Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (7)

7.

Само двайсет минути по-късно един автомобил спря на алеята до къщата и отвътре излязоха мъж и жена. Пистолетите им блестяха в лъчите на фаровете. Жената пристъпи към убития, коленичи и огледа трупа. Ако не бе познавала Кен Нюман много добре, можеше и да не разбере, че е той. Не за пръв път виждаше мъртъв човек, ала въпреки това усети как стомахът й се преобръща. Тя бързо стана и извърна глава. Двамата методично претърсиха къщата, после огледаха набързо горските покрайнини и се върнаха пак при мъртвеца.

Едрият мъжага с огромен гръден кош сведе очи към трупа на Кен Нюман и изруга. Като ветеран във ФБР Хауард Константинопъл, или просто Кони, както го наричаха всичките му познати, бе виждал какво ли не. Но днешното преживяване се оказваше ново дори и за него. Двамата с Кен Нюман бяха близки приятели. Кони изглеждаше готов да се разридае.

Жената стоеше до него. Беше висока метър и осемдесет и три — почти колкото Кони. Късо подстриганата й черна коса се подвиваше над ушите. Имаше дълго, тясно, интелигентно лице и бе облечена с изискан жакет и панталон. Годините и напрегнатата професия бяха издълбали тънки бръчици около устата и тъмните, печални очи. Тя плъзна поглед наоколо с лекотата на човек, свикнал не само да наблюдава, но и да прави точни догадки въз основа на видяното. Изопнатото лице издаваше кипналия в душата й гняв.

Въпреки своите трийсет и девет години Брук Рейнолдс все още имаше висока, стройна фигура и красиви черти, които я правеха привлекателна за мъжете, стига да пожелаеше. Ала точно сега бе затънала в жестоко бракоразводно дело, съсипващо нервите на двете й малки деца, тъй че се питаше дали изобщо пак ще поиска да се сближи с мъж.

Баща й, върл поклонник на бейзбола, я бе кръстил Бруклин Доджърс Рейнолдс, без да слуша протестите на жена си. Горкият старец така и не можа да се примири, че любимият му отбор отиде да играе в Калифорния. Колкото до майката, тя едва ли не още от първия ден настоя да наричат детето Брук.

— Боже мой — промълви най-сетне Рейнолдс, гледайки мъртвия си колега.

Кони се извърна към нея.

— И какво ще правим сега?

Тя тръсна глава, за да пропъди отчаянието, което започваше да я наляга. Сега трябваше да действат — бързо, но методично.

— Намираме се на местопрестъплението, Кони. Нямаме кой знае какъв избор.

— Значи местните?

— Става дума за нападение на федерален служител, значи Бюрото ще е начело — каза тя и откри, че няма сили да откъсне очи от трупа. — Но все пак ще трябва да работим с областната и щатската полиция. Имам познати там и се надявам, че ще успеем да предотвратим изтичането на информация.

— С нападенията на федерални служители се занимава отдел „Тежки престъпления“. Това слага край на прикритието ни.

Рейнолдс въздъхна дълбоко, за да удържи напиращите сълзи.

— Ще сторим каквото можем. Най-напред трябва да се погрижим нищо да не бъде докосвано, но наоколо и без това няма хора. Ще се обадя на Пол Фишер в щаба да му докладвам за случая.

Рейнолдс мислено си представи командната верига във Вашингтонското оперативно бюро. Трябваше да уведоми старшия агент, неговия помощник и регионалния заместник-директор; регионалният заместник ръководеше Вашингтонското оперативно бюро и стоеше само едно стъпало по-долу от самия директор на ФБР.

— Бас държа, че ще довтаса и големият шеф — подхвърли Кони.

Рейнолдс усети пареща болка в стомаха. Убийството на федерален агент винаги бе потресаващо. А фактът, че се е случило в нейната смяна, беше кошмар, от който никога нямаше да се събуди.

Един час по-късно към местопрестъплението започнаха да прииждат полицейски коли, за щастие без нито един журналист. Щатският съдебен лекар потвърди онова, което всички разбираха още от първия най-бегъл поглед към раната, а именно че специален агент Кенет Нюман е бил убит от куршум, навлязъл в горната част на врата и излязъл през лицето. Докато местните полицаи охраняваха района, агентите от отдел „Тежки престъпления“ методично събираха улики.

Рейнолдс, Кони и техните началници се струпаха около колата. Регионалният заместник-директор Фред Маси в момента беше най-високопоставеният агент на местопрестъплението. Дребен и мрачен, Маси непрекъснато клатеше глава. Яката на бялата риза бе разхлабена около мършавата му шия, а голата му глава лъщеше под лунните лъчи.

Един агент излезе от къщата с видеокасета и чифт кални ботуши. При претърсването Рейнолдс и Кони бяха забелязали ботушите, но благоразумно предпочетоха да не докосват никакви улики.

— Някой е влизал в къщата — докладва агентът. — Тези ботуши бяха на задната площадка. Няма следи от взлом. Алармата беше изключена, а вратата към килера с апаратурата — отворена. Изглежда, че сме заснели човека. Минал е през лазерния детектор.

Той подаде касетата на Маси, който тутакси я връчи на Рейнолдс. В жеста нямаше и капка деликатност. Цялата отговорност бе нейна. Тя щеше да обере лаврите или да отнесе наказанието. Агентът прибра ботушите в найлонов плик и се върна в къщата да продължи огледа.

— Изложете наблюденията си, агент Рейнолдс — каза Маси. Тонът му бе рязък и всички разбираха защо.

Някои агенти се просълзиха и избухнаха в проклятия, когато видяха трупа на своя колега. Като единствена жена тук, при това старша в групата на Нюман, Рейнолдс не можеше да си позволи лукса да се разплаче пред тях. Огромното мнозинство агенти от ФБР изкарваха цялата си кариера, без нито веднъж да извадят оръжие, освен за проверка и пререгистриране. Рейнолдс понякога се бе питала как ли ще реагира, ако я сполети катастрофа. Сега вече знаеше: не твърде добре.

Едва ли някога през живота си щеше да разследва по-важен случай. Доскоро тя работеше в групата за борба с обществената корупция, част от прочутия отдел „Криминални разследвания“. След като една нощ чу за пръв път по телефона гласа на Фейт Локхарт и няколко пъти тайно се среща с нея, Рейнолдс получи задачата да оглави самостоятелна група със специална задача. А ако Локхарт говореше истината, тази „специална задача“ можеше да повали някои от най-видните фигури в американското правителство. Мнозина агенти биха си дали живота за подобна възможност. И точно това се бе случило тази вечер.

Рейнолдс повдигна касетата.

— Надявам се записът да ни изясни какво е станало тук. И какво е станало с Фейт Локхарт.

— Смяташ ли, че може да е застреляла Кен? — попита Маси. — Ако е така, за секунди ще обявим общонационално издирване.

Рейнолдс поклати глава.

— Интуицията ми подсказва, че тя няма нищо общо. Но засега не знаем достатъчно. Ще проверим кръвната група и остатъците от тъкани. Ако са само от Кен, значи тя не е била улучена. Знаем, че Кен не е стрелял. Беше по сако. Нещо обаче е отчупило парченце от пистолета му.

Кони кимна.

— Куршумът, който го е убил. Влязъл е през врата и е излязъл отпред. Той вече е държал оръжието си, вероятно на нивото на очите. Куршумът се е ударил и е отлетял настрани.

Рейнолдс погледна печално мъртвеца и продължи анализа:

— Значи Кен вероятно е стоял между Локхарт и стрелеца.

Кони бавно поклати глава.

— Жив щит. Мислех, че само момчетата от Тайните служби вършат подобни глупости.

— Разговарях със съдебния лекар — продължи Рейнолдс. — Преди аутопсията няма как да узнаем пълните поражения от куршума, но според мен е стреляно с карабина. Такова нещо не се носи в дамска чанта.

— Значи някой ги е причакал? — подхвърли Маси.

— Защо му е трябвало да убива, а после да влиза в къщата? — попита Кони.

— Може да са влизали Нюман и Локхарт — предположи Маси.

Рейнолдс знаеше, че Маси не е водил разследване от години, но все пак той бе неин началник и не можеше да го скастри. Но и не бе длъжна да се съгласява с всяка негова дума. Тя решително тръсна глава.

— Ако бяха влезли в къщата, Кен нямаше да загине тук. Още щяха да са вътре. Всеки път разпитвахме Локхарт поне по два часа. Пристигнали сме най-много половин час след тях. И онези ботуши не са на Кен. Мъжки ботуши са, вероятно четирийсет и четвърти номер. Значи имаме работа с едър мъж.

— Щом Нюман и Локхарт не са влизали в къщата и няма признаци за взлом, значи третият човек е знаел кода за охранителната система — заяви обвинително Маси.

Рейнолдс се почувства ужасно, но трябваше да продължи.

— Изглежда, че Кен току-що е бил излязъл от колата. После нещо трябва да го е стреснало. Той вади пистолета и в този момент го прострелват. — Рейнолдс поведе другите към алеята. — Погледнете следите от гуми тук. Почвата е сравнително суха, но колелата са се завъртели с всичка сила. Според мен някой е бързал да избяга. Толкова е бързал, по дяволите, че си е забравил ботушите.

— А Локхарт?

— Може стрелецът да я е взел със себе си — каза Кони.

Рейнолдс се позамисли.

— Възможно е, но не виждам защо. Би трябвало да убият и нея.

— Преди всичко как е разбрал стрелецът, че трябва да дойде тук? — попита Маси и сам си отговори. — Изтичане на информация?

Рейнолдс размишляваше над тази възможност още откакто видя трупа на Нюман.

— При цялото ми уважение, сър, не си представям как би могло да стане.

Маси спокойно започна да изброява на пръсти.

— Имаме един убит агент, една изчезнала жена и чифт ботуши. Съберем ли всичко това, излиза, че е замесен трети човек. Кажи ми, как е пристигнал тук този трети човек без вътрешни сведения от Бюрото?

Рейнолдс отговори съвсем тихо:

— Може да е случайност. Самотно място, опит за въоръжен грабеж. Случва се. — Тя бързо въздъхна. — Но ако сте прав и има изтичане на информация, то е само частично. — Всички я изгледаха с любопитство. — Стрелецът очевидно не е знаел за промяната на плановете ни в последния момент. Не е знаел, че тази вечер ще дойдем и ние с Кони. — Рейнолдс помълча за момент и поясни: — Обикновено аз придружавам Фейт, но сега работех по друг случай. Освободих се по-рано и реших да дойда насам с Кони.

Кони се озърна към колата.

— Права си, никой не е могъл да знае. Дори Кен.

— Аз опитах да се обадя на Кен около двайсет минути преди да пристигнем. Не исках да се появим изневиделица. Ако бе чул край къщата да спира кола без предупреждение, можеше да се стресне и първо да стреля, а после да пита. Но когато позвъних, сигурно вече е бил мъртъв.

Маси пристъпи към нея.

— Агент Рейнолдс, знам, че водите това разследване от самото начало. Знам, че използването на тази къща и телевизионното наблюдение на мис Локхарт са били одобрени от съответните инстанции. Разбирам колко ви е било трудно да работите по случая и да спечелите свидетелското доверие.

Маси помълча, сякаш грижливо подбираше думите си. Смъртта на Нюман бе зашеметила всички, макар че агентите често попадаха под удар. Така или иначе, в случая някой трябваше да поеме вината и всички го знаеха.

— Подходът ви обаче е излязъл доста извън правилата — продължи Маси. — В резултат на което загина един агент.

Рейнолдс веднага премина в атака.

— Трябваше да работим съвсем незабелязано. Не можехме да обкръжим Локхарт с агенти. Бюканън щеше да се изпари още преди да съберем достатъчно доказателства за пред прокуратурата. — Тя си пое дълбоко дъх. — Сър, питахте за наблюденията ми. Ето ги. Не вярвам Локхарт да е убила Кен. Смятам, че зад нападението стои Бюканън. Трябва да я открием. Но тихомълком. Обявим ли издирване, ще излезе, че Кен Нюман е загинал напразно. А ако Локхарт е жива, това няма да е задълго, щом се разчуе.

Рейнолдс погледна към камионетката, където внасяха трупа на Нюман. Ако тя бе придружила Фейт Локхарт, вероятно сега щеше да бъде на неговото място. Макар и далечна, смъртта винаги присъстваше като възможност за всеки федерален агент. Запита се дали, ако беше загинала, Бруклин Доджърс Рейнолдс щеше да избледнее в паметта на децата си. Сигурна бе, че шестгодишната й дъщеря винаги ще си спомня за мама. За тригодишния Дейвид обаче се съмняваше. Ако беше загинала сега, дали след години Дейвид нямаше да я нарича само своя „рождена“ майка? Сама по себе си тази мисъл почти я парализира.

Един ден бе стигнала дотам, че отиде да й гледат на ръка. Гледачката сърдечно посрещна Рейнолдс, предложи й чаша билков чай и побъбри с нея, като се мъчеше въпросите да минат незабелязано. Рейнолдс знаеше, че разпитът всъщност цели да събере основни сведения, към които жената да добави подходящите общи приказки и да се престори, че вижда нейното минало и бъдеще.

След като огледа дланта на Рейнолдс, врачката каза, че имала къса линия на живота. Дори много къса. По-лоша не била виждала. Докато говореше, жената гледаше белега върху дланта й. Не знаеше, че Рейнолдс го е получила още на осем години, когато падна в задния двор върху счупена бутилка от кока-кола.

После гледачката пак надигна чашата с чая, очаквайки Рейнолдс да моли за още сведения срещу допълнително възнаграждение. Рейнолдс й каза, че има желязно здраве и от години не е хващала дори обикновен грип.

Смъртта невинаги е естествена, отвърна многозначително гледачката и повдигна изрисуваните си вежди.

Рейнолдс й плати пет долара и си излезе.

Сега обаче не бе толкова самоуверена.

Кони шареше из пръстта с връхчето на обувката си.

— Ако Бюканън стои зад всичко това, сигурно отдавна си е плюл на петите.

— Не смятам — отвърна Рейнолдс. — Ако избяга веднага, все едно сам си признава вината. Не, той ще запази самообладание.

— Тая работа не ми харесва — каза Маси. — Предлагам да обявим издирване на Локхарт и да я приберем, ако още е жива.

— Сър — възрази Рейнолдс с тревожно напрегнат глас, — не можем да я издирваме за убийство, след като имаме основания да предполагаме, че не е замесена в престъплението и може би самата е станала жертва. Ако го направим и тя се появи, подлагаме Бюрото под удар по цял куп граждански закони.

— Тогава ще я търсим като свидетелка — продължи Маси. — По тая линия няма какво да възрази, по дяволите!

Рейнолдс го погледна право в очите.

— Издирването не е решение. То само ще обърка още повече работите. За всички замесени.

— Бюканън няма причини да я остави жива.

— Локхарт е умна жена — каза Рейнолдс. — Била съм няколко пъти с нея и я познавам. Тя умее да оцелява. Ако се скрие за няколко дни, имаме надежда. Бюканън не може да знае какво ни е казала. Но обявим ли, че я издирваме като свидетелка, подписваме смъртната й присъда.

Всички мълчаха.

— Добре, разбирам ви — рече най-сетне Маси. — Наистина ли вярвате, че можете да я намерите?

— Да — отговори Рейнолдс. Какво друго можеше да каже?

— С ума си ли го усещате или с интуицията?

— И с двете.

Маси я огледа изпитателно.

— Засега, агент Рейнолдс, направете всички възможно, за да намерите Локхарт. Отдел „Тежки престъпления“ ще се заеме с убийството на Нюман.

— На ваше място бих им наредила да огледат из двора за куршума, с който е убит Кен — предложи Рейнолдс. — След това бих претърсила гората.

— Защо гората? Ботушите бяха на площадката.

Рейнолдс се озърна към дърветата.

— Ако аз готвех засада на някого, онова там — тя посочи гората — би било първият ми тактически избор. Добро прикритие, превъзходна огнева линия и удобен път за отстъпление. Колата чака, пушката се изхвърля някъде, после право към летище Дълес. След един час стрелецът е някъде далеч. Куршумът е улучил Кен отзад. Той е стоял с гръб към гората. Вероятно не е видял нападателя, иначе не би се обърнал. — Тя се загледа към гъсталака. — Всичко сочи натам.

Наблизо спря нова кола и отвътре излезе самият директор на ФБР. Маси и неговите помощници се втурнаха натам, оставяйки Кони и Рейнолдс сами.

— Е, какъв е планът за действие? — попита Кони.

— Например да проверим дали онези ботуши ще станат на Пепеляшка — каза Рейнолдс, докато гледаше Маси да разговаря с директора. Директорът някога бе работил като редови агент и Рейнолдс знаеше, че тази катастрофа го е засегнала дълбоко. Всички, свързани с нея, щяха да бъдат подложени на най-строга проверка.

— Ще вземем обичайните мерки. — Тя почука с пръст по касетата. — Но в действителност разполагаме само с това. Когото и да видим на записа, атакуваме с пълна мощ, без да мислим за бъдещето.

— Ако нещата се завъртят зле, може и да нямаме кой знае какво бъдеще, Брук — обади се Кони.