Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (47)

47.

Когато Бюканън се обади, Торнхил седеше в домашния си кабинет. Линията бе тъй добре осигурена, че дори и от централата на ФБР не биха могли да определят къде се намира Торнхил. Освен това апаратът имаше система за промяна на гласа, която го правеше неузнаваем. Хората на Торнхил обаче хвърляха всички усилия да засекат Бюканън. Все още не бяха постигнали успех. Дори и възможностите на ЦРУ си имаха граници, особено при сегашния взрив в областта на свързочните технологии. Из въздуха се носеха толкова много електронни импулси, че ставаше почти невъзможно да се определи откъде идва даден безжичен сигнал.

Агенцията за национална сигурност би могла да проследи обаждането благодарение на своите кръгли антени с размерите на стадион. Свръхсекретната АНС притежаваше технологична мощ, пред която бледнееше целият арсенал на ЦРУ. Говореше се, че разузнавателните сведения, постъпващи от ефира като непрестанна лавина в ненаситното гърло на АНС, можели само за три часа да запълнят библиотеката на Конгреса.

Самият Торнхил неведнъж бе търсил услуги от Агенцията за национална сигурност. Но тя много трудно се поддаваше на контрол. Затова Торнхил предпочиташе да не я замесва в тази крайно деликатна история. Щеше да се справи и сам.

— Знаеш ли защо се обаждам? — попита Бюканън.

— За един запис. По твърде лични въпроси.

— Приятно е да работиш с човек, който се смята за всезнаещ.

— Ще ти бъда благодарен за мъничко доказателство, ако това няма да те затрудни — кротко отвърна Торнхил.

Бюканън пусна част от разговора в колата.

— Благодаря, Дани. А сега какви са условията?

— Първо, да не припарваш до дъщерята на Лий Адамс. Това си го избий от главата. Сега и завинаги.

— Да не би случайно в момента да си при мистър Адамс и мис Локхарт?

— Второ, ние тримата също сме под възбрана. Стане ли нещо макар и мъничко подозрително, записът отива право във ФБР.

— При последния ни разговор ти каза, че вече разполагаш със средства да ме унищожиш.

— Излъгах те.

— Адамс и Локхарт знаят ли за мен?

— Не.

— Как мога да ти вярвам?

— Ако им бях казал, само щях да ги застраша още повече. Сега важното е да оцелеят. Доста разпространена цел в днешно време. И за жалост ще трябва просто да ми повярваш на честна дума.

— Въпреки признанието ти, че си ме лъгал?

— Именно. Е, много ли е приятно?

— А моят дългосрочен план?

— В момента пет пари не давам за него.

— Защо избяга?

— Постави се на мое място; какво би направил ти?

— Никога не бих позволил някой да ме постави на твоето място — каза Торнхил.

— Слава богу, не всички сме като теб. Разбрахме ли се?

— Всъщност нямам избор, нали?

— Каквото повикало, такова се обадило — отвърна Бюканън. — Бъди сигурен, че ако нещо сполети някой от нас, с теб е свършено. Но ако играеш почтено, ще постигнеш целта си. Всички печелим.

— И с теб е приятно да се работи, Дани.

Торнхил изключи връзката и поседя, задъхан от ярост. После набра един номер, но разговорът го разочарова. Телефонът не беше засечен. Е, нищо. Не бе очаквал да е толкова лесно. Все още му оставаше скритият коз. Той проведе още един разговор и този път съобщението го накара да се усмихне широко. Както бе казал Дани, Торнхил знаеше всичко и благодареше на Бога за това. Трудно е да те победят, когато предвиждаш всяка възможност.

Вече бе почти сигурен, че Бюканън е при Локхарт. Двете златни птички се криеха в едно гнездо. Това безкрайно опростяваше неговата задача. С хитрините си Бюканън сам бе нагазил в капана.

Тъкмо посягаше да си налее още едно уиски, когато жена му подаде глава през вратата. Би ли желал да дойде с нея до клуба? Тази вечер имало турнир по бридж. Току-що й позвънили да питат дали биха се включили на мястото на една отпаднала двойка.

— Всъщност — каза Торнхил — в момента съм много зает с партия шах.

Жена му огледа с недоумение празния кабинет.

— О, играта е задочна, скъпа — обясни Торнхил и кимна към компютъра върху бюрото. — Нали знаеш какви чудеса върши днешната технология. Можеш да се сражаваш, без изобщо да видиш противника.

— Добре, само не се заседявай до късно — рече тя. — Много се претоварваш, а вече не си млад.

— Виждам светлина в края на тунела — отговори Торнхил.

И този път казваше чистата истина.