Фейт се озърна из залата. Лий я погледна тревожно.

— Някой познат ли видя?

— Не. Когато съм тук, почти не излизам. Точно от това се боях, да не срещна някой познат.

— Спокойно. Изобщо не приличаш на предишната Фейт Локхарт. — Той я огледа. — И сигурно трябваше да го кажа по-рано, но тази вечер изглеждаш… изглеждаш особено хубава. Истинска красавица, искам да кажа. — Той изведнъж се смути. — Не че и преди не беше хубава. Просто…

Езикът му се заплете окончателно и той наведе глава над менюто.

Фейт го погледна. Чувстваше се смутена не по-малко от него, но въпреки това по устните й заигра усмивка.

— Благодаря.

Минаха два много приятни часа, изпълнени с разговори на безобидни теми, разкази за миналото и взаимно опознаване. Тъй като беше делничен ден извън сезона, в ресторанта имаше малко клиенти. Довършиха вечерята, поръчаха кафе и си разделиха дебел резен кокосова крем-пита. Платиха в брой и оставиха толкова щедър бакшиш, че сервитьорката навярно щеше да пее по целия път към дома си.

Фейт и Лий тръгнаха бавно назад, като се наслаждаваха на прохладния нощен въздух. Но вместо да се приберат в къщата, Фейт само остави чантата си до задната врата и поведе Лий към плажа. Събу си сандалите и двамата продължиха разходката по пясъка. Вече беше съвсем тъмно, духаше свеж ветрец и по брега нямаше никой друг освен тях.

Лий погледна Фейт.

— Добре, че ти хрумна да излезем. Вечерта беше много приятна.

— Когато поискаш, можеш да бъдеш чаровен.

За момент това го раздразни леко, сетне разбра, че тя се шегува.

— Имам чувството, че това излизане ни дава възможност да започнем отначало.

— И аз си помислих нещо подобно.

Фейт спря, седна и зарови крака в пясъка. Лий остана прав и се загледа към океана.

— Е, Лий, какво ще правим сега?

Той седна до нея, събу обувките и размърда пръсти в пясъка.

— Би било страхотно, ако можехме да останем тук, но не ми се вярва да можем.

— Тогава накъде? Нямам повече къщи.

— Мислих за това. Имам добри приятели в Сан Диего. Частни детективи като мен. Познават всички там. Сигурен съм, че ако ги помоля, ще ни помогнат да се прехвърлим в Мексико.

Фейт не изглеждаше въодушевена от тази идея.

— Мексико? А след това?

Лий сви рамене.

— Не знам. Сигурно ще можем да си намерим фалшиви документи и да стигнем с тях до Южна Америка.

— До Южна Америка? И там ще работиш в кокаиновите плантации, а аз в някой публичен дом.

— Бил съм по тия места. Хората там не са само наркотърговци и проститутки. Ще имаме и други възможности.

Фейт наведе очи към пясъка и поклати глава.

— Двама бегълци, преследвани от правосъдието и бог знае още от кого.

— Ако имаш по-добра идея, слушам те — каза Лий.

— Имам пари. Много пари в швейцарска шифрова сметка.

Лий се навъси скептично.

— Наистина ли има такива неща?

— О, да. Ами всички онези световни заговори, за които навярно си чувал? Ами тайните организации, дето управляват планетата? Всичко е вярно.

Тя се усмихна и го замери с пясък.

— Добре, а ако федералните претърсят къщата или кабинета ти, няма ли да открият някакви документи? Ако узнаят номера на сметката, ще могат да проследят парите.

— Целият смисъл на швейцарските шифрови сметки е точно в това — да гарантират абсолютна секретност. Ако швейцарските банкери споделяха тия сведения с този и онзи, системата им отдавна да е рухнала.

— ФБР не е „този и онзи“.

— Не бой се, не съм оставила нищо черно на бяло. Цялата необходима информация е у мен.

Лий не изглеждаше убеден.

— Значи, за да получиш парите, трябва да идеш в Швейцария, така ли? При сегашните обстоятелства това ще е почти невъзможно.

— Отидох там, за да открия сметката. Банката назначи довереник — служител с пълномощия лично да управлява влога. Всичко е много сложно. Трябва да покажеш кода за достъп, да се легитимираш и да сложиш върху документите подпис, който да бъде сравнен с техния спесимен.

— Значи след това можеш просто да се обадиш на довереника и той да свърши всичко вместо теб?

— Точно така. Вече на няколко пъти съм прехвърляла дребни суми, за да проверя дали може да стане. Винаги се обажда един и същи човек. Той ме познава по гласа. Казвам му шифъра, сумата и къде искам да я изпратят. И наистина става така.

— Нали знаеш, че не можеш да използваш сметка на името Фейт Локхарт.

— Да, но тук имам банкова сметка на корпорацията Ес Ел Си.

— И ти си упълномощена да я ползваш?

— Да, под името Сюзан Блейк.

— Проблемът е, че ФБР вече знае това име. Нали си спомняш, от аерогарата.

— Имаш ли престава колко често се среща името Сюзан Блейк в тази страна?

Лий сви рамене.

— Права си.

— Тъй че поне за пари няма да имаме грижата. Някой ден ще свършат и те, но поне за начало е добре.

— Да, добре е.

Двамата помълчаха. Фейт се озърташе нервно ту към Лий, ту към океана. Той забеляза това и я погледна.

— Какво има? Да не съм се изцапал с крем по брадата?

— Лий, когато пристигнат парите, можеш да вземеш половината и да си тръгнеш. Не си длъжен да идваш с мен.

— Фейт, вече говорихме за това.

— Не, не сме. Аз направо ти заповядах да дойдеш. Знам, че ще ти е трудно да се върнеш без мен, но поне ще имаш пари, за да отидеш някъде. Виж, мога дори да се обадя на ФБР. Ще им кажа, че нямаш нищо общо. Че просто си ми помагал слепешком. И че съм ти се изплъзнала. Тогава ще можеш да се прибереш.

— Благодаря, Фейт, но нека да вършим нещата едно по едно. Не мога да те изоставя, преди да знам, че си в безопасност.

— Сигурен ли си?

— Да, напълно. Няма да се махна, докато сама не поискаш. А дори и тогава ще те следя, за да бъда уверен, че няма заплаха.

Тя посегна и стисна ръката му.

— Лий, никога не бих могла да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен.

— Просто ме смятай за по-голям брат, какъвто не си имала.

Но в погледите, които си размениха, имаше нещо повече от обичта между брат и сестра. Лий наведе очи към пясъка и се помъчи да разсъждава трезво. Фейт отново зарея поглед към вълните. Когато след малко Лий вдигна глава, тя бавно кимаше и се усмихваше.

— За какво си мислиш? — попита той.

Фейт стана и го погледна отвисоко.

— Мисля, че ми се танцува.

— Танци ли? — смая се той. — Пиенето май те е хванало.

— Колко нощи ни остават тук? Две? Три? После ще бъдем бегълци до края на живота си. Хайде, Лий, това е последната възможност за веселба. — Фейт свали пуловера и го пусна на пясъка. Бялата рокля имаше съвсем тънки презрамки. Тя ги смъкна край раменете си, намигна изкусително и протегна ръце към Лий. — Идвай, голямо момче.

— Ти си луда, наистина — промърмори той, но все пак хвана ръцете й и се изправи. — Само те предупреждавам, че отдавна не съм танцувал.

— Нали си боксьор? Сигурно пазиш равновесие много по-добре от мен. За начало ще водя аз, после давам на теб.

Лий направи няколко неуверени стъпки и отпусна ръце.

— Глупаво е, Фейт. Ами ако някой ни види? Ще си помисли, че сме смахнати.

Тя го изгледа самонадеяно.

— През последните петнайсет години от живота си вечно съм се тревожила кой какво ще си помисли. В момента пет пари не давам за никого.

— Но ние дори нямаме музика.

— Тананикай. Вслушай се във вятъра, после ще ти потръгне.

И за негова изненада наистина му потръгна. Отначало започнаха бавно, Лий се чувстваше неудобно, а Фейт не бе свикнала да води. Но след малко започнаха да опознават движенията си и се понесоха във все по-широки кръгове по пясъка. След около десет минути дясната ръка на Лий лежеше спокойно върху хълбока на Фейт, а нейната го обгръщаше през кръста; другите две се сплитаха на височината на гърдите.

Постепенно събраха смелост и взеха да се впускат във фигури от балните танци. Това бе трудно върху плътния влажен пясък, но двамата влагаха максимално старание. Ако някой можеше да ги види, би си помислил, че са пияни или си спомнят младостта и се веселят до забрава. Донякъде би бил прав и за едното, и за другото.

— Не съм танцувал така от гимназията насам — каза с усмивка Лий.

Фейт продължаваше мълчаливо да се носи около него. Движенията й ставаха все по-дръзки, по-изкусителни; беше изпаднала в пламенен унес като танцьорка на фламенко. За да се движи още по-свободно, тя повдигна полата си и Лий усети как сърцето му заподскача, когато зърна белите й бедра.

Осмелиха се дори да нагазят във водата, вдигайки фонтани от пръски с все по-сложни танцови фигури. От време на време след идеалното изпълнение на някоя особено зрелищна комбинация и двамата оставаха без дъх, ухилени като ученици на забава.

Най-сетне дойде моментът, когато замълчаха, усмивките им изчезнаха и те пристъпиха по-плътно един до друг. Въртележките спряха, дишането им се успокои, кръговете станаха по-тесни и те откриха, че телата им се докосват. Накрая спряха съвсем, само се полюшваха леко в последния танц за вечерта — прегърнати, със сближени лица. Гледаха се очи в очи, а вятърът свистеше наоколо, вълните прииждаха да се сгромолясат върху брега, а луната и звездите ги съзерцаваха отгоре.

Най-после Фейт се отдръпна от него с премрежени клепачи и тялото й пак се раздвижи еротично в такт с нечута мелодия.

Лий посегна да я дръпне към себе си.

— Вече не ми се танцува, Фейт.

Намекът бе съвършено прозрачен.

Тя също посегна към него, после мълниеносно го блъсна в гърдите и той се просна по гръб на пясъка. Фейт се обърна, побягна и веселият й смях долетя до Лий, който я гледаше объркан. Той се усмихна широко, после скочи, хукна след нея и я догони на стъпалата пред къщата. Метна я на рамо и продължи, докато тя размахваше ръце и крака с престорено възмущение. Бяха забравили, че алармата е включена, и влязоха през задната врата. Наложи се Фейт да тича като луда, за да изключи сигнала навреме.

— Божичко, едва ни се размина — отбеляза тя. — Насила щяхме да докараме полицията.

— Не искам да докарвам когото и да било.

Фейт здраво стисна ръката на Лий и го поведе към спалнята си. Няколко минути седяха прегърнати на леглото в полумрака, като се люшкаха леко напред-назад, сякаш пренасяха танца от плажа на това по-интимно място.

Накрая тя се отдръпна от него и обхвана брадичката му с длан.

— Отдавна не ми се е случвало, Лий. Много отдавна.

Изпълни я смущение — и от това, което казваше, и от самото признание. Не искаше да го разочарова.

Той я погледна в очите и нежно погали пръстите й. През отворения прозорец долиташе шумът на вълните. Фейт си помисли колко е успокояващо всичко това — водата, вятърът, докосването на топла кожа; не знаеше дали някога пак ще преживее подобен миг.

— Никога няма да ти бъде по-лесно, Фейт.

Това я изненада.

— Защо говориш така?

Дори и в тъмното блясъкът на очите му я заля, обгърна я. Като гальовна закрила, помисли си тя. Нима най-сетне щеше да осъществи мечтите на романтичната петокласничка? Но сега не беше с момче, а с мъж. Много особен, уникален мъж. Тя го погледна. Да, определено не беше момче.

— Защото не вярвам, че някога си била с мъж, който да е изпитвал същите чувства към теб.

— Лесно е да го кажеш — прошепна тя, макар че признанието му я трогна дълбоко.

— Не и за мен — отвърна Лий.

Тези няколко думи бяха изречени с такава дълбока искреност, без капка от празнодумието и егоизма на света, в който бе преуспявала през последните петнайсет години, че Фейт просто не знаеше как да реагира. Но времето за приказки бе отминало. Преди да се опомни, тя вече смъкваше дрехите на Лий, след това той съблече нея. Същевременно масажираше раменете и шията й. Фейт бе очаквала едрите му пръсти да бъдат груби, ала те се оказаха удивително нежни.

Всичките им движения бяха бавни, естествени, сякаш вършеха това за хиляден път след дълъг щастлив брак. Ръцете им сами намираха местата, на които да доставят удоволствие.

Плъзнаха се под завивките. Десет минути по-късно Лий се отпусна задъхан. Под него Фейт също едва си поемаше дъх. Тя зацелува лицето, гърдите, ръцете му. Потта им се смесваше, докато лежаха с преплетени крайници; разговаряха и бавно се целуваха още два часа, потъвайки от време на време в кратка дрямка. Към три след полунощ се любиха още веднъж. Сетне потънаха в дълбок, непробуден сън.