Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (2)

Втора глава

— Ще заминеш още тази седмица, момичето ми — каза Сесил Ричардс, граф Амбъро, на единственото си дете с тон, който не търпеше възражение. — Техни височества те очакват в Шеринг Крос и ще те посрещнат с големи почести. Помни ми думите, няма да имаш никакъв проблем да си намериш съпруг в това отбрано общество.

Кимбърли Ричардс безизразно вдигна поглед към баща си, който беше влязъл в салона, където шиеше, за да й направи това изненадващо съобщение. Сесил беше на петдесет и пет години, малко пълен, с червендалести бузи, с най-обикновена кестенява коса и сиви очи. Кимбърли не беше наследила нищо от него във външността или характера си — нещо, за което беше много благодарна.

Не трябваше да се изненадва от съобщението му, макар че само преди няколко дни беше свалила траурните си дрехи. Цяла година беше в черно от мъка по майка си. Беше избягвала всички забавления, а единственото й обществено занимание беше ходенето на църква в неделя. Беше загубила и отдавнашния си годеник заради целогодишния траур, защото той не беше успял или пожелал да изчака някаква си половин година, за да се оженят.

Тя обаче очакваше, че й се крои нещо подобно, защото от известно време забелязваше, че баща й не я иска в дома си. Той не се и стараеше да го крие, както не криеше и желанието си да се ожени за вдовицата Марстън, която се беше преселила в малкото им градче в Нортъмбърланд преди няколко години. Напълно ясно й беше, че вдовицата не желае да дели домакинството с друга жена.

Така колкото по-скоро Кимбърли се оженеше и заминеше, толкова по-скоро Сесил можеше да се ожени повторно. Той, разбира се, не беше в траур по жена си — майката на Кимбърли — цяла година. За него смъртта й просто се беше оказала временно неудобство.

Кимбърли продължи да не издава с вида си какво изпитва.

— Как успя да издействаш помощта им? — само каза тя по отношение на споменатите херцог и херцогиня Ротстън.

— Дължат ми една много голяма услуга — изръмжа той. — Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да поискам да ми я върнат по такъв незначителен повод, но какво да се прави.

Тя повдигна вежди. Важността беше просто въпрос на мнение, а за него този незначителен въпрос беше от огромно значение. Тя обаче не му го изтъкна. Не искаше да спори по този въпрос с него, не и когато толкова й се искаше да избяга от единствения дом, който познаваше. За жалост, той вече не беше неин дом след смъртта на майка й, а само мрачно и безрадостно място, от което искаше да се махне колкото се може по-скоро.

— И не се бави с избора — строго заяви Сесил. — Херцогът е напълно запознат с желанието ми по този въпрос, както и ти. Не си губи времето по мъж, когото знаеш, че няма да одобря.

В противен случай щеше да я лиши от наследство. Заплахата се подразбираше от тона му. А и не й беше за пръв път да я чуе. Той едва не я беше лишил от наследство преди половин година, когато беше отказала да прекъсне траура по майка си. Тогава обаче се беше смирил. Всъщност тя можеше да се омъжи и без неговото позволение. Беше на двадесет и една и напълно в правото си да взема решения сама. Освен това да бъдеш лишена от наследство от Сесил Амбъро не й се струваше голямо нещастие, особено след като знаеше, че от това няма да пострада финансово. Майка й се беше погрижила за това напук на баща й. Това обаче щеше да се превърне в обществен скандал и затова не искаше да му се противопоставя.

Сватосване. Побиха я тръпки при мисълта за него. Тя не трябваше да свърши по този начин. От деня, в който беше родена, тя беше сгодена за Морис Дориан, сина на най-добрия приятел на баща й Томас. Разликата във възрастта им беше само три години. Винаги се беше разбирала много добре с него. Вярно, така и не станаха близки приятели, но бяха от еднакво потекло, а това като че ли беше достатъчно.

Те обаче така и не успяха да определят дата на сватбата. Когато стана време за женитба, за него стана време да отиде на голямото си пътешествие и дори баща й беше непреклонен, че Морис не може да пропусне един толкова важен завършек на образованието си, само за да се ожени. Така тя изчака да мине една година, колкото обикновено беше нужно за подобни начинания. Проблемът обаче беше, че на Морис му отне две години, защото пътуването много му беше харесало.

Да не би някой да я беше попитал дали е склонна да го чака още една година? Разбира се, че не. Просто й съобщиха, че Морис продължава пътуването си и че сватбата ще трябва да почака.

Когато Морис се върна от чужбина, тя беше на двадесет. Най-после уредиха подробностите около сватбата, разпратиха поканите, но пък точно тогава почина майка й и тя облече траур. Кимбърли беше много привързана към майка си и нямаше намерение да прекъсне обичайната година траур, само защото датата на сватбата вече беше отложена с две години, а с траура щеше да стане три. Тя беше изчакала Морис. Трябваше и той да отвърне със същото. Не трябваше да има някакъв проблем да я изчака, особено след като беше загубила единствения член на семейството си, към когото беше привързана.

Това обаче не стана. Оказа се, че Морис е натрупал големи дългове заради продължената си обиколка и значителните си загуби на комар по време на това пътуване. С други думи, отчаяно се нуждаеше от зестрата и имотите, с които щеше да се сдобие след сватбата им.

Идеята да се омъжи за Морис никога не я беше привличала особено. Тя просто я беше приемала като нещо предварително уговорено, но поне беше сигурна, че той не се стреми към богатството й — така беше допреди половин година. Когато всички разбраха за финансовото му положение, а тя отказа незабавно да се омъжи за него, той бързо сложи край на дългия им годеж. Всъщност тя направо беше смаяна от толкова неочаквания обрат.

Баща й също беше побеснял от гняв, но се ядосваше не на Морис, а на нея. За Морис само беше помърморил малко, пък и какво можеше да каже? Морис сам си беше господар след смъртта на баща си Томас. Вече нямаше нужда да спазва уговорка, която родителите му бяха направили, без да го питат, не и в тези времена. В интерес на истината той наистина все още искаше да се ожени за Кимбърли, само че не искаше да чака половин година заради нейния траур.

Когато обаче тя прояви неблагоразумието да изтъкне, че Морис очевидно иска само парите й, Сесил не прояви и капка съчувствие. Единствената му реакция беше: „И какво от това? Така стоят нещата. Да не си мислиш, че съм обичал майка ти? Единствената жена, която някога съм обичал, почина заради проклетите шотландци на север, дявол да ги вземе всичките. Така се стигна до женитбата ми с майка ти, защото тя произхождаше от богато семейство. Но пък добре си живяхме.“

Така ли беше наистина? Кимбърли винаги щеше да помни майка си нещастна — тя трепваше всеки път, когато Сесил повишеше тон. Беше мила, почти плаха жена, и двамата изобщо не си подхождаха. Тя бе имала нужда от мил и толерантен съпруг, а не от войнствен лорд от граничните райони. Най-вече обаче бе имала нужда от съпруг, който да я обича, а в Сесил Ричардс обич не беше успяла да открие.

Макар че приличаше на майка си по толерантността си, Кимбърли далеч не беше плаха като нея. Е, можеше да понесе много, преди да избухне. А в момента нямаше смисъл да се гневи за възникналите обстоятелства. Трябваше да си намери съпруг, и то скоро. А идеята й се струваше добра, защото искаше да се махне от къщата на баща си и неговия деспотизъм също толкова, колкото и той искаше тя да се махне. След преживяването си с Морис обаче тя се чудеше как изобщо би могла да разбере със сигурност дали някой мъж ще я избере за съпруга, защото наистина я иска за съпруга, или просто защото иска парите и имотите, които щяха да станат негови след брака.

Никога преди не се беше замисляла по този въпрос. Не защото не беше актуален, или защото баща й не го изтъкваше. Но сега това беше важно заради самата нея. Искаше й се да си намери съпруг, който наистина да я обича.

Когато беше изправена пред възможността Морис да й стане съпруг, това не беше от значение — тя се беше примирила със съдбата. Дори не й беше минавало през ума, че може да се намери нещо по-добро. Сега обаче вече нищо не я свързваше с Морис. Ето защо не виждаше никаква причина, поради която да не си намери съпруг, с който да е щастлива, а не просто някой, с който „да си живее добре“.

Нямаше да й е лесно обаче да намери такъв човек. Тя не беше първа красавица и мъжете не въздишаха по нея. Майка й винаги казваше, че има омайна усмивка, с която пръска радост, но това бяха само думи на една майка към дъщеря й. Кимбърли не намираше в усмивката й да има нещо особено, пък и беше доста трудно да постигне истинска усмивка, когато се гледаше в огледалото и виждаше не особено привлекателните си черти.

Нямаше нищо, с което да изпъкне, освен стандартните женски умения — приятен глас, малко пиано, ако й се наложеше, можеше да се справи с шиенето, както и да върти голямо домакинство. Това, че изключително я биваше с цифрите, сметките и избора на изгодни инвестиции, беше нещо, което беше разбрала едва отскоро, но по този начин не можеше да си привлече съпруг, тъй като финансите се смятаха за мъжка работа.

Що се отнася до външността й, тя беше стройна, всъщност малко слабичка, заради високия си ръст. Косата й обаче беше модна, на тъмноруси къдри, макар че светлорусото щеше да й отива повече. Чертите й по никакъв начин не бяха забележителни, макар че брадичката й беше леко квадратна, което говореше за упоритостта, която рядко показваше, но на която беше напълно способна. Имаше и красиво оформени чисто тъмнозелени очи, на които хората от време на време се възхищаваха. От друга страна обаче повечето хора, които познаваше, бяха много мили и изпитваха нужда да й кажат нещо мило, за да бъдат наистина мили.

Тя остави бродерията настрана, изправи се и погледна баща си. Висока беше около метър и седемдесет, ръст, наследен по майчина линия, и беше с един пръст по-висока от баща си. Това много го дразнеше още от деня, в който беше престанала да расте, а за нея беше нещо като скрито оръжие, което й доставяше удоволствие, просто защото той наистина се дразнеше. Погледнат от друга страна, ръстът й я караше да се чувства неудобно, защото се открояваше сред другите жени.

— Нямам намерение да губя време, татко, но не очаквай незабавни резултати, защото също така и не възнамерявам да приема първия човек, препоръчан от техни височества. Не ти си човекът, който ще трябва да живее с въпросния джентълмен през остатъка от живота си, а аз, и ако не успея да открия нещо сходно между нас, това означава, че няма да одобря първия срещнат.

Той вече беше пламнал, но това се очакваше. Наистина побесняваше, когато тя му излагаше принципите си и си ги отстояваше.

— Казах да не се мотаеш само за да ме ядосваш…

— Защо си мислиш така? — прекъсна го Кимбърли. — Не е ли очевидно, че не ми е приятно да живея тук? Или пък просто не си го забелязал, както и всичко останало около мен?

Той не беше готов с отговора, но пък и какво ли можеше да отвърне? Сесил наистина не й обръщаше внимание, освен ако не му беше необходима за нещо. Дори сега не прояви великодушието поне да се засрами от забележките й.

Просто измърмори нещо, а после повтори: „Гледай да побързаш“, след което напусна салона.

Кимбърли отново седна и въздъхна, но не се върна към бродерията. Изнервяше се при мисълта за това, което й предстоеше. Щеше да пътува сама, а преди никога не й се беше случвало. Щеше да се среща с непрекъснат поток от непознати, когато цял живот беше живяла с хора, които познаваше. Освен това трябваше да си намери съпруг, човек, когото и тя, и баща й да одобрят. Това се оказваше най-трудната част, защото тя не очакваше да получи много предложения. Вероятно щеше да има едно-две, а това определено не беше богат избор за човек, с когото щеше да прекара остатъка от живота си.