Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (46)

Четиридесет и шеста глава

„Възнамерявам да ти докажа, че грешиш.“

Кимбърли вече цял ден все това правеше.

От сутринта изпитваше неописуемо щастие — след като се беше сбогувала с графа и бе заличила посещението от съзнанието си. Тази вечер незнайно защо обаче отново започна да изпитва съмнения.

Вечерта отседнаха не в странноприемница, както очакваше, а в едно от именията на семейство Сейнт Джеймс, което беше специално подготвено за първата им брачна нощ. Лаклан беше не по-малко изненадан от самата нея. Техният кочияш и съпровождащите ги ездачи обаче бяха добре инструктирани. Прислугата в голямата къща също беше уведомена.

Кимбърли веднага беше въведена в господарските покои, където й бяха приготвили гореща вана. Две прислужнички помогнаха на Джийн да я съблече по-бързо. Когато излезе от банята, тя откри, че са подредили масата за вечеря. От количката за сервиране се носеше изкусителен аромат.

Изненадите обаче не свършваха. На голямото легло със сини сатенени чаршафи бяха поставени нова роба и халат, подарък от госпожа Кантърби, несъмнено по препоръка на Меган. Бяха от тънка коприна в синьо-зелен цвят, който блестеше на светлината — нещо, което Кимбърли никога не би избрала за себе си. Роклята беше с тънки презрамки и огромно деколте, плътно прилепваше по талията й и съвсем леко се отпускаше надолу.

След като я облече, тя направо се смая от дълбокото деколте и веднага посегна към робата, за да се прикрие. Робата обаче не беше като обикновена роба. Ръкавите бяха дълги, а на гърба беше надиплена, за да се носи след нея, докато върви. Отпред обаче нямаше нито едно копче, с което да се прикрие. Всъщност това не беше съвсем вярно. По краищата имаше около пет сантиметра черна дантела, която минаваше зад врата и едва покриваше презрамките, после заобикаляше гърдите и се спускаше до краката й.

Беше нещо като наметка, като пелерина и по-скоро беше аксесоар на робата, а не начин да я скрие. Нима очакваха да я облече за вечеря?

— Надявам се, че ви харесва, лейди Кимбърли — отбеляза една прислужничка. — Нейно височество ще е много разочарована, ако не я облечете.

На Кимбърли й се прииска да я убие. След тези думи нямаше как да не облече роклята. Дори не можеше да се оправдае, че й е студено, защото камината гореше и беше приятно топло.

Джийн й предложи да си сложи и колие. Да, трябваше й нещо, с което да прикрие малко от голотата, поне сантиметър. Не беше достатъчно обаче — гърдите й направо изскачаха от дълбокото деколте и тя се чувстваше по-гола, отколкото ако беше съвсем без дрехи. Възнамеряваше обаче да облече нещо друго веднага щом прислужничките на Меган излязат и наистина щеше да го направи, ако в този момент не беше дошъл Лаклан.

Колието отпадна като допълнително прикритие. То послужи единствено веднага да привлече погледа на Лаклан към пищната й гръд и тя цялата пламна от неудобство, защото и той изглеждаше смаян или поне толкова изненадан, че забележката му за апетитния аромат на храната замря по средата. Но не отвърна тактично поглед, а втренчено се загледа в гърдите й и сякаш изпадна в унес, докато една от прислужничките не се прокашля, а тогава и той се изчерви.

Чарът му обаче взе връх и той веднага заговори за пътуването до този момент, обсъди маршрута, по който щяха да минат на следващия ден, каза нещо за къщата и как няма повече да се изненадва от щедростта на херцога. Дори призна, че Девлин го учудил, когато му се извинил, че не повярвал на историята на Лаклан за откраднатото му наследство.

Преди Кимбърли да осъзнае, че дотолкова се е разсеяла и е забравила, че деколтето й е много дълбоко, вече наполовина бяха свършили с вечерята, а прислужничките тихомълком се бяха изнизали. Тогава обаче започнаха да я измъчват съмнения.

Да не би да си въобразяваше, че това ще им бъде сватбената нощ? Това, че вечеряха заедно в спалнята, не означаваше, че ще споделят и леглото. Лаклан беше изпълнил дълга си, като се беше оженил за нея. Ами ако не възнамеряваше да изпълнява задълженията си на съпруг? Ами ако бракът им бъдеше като мрачния съюз на родителите й? В такъв случай щеше да й е трудно да се преструва, че бракът върви чудесно.

Лаклан изведнъж се изправи, остави салфетката настрани, заобиколи масата и я хвана за ръцете.

— Какво… — успя само да каже тя преди той да я повлече към леглото. После спря, погали я по бузите и се впи в нея с изпепеляваща целувка, от която коленете й се разтрепериха.

— Не знам как успявах да се сдържа толкова дълго — задъхано и страстно прошепна той. — Исках да изхвърля тези проклети прислужнички. Искаше ми се да пропълзя по масата и да изям теб, а не проклетата храна. А ако продължаваш да носиш такива рокли, не отговарям за постъпките си. Знаеш ли, Кимбър, няма нужда да ме провокираш, когато аз така или иначе постоянно те желая.

По гласа му личеше, че е ядосан, но ръцете му бяха изключително нежни, галеше я по врата, после хвана робата й, свлече я от раменете й и прикова поглед в нея без копринения нагръдник. Очите му блестяха от желание.

— Бях намислил нещо за тази вечер, скъпа. Да те любя съвсем бавно, да те накарам да закопнееш по мен, както аз копнях по теб през цялото това време. Да те накарам да ме молиш да те обладая. Сега обаче аз те моля.

Той падна на колене пред нея, обви с ръце краката й, притисна устни в корема й. Тя затаи дъх. Вече почти не можеше да стои права.

— Молиш… За какво? — най-после успя да попита тя.

— За прошка, защото те искам сега — веднага. Кълна ти се, че ще умра, ако ме накараш и миг още да почакам.

— Нямам желание толкова скоро да овдовея, Лаклан Макгрегър — тихо промълви тя и постави ръце на главата му.

Той вдигна поглед към нея и се усмихна. Усмивката му беше толкова хубава, толкова трогателна! Не се шегуваше, че бърза обаче. Изправи се, повдигна я и само с едно движение я повали на леглото под себе си, стрелна език навътре в устата й, а после я облада мъжествено и неконтролируемо.

Тя го посрещна с готовност. И защо не? Когато спомена, че я желае, Кимбърли цялата потръпна от разлялата се по тялото й топлина. Знаеше, че винаги ще вярва на подобни думи от него. Нужен й беше само миг, за да запламти от страст. После тласъците му се ускориха, тя влезе в ритъм и заедно достигнаха до вълната на блаженството.

Когато Кимбърли се съвзе, той беше в обятията й. Тя нежно почна да го гали, удивена от неповторимото изживяване и от чудесата на плътта. Лаклан Макгрегър беше единственият човек, от когото имаше нужда.

Той лежеше, заровил лице във врата й, и все още дишаше учестено.

— Казах ли, че трябва го направим бавно? — прошепна той.

— Май да.

Той се изправи и й се усмихна.

— А нещо за молба не споменах ли?

— Не, сигурно така ти се е сторило.

Той се засмя. Тя го погледна. Нощта беше много дълга.