Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (52)

Петдесет и втора глава

— Боже Господи, това наистина е средновековен замък. Погледни, Меган.

Меган погледна през прозореца на каретата, после се отпусна до съпруга си.

— Разбира се, че е замък. Какво друго да е с име като Крегора?

— Това не означава задължително, че…

— Обикновено, обаче, означава.

Той гневно я изгледа.

— Ако трябва да се къпя в дървена вана, тръгвам си.

— Няма ли да престанеш с оплакванията? С нетърпение очаквам да се видя с Кимбърли. Нали няма да ми развалиш посещението, като постоянно се мусиш, докато сме тук?

— Може и да го направя.

Тя го изгледа учудено.

— Добре, инати се, щом искаш. Аз пък може да кажа на Лаклан, че си решил да подарим двата коня, които доведохме с нас, за кръщенето на Мелиса.

— Издайница!

Тя му се усмихна мило, а след малко и той се усмихна и се наведе, за да я целуне набързо — е, поне такива му бяха намеренията в началото. Събитията обаче се стекоха така, че те все още се целуваха, когато каретата спря пред вратата на замъка. За късмет на Девлин, именно Лаклан пръв стигна до вратата и я отвори.

— Около езерото има хубава алея, където можете да се повозите, ако не ви се иска да прекратявате пътуването — подхвърли той и се засмя.

Херцог и херцогиня Ротстън се отдръпнаха един от друг, Меган чаровно се изчерви, а Девлин се намръщи.

— Може би някой друг път, Макгрегър. В момента сме решили да видим тази развалина, която наричаш дом.

— О, разбира се, с удоволствие ще ви разведа наоколо, веднага щом се настаните. Тази година направихме големи подобрения и нямам търпение да ви го покажа.

— Предполагам, че стана въпрос за замъка, скъпа — услужливо се намеси Девлин, когато видя, че Меган въпросително вдига вежди.

— Е, знам, че говори за замъка, разбира се. Вие можете да го разглеждате, колкото си искате, но аз нямам търпение да видя Кимбърли и дъщеря й. Само ми покажи къде са, Лаклан.

— Дамите в момента са в салона със семейството на Кимбър. Те също дойдоха за кръщенето.

— Сесил е тук? — възкликна Девлин. — Боже, вече със сигурност знам, че няма да остана за дълго.

Меган го сръга с лакът.

— Той ти говори за клана Макфърсън. Нали ти казах за тях!

— А, да. Забравих.

— След като ги видиш, това вече никога няма да се повтори — прихна Лаклан.

Не преувеличаваше — много бързо се убедиха в това. Макфърсънови бяха нещо невероятно. Освен това всички се бяха събрали в една стая и не минаваха и пет минути, без да се скарат за нещо и почти да се сбият. Кимбърли обаче оказваше поразително въздействие върху братята си — само един неин поглед беше достатъчен да ги умири.

Всички обсипваха с внимание бебето на Кимбърли. Кимбърли беше написала писмо на Меган, в което й съобщаваше за трагичната история на майка си и че Мелиса щяла да изпита щастието, което баба й не успяла да изпита. Меган не се съмняваше в това. Малката душичка имаше шестнадесет вуйчовци. Несъмнено щяха да я разглезят.

— Не ми се иска да ти натяквам, но помниш ли, че ти казах, че ще стане така? — прошепна Меган на Девлин и кимна към Кимбърли, която се усмихваше на Лаклан. — Виждал ли си някога по-щастлива жена?

— Хм, може би теб?

Меган като че ли се замисли, преди да отговори.

— Да. Но предполагам, че аз съм изключение.

— Предполагаш?

— Е, не искам да те карам да си мислиш, че можеш да престанеш да ми правиш комплименти. Нужно е много, за да ме направиш щастлива.

— Наистина ли? — прошепна той на ухото й.

— Да, но ти се справяш чудесно — засмя се тя.

— Казах ти, че няма да е толкова зле — каза Кимбърли, когато си легнаха вечерта. — Признай си, че с Девлин ви беше приятно, че сте заедно, нали?

Лаклан я придърпа към себе си, както правеше всяка нощ, и тя сложи глава на рамото му.

— Е, не е чак толкова лош, след като го поопознаеш — с нежелание отбеляза Лаклан.

— Сигурно. Иначе Меган нямаше да го обича толкова много.

Каза го и настръхна — може би не биваше да споменава името на Меган, но пък отдавна се канеше да подхване темата и все отлагаше.

— Какво?

Тя се усмихна. Толкова беше тактичен, когато тя беше раздразнена. Това й харесваше.

— Просто се чудех… Знам, че ме обичаш…

Той я прегърна.

— С цялото си сърце, скъпа.

— … но храниш ли още някакви чувства към херцогинята?

Лаклан мълча толкова дълго, че тя се надигна да го погледне и видя, че той тихо се смее.

— Понякога се държиш като глупаво момиче, Кимбър. Да не би да си се тревожила за това?

— Всъщност не, но едно време се тревожех.

— Скъпа — поклати глава той, — дори когато казвах на хубавата Меган, че я обичам, мислех само за теб, ти беше пленила сърцето ми. Тя самата го каза най-добре. Чувствата ми към нея не бяха истински — та аз дори не я познавах. И беше права. Просто красотата й за миг ме беше заслепила. Ти обаче ме караш да забравя всичко — толкова много те обичам. Сега ще си признаеш ли?

— Какво?

— Че ще ме обичаш завинаги? Искам да съм с теб повече от един живот, скъпа. Дори и вечността няма да ми стигне.

— Само при едно условие — усмихна се тя.

— Не, безусловно.

Тя дълго не отдели поглед от него, после каза:

— Добре тогава, но…

— Никакво „но“, скъпа.

— Но ти трябва да ми обещаеш, че ще мога да те открия в тази твоя вечност. Ако трябва да живея без теб дори само един живот…

— Не, никога, Кимбър — каза той пламенно. — Ти винаги ще бъдеш до мен и аз до теб. Имаш думата на Макгрегър.

Тя се засмя. Това, разбира се, означаваше, че ще бъде точно така.