Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (24)

Двадесет и четвърта глава

Първо силно се задумка по стената, а после някой каза:

— Кимбър, будна ли си?

Сега вече се събуди. Направо се ококори. Освен това не можеше да повярва, че Лаклан ще си науми да вдига такъв шум посред нощ — отново. През последните седмици беше толкова кротък, че беше започнала да си мисли, че са му дали друга стая след завръщането им от Лондон.

Боже, кое време беше? Тежките завеси в стаята й бяха спуснати и тя си нямаше представа. После обаче си спомни колко трудно беше заспала. Беше след полунощ, когато за последен път си беше набухвала възглавницата…

— Кимбър?

Звукът, който издаде Кимбърли, можеше да се нарече единствено ръмжене. Тя отметна завивките, изправи се на колене с лице към стената и на свой ред силно я удари.

— Тихо! Да не си полудял? Имаш ли си представа колко е часът?

— Аз… умирам…

— Какво?! — изпищя тя.

Сърцето й направо подскочи. Този път не последва отговор, дори когато отново се разтропа по стената. Изпита страх, какъвто не беше изпитвала никога през живота си, и скочи от леглото с единствената мисъл по-скоро да стигне при него. Ако се наложеше, дори щеше да разбие вратата на стаята му. Но това не се наложи.

Откри го, където очакваше да го открие — до стената, където чукаше. Беше на колене, прегърбен, главата му почти опираше в пода. Не помръдваше.

— Лаклан?

Тя го хвана за главата, чу как изстена и почувства невероятно облекчение. То обаче не продължи дълго. Той още не беше мъртъв, но тя не знаеше какво му е и направо изпадна в паника.

— Къде те боли? Кажи ми! Тече ли ти кръв? Да не би да са те простреляли или…

— Ти дойде?

— Разбира се, че дойдох. Нали каза, че си умирал. Я сега ми кажи как умираш?

— Отрова.

— О, Боже! Не знам какво се прави в такъв случай — извика тя. — Как стана? Кога? Веднага ще повикам доктор…

— Не, не ме оставяй.

Той протегна ръка напосоки и я затърси, напипа глезена й и здраво го стисна. Хватката му беше стоманена и тя примига.

— Пусни ме, Лаклан. Трябва да намеря някой, който да извика доктор.

— Докторът не може да ми помогне, девойче.

— Не говори така! — възкликна тя. — Няма да умреш, чуваш ли ме? Докторът ще знае как да ти помогне.

— Имам нужда единствено от легло, Кимбър, и от нежна ръка, която да ми помогне да преживея най-лошото. Ще проявиш ли съчувствие да ми помогнеш?

— Как да ти помогна? — започна тя, но после продължи по-нежно: — О, добре, ела, ще ти помогна първо да си легнеш. Изправи се, за да мога да ти помогна да станеш.

Тя се опита да го повдигне, но безуспешно.

После обаче тялото му се повдигна сякаш самичко — той се оттласна от пода с една ръка и се изправи. Беше облечен — очевидно току-що се бе прибрал в стаята си. Изглеждаше много странно — косата му беше разрошена, беше мръсен и целият в слама, сякаш се беше изтъркалял в конюшнята, но бе забравил да се изчетка. Това, което я накара да замълчи обаче, беше, че целият лъхаше на алкохол — парите бяха толкова силни, че направо можеха да я замаят.

Нали Меган й беше казала, че той отишъл да се напие!

— Цял ден ли пи? — попита тя.

— Не, спах някъде, но не си спомням къде.

— И после се върна, за да продължиш да се наливаш?

— О, мъчеше ме страшна жажда — това си спомням — усмихна се той криво.

Кимбърли отстъпи. Лаклан нямаше вид на човек, който умира. Просто беше пиян: целият лъхаше на алкохол и езикът му се заплиташе.

— Как се отрови, Лаклан? И със сигурност ли знаеш, че си се отровил?

— Да съм се отровил ли?

Тя присви очи.

— Каза, че са те отровили, не си ли спомняш?

— О, да, пиенето си е жива отрова. Никога не съм изпитвал такова проклето…

— Нещастник такъв! Изплаши ме до смърт! Каза, че умираш, пияница с пияница!

Тя гневно скочи, но забрави, че той все още я държи за глезена, загуби равновесие и падна по задник. Опита да се подпре на лакти, после се просна пода по гръб.

— Е, това е покана, на която не мога да откажа, скъпа — чу заваления му глас.

— Какво?

Беше се стреснала от падането и не разбра какво иска да й каже, докато не се погледна. Нощницата й — изобщо не се беше сетила да си вземе халата в бързината — се беше вдигнала нагоре — едната страна над коляното, а другата до средата на прасеца. А колената й. Боже, бяха вдигнати, и петите й здраво бяха стъпили на пода, и беше широко разкрачена.

Сега вече разбра какво искаше да й каже с похотливата си забележка. А още по-зле беше, че той вече пълзеше към нея, макар и бавно. Очевидно възнамеряваше да се качи върху нея, за да приеме поканата, за която беше споменал. Самата мисъл за това я накара цялата да пламне, което едновременно я удиви и ужаси.

Реакцията й обаче, като се изключи това, че хлъцна от смущение, беше първо веднага да прибере коленете си, а после с единия си крак — този, който той все още не държеше — да го ритне в гърдите, които тъкмо се надвесваха над нея.

— Да не си посмял — викна тя.

— Така ли?

— Точно така.

Той седна, залитна, после се изправи и намръщено се втренчи в нея.

— Ти си коравосърдечна жена, Кимбър, не можеш да го отречеш.

— Що се отнася до теб, налага ми се.

— Така ли? И защо така, скъпа? Да не би да се изкушаваш и да се стремиш да го потиснеш?

Предположението му беше прекалено близо до истината и тя потръпна и се изправи.

— Да се изкушавам ли? От какво ли да се изкушавам? Я се погледни — целият смърдиш на алкохол, мръсен си, едва гледаш.

Мислеше си, че думите й са прозвучали правдоподобно. И наистина, презрението, вложено в тях, беше достатъчно, за да го накара да потрепне. Проблемът с Лаклан обаче беше в неговата красота. Това, че беше мръсен и пиян, съвсем не го правеше нежелан.

— Ех, да можех да кажа същото за теб, девойче. И ти си с мътен поглед, а след това въргаляне по пода си не по-малко мръсна от мен, но въпреки това аз…

— Да не си посмял да кажеш още нещо! — бързо го прекъсна тя, защото се опасяваше, че може да чуе нещо, което да я накара да промени решението и. — И ме пусни да си ида в стаята. Изобщо не трябваше да ме будиш.

Той сведе поглед към ръката, с която я държеше глезена, и като че ли се изненада, че я вижда там. После я пусна с въздишка.

— Връщай се тогава в топлото си легло. Аз ще карам нощта тук, върху студения под, защото няма да успея да се кача на моето.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Да не би да искаш да ме накараш да изпитам съжаление към теб?

— Не, за това е нужна поне малко състрадателност, а ти ми доказваш, че не притежаваш такова качество.

— Искам да ти кажа, че съм не по-малко състрадателна от всяка друга жена — надуто отвърна тя. — Ако не бях състрадателна, как си обясняваш, че веднага ти се притекох на помощ?

— Да, наистина дойде. Но виждаш колко съм нещастен и не искаш да останеш да ми помогнеш.

— Виждам обаче, че си изпаднал в състояние, което сам си си причинил, и затова не заслужаваш съчувствие. Какво те прихвана, за да се напиеш така?

— Повярвай ми, Кимбър, по-добре да не ти казвам отговора на този въпрос.

Тя гневно изскърца със зъби. Както много пъти досега, почти беше готова да отвърне, че не обича той да използва съкратения вариант на името й, а също така и да я нарича скъпа. Обикновено беше прекалено ядосана, за да му го каже, или пък имаше друга работа, затова досега не го беше споменала. А този път наистина нямаше смисъл, защото съмняваше, че той ще си спомни забележката й на сутринта.

— Добре. Не ми казвай. Попитах от учтивост, защото това изобщо не ме интересува. Причините, поради които си го направил, изобщо не ме засягат… — Тя спря, защото разбра, че протестира прекалено пламенно, и продължи по-спокойно: — Е, лека нощ, Лаклан. Би ли се постарал да не вдигаш повече шум?

Той не каза нищо, докато тя отиваше към вратата, не каза нищо и когато стигна до нея. Тя нямаше намерение да поглежда назад, нямаше намерение да го съжалява. Ако все още се чувстваше зле — е, заслужил си го беше.

Чак когато излезе отвън и вече затваряше вратата, чу зад себе си:

— Имам нужда от теб.

Кимбърли изстена. Подпря глава на вратата, затвори очи и започна да се бори с чувствата, които я заляха след думите му. Но беше безсмислено. Нямаше как да не откликне на молбата му. Не и когато той я беше изрекъл. Не и когато беше изказана с тези думи.

Реши, че все пак може да бъде благодарна, че той иска само помощ, защото не знаеше как да устои на същите думи, изречени по друг повод. А отново да се озове в едно легло с него, само заради нещо, което й е казал — пази Боже, не беше чак толкова глупава.