Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (47)

Четиридесет и седма глава

Кимбърли много пъти беше слушала за замъка Крегора, но неизвестно защо си беше представяла нещо далеч не толкова масивно и определено не толкова старо. Наистина, много замъци имаха стари постройки, висока кръгла кула, запазена голяма зала, малък, но масивен параклис, но към тях имаше и нови пристройки, които толкова добре се съчетаваха със старата постройка, че тя почти не се различаваше сред комините и красивите покривчета на по-съвременната архитектура.

Крегора обаче беше пълна противоположност на това. Дори зад високите каменни стени и да имаше нещо съвременно, то не личеше. Имаше две квадратни кули, по които се виждаха бойниците и — о, Боже! — имаше и подвижен мост. Дали наистина работеше след толкова години? След първоначалната си изненада обаче Кимбърли трябваше да признае, че постройката наистина е внушителна — извисяваше се на хълм до голямо езеро, което криволичеше като река. От другата страна на езерото се издигаха хълмове и планини, изпъстрени с малки каменни къщички, виждаше се и още един замък, но той беше много по-малък от Крегора. По това време на годината нямаше зеленина, но покритите със сняг планини и хълмове бяха изумителна и величествена гледка. Кимбърли онемя от възхищение — толкова красиво беше.

Лаклан, който я наблюдаваше, за да види как ще реагира, се усмихна доволно.

— Добре дошла вкъщи, скъпа.

— Като знам колко са голи шотландските планини, направо е много красиво!

— Забеляза го, а? — гордо отвърна той.

— И Крегора също.

— Да, много е красива.

— Има ли обаче камини? Топли завивки? Горещи тухли?

Беше застудяло — нали отиваха все по на север, така че тя обяснимо се притесняваше за подобни неща — макар че го каза, за да го подразни.

— Не се притеснявай, Кимбър — засмя се Лаклан. — Ще те топля, ще ти създавам удобства и ще гоня плъховете.

— Плъхове?!

— Е, може би само една-две мишчици.

Тя го изгледа с присвити очи — опасяваше се, че този път това не е просто шега. В крайна сметка, всички знаеха, че в замъците е пълно с такива гадини. Особено ако не се чисти както трябва.

— Е, ако наистина из замъка щъкат мишки, обещавам ти, че скоро ще си търсят нов дом — каза тя.

Лаклан се усмихна. Уинифред, трябваше да й го признае, беше отлична домакиня, поддържаше Крегора без проблеми и не личеше да й тежи. Мъжкараната Неса, която се беше нагърбила със същата задача, по цял ден си играеше с любимите си кучета или ходеше на лов за пъдпъдъци. Замъкът беше позападнал под нейното ръководство, но тя беше прекалено горда, за да си го признае.

— Споменах ли ти за Неса? — попита Лаклан.

— Братовчедка ти, която си въобразява, че е влюбена в теб, и си мисли, че е трябвало да се ожениш за нея, а не за мен? За същата Неса ли става въпрос?

Лаклан почервеня от гняв.

— Кой дявол ти каза?

— Всъщност двама — усмихна се тя, — но не заедно, а поотделно, без да знаят, че и двамата са имали предвид едно и също. Много забавно ми беше, когато Гилян ми разказа съвсем същото, което и Раналд.

— Аз сам щях да ти го кажа — недоволно заяви той.

— Да, разбирам. Те обаче си мислеха, че ти правят услуга, така че няма защо да им се сърдиш. Искаха да ме уверят, че храниш към момичето единствено братски чувства. Май се тревожеха, че може да започна да те ревнувам, ако не съм наясно как стоят нещата… Не знаят, че изобщо не съм ревнива.

Лаклан се ухили. Спомни си как, когато се пързаляха, нейният несъществуващ ревнив характер се беше проявил с всичка сила — както й неговият.

— Е, надявам се, че Неса ще престане да се инати я ще се вразуми по този въпрос, когато се запознаете — искрено каза той. — Няма причина да не станете приятелки.

Две жени, които обичат един и същи мъж — как ли пък не…

Кимбърли застина. Затвори очи. Не, не това й мина през ума. Трябваше да остане неутрална, да му се радва — да, да живее с него — да, да му бъде добра съпруга — да, но да запази сърцето си за себе си. Ако го заобичаше, щеше да поиска и неговата любов, но той нямаше да й я даде.

Жалко, че настроението й се развали точно когато пристигнаха в замъка Крегора — тъкмо прекосяваха моста. Тя обаче щеше да се постарае да започне да гледа на нещата по друг начин, така че съвместният им живот да минава в съгласие — и да започне отново да се преструва, че всичко е по вкуса й.

От дълго време очакваха завръщането на господаря, а тази сутрин бяха изпратили вест за приблизителния час на пристигането. Ето защо целият вътрешен двор зад високите външни стени беше изпълнен с представители на клана Макгрегър, които се бяха стекли отдалече, за да посрещнат господаря си и да видят булката му англичанка. Всички бяха шумни и весели: въпреки студа някои от мъжете носеха шотландски полички, а навсякъде се виждаха цветовете на клана Макгрегър — синьо, зелено и черно.

Топлото посрещане и хубавите пожелания им отнеха доста време, преди да успеят да си проправят път до голямата зала или това, което Кимбърли си беше представяла, че ще бъде голямата зала. Когато обаче влезе през огромните двойни врати, Кимбърли се зарадва, че макар замъкът Крегора да не е преустройван отвън, вътре е изцяло подновен.

От едновремешната голяма зала сега бяха направени стаи: салон, трапезария, зала за билярд и още няколко стаи, които щеше да разгледа по-късно, и всички бяха облицовани с дърво. Нямаше камък, който да не е покрит с дървена ламперия за изолация, а освен това някои от стените бяха и с тапети.

Тя веднага откри идеалното място за големия часовник на майка си — в широкия вестибюл. После хвърли един поглед на трапезарията и видя, че там няма витрина за сервизите. Значи китайският скрин, който щяха да докарат с останалите вещи на майка й, щеше да свърши добра работа.

— Значи това е тя, а?

Кимбърли се обърна. Една млада жена я гледаше подигравателно. Тя реши, че това сигурно е Неса Макгрегър, а когато Лаклан ги запозна, се убеди в правотата си.

Неса беше дребничка — Кимбърли беше по-висока от нея поне с петнайсетина сантиметра. Но беше поразително красива — с дълга черна коса, сплетена на плитка, и големи сиви очи. Беше слаба като вейка, но осанката й беше величествена.

Момичето я изгледа с неприязън и се обърна към Лаклан:

— Е, сигурно е много богата, защото изобщо не е красива. Голяма кобила. Защо се жениш за това съкровище, Лаклан?

Каза го високо, за да я чуят всички, които ги бяха последвали в залата — и те я чуха и се смълчаха. Кимбърли ахна, по бузите й се разля червенина — никога не беше виждала такава злоба у жена. Неса се усмихна самодоволно.

— Кучка такава — изръмжа Лаклан. — Тя е прекрасна, а ти си направо сляпа, ако не си го забелязала. Освен това не е кобила. За мен ръстът й е идеален. Ако не си на това мнение, това е, защото си джудже.

Това очевидно даде желания резултат.

— Джудже, а? Ама ти намерих парите, от които имаше нужда! — разкрещя се Неса. — Нямаше нужда да се жениш за някаква си проклета англичанка, само заради парите й!

— Не е вярно, Неса. Помолих я да се омъжи за мен, когато си мислех, че е бедна като църковна мишка. Не ти ли е минавало през ума, че може да я обичам? И да не съм те чул да я наричаш проклета англичанка, защото баща й е не по-малко шотландец от теб или мен.

— И кой е той?

— Няма значение.

— Така си и помислих — подсмихна се момичето. — Това е лъжа, с която се опитваш да накараш хората да я приемат, но няма да стане.

Лаклан направо побесня и извика:

— Значи искаш да ме изкараш лъжец, така ли? Ако искаш да знаеш, баща й е Иън Макфърсън… — Чуха се ахкания и той се обърна към залата. — И не искам това да излиза от Крегора. Не го ща тук.

Всички закимаха, а Неса най-после млъкна. Лаклан кипеше от гняв, че беше успяла да му развали настроението с ревността си и беше накарала Кимбърли да се почувства неудобно.

Кимбърли беше направо смаяна. Ревността не оправдаваше подобно злобно поведение — Неса беше постигнала своето, беше успяла да я нарани жестоко. Заслужаваше да я напляскат. Не бяха ли я възпитавали?

Очевидно не, а и Кимбърли беше повече от сигурна, че това няма да е краят. Да не би да трябваше да понася подобни словесни атаки всеки път, когато се видеха? Как ли пък не!

Лаклан й се беше притекъл на помощ. Не му беше за пръв път и очевидно му беше в кръвта да го прави. Но пък тя му беше жена и нямаше как да не го направи. Дори беше излъгал, че я обича. Е, нямаше нужда да го прави. От думите му се подразбираше много, но нищо не се казваше пряко.

Така или иначе, Неса живееше в тази къща и все някога Лаклан нямаше да е наблизо, за да се намеси. Кимбърли нямаше представа колко още ще й се наложи да изтърпи, преди да избухне. Е, щеше да разбере.