Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (38)

Тридесет и осма глава

Когато на следващата сутрин слезе на закуска, Кимбърли все още се чувстваше изтощена. Беше странно, че преди да срещне Лаклан Макгрегър изобщо нямаше проблеми със спането, но сега… всъщност изобщо не беше странно. Снощи например никой не й беше пречил да спи, но тя си беше легнала с буца в гърлото и тази буца не й даде покой цяла нощ.

Можеше да отхвърли здравия разум и да каже на Лаклан, че парите не са от значение, че тя е не по-малко богата, ако не и по-богата дори, че има повече пари, отколкото изобщо някога ще са му нужни. И той щеше да се ожени за нея, но нямаше да има съмнение, че го прави заради парите, а не заради нея. Тя, разбира се, вече си го знаеше. И все пак безспорното доказателство щеше да я нарани. Но дали щеше да я нарани повече, отколкото вече бе наранена?

Възможността баща й да трябва да й купува съпруг, някой мъж, когото дори няма да познава, направо й късаше сърцето. Причината не беше, че Лаклан не иска да се ожени за нея. А като го погледнете от този ъгъл, къде беше разликата? Ако вместо това тя купеше Лаклан, като му разкажеше за собствените си пари, поне знаеше какво купува. Освен това не трябваше да забравя за любенето. С него то беше много хубаво, прекалено хубаво дори. Но с някой друг… тя направо потръпна при мисълта.

Можеше да остави той да вземе решението. Ако просто чакаше някакъв повод, за да се откаже от сватбата, Лаклан можеше да използва новия скандал — че баща й я лишава от наследство. Или пък все пак щеше да се ожени за нея…

Тя реши да му каже и възможността й се предостави по-скоро, отколкото очакваше. Лаклан беше в коридора пред трапезарията за закуска и щом я видя, се приближи до нея, хвана я за ръка и вместо към трапезарията я поведе към салона, в който по това време нямаше никого.

Тя изчака да чуе той какво ще й каже първо. И той го направи в мига, в който затвори вратата.

— Знаеш ли, Кимбър, сетих се, че си на възраст, на която няма да… е нужно разрешението на баща ти, за да се омъжиш.

— Вярно е — внимателно отвърна тя. — Но той не се шегуваше с приказките си снощи, Лаклан. Наистина ще ме лиши от наследство, ако се омъжа без негово разрешение.

— В това не се и съмнявам. Направо се изумих, когато научих, че един баща може да прояви такава жестокост към собственото си дете.

Тя сви рамене. Бе привикнала към подобна реакция от хората, които си имаха работа с баща й.

— Може би ще ти стане по-ясно, ако ти обясня защо мрази всички шотландци — каза тя, разказа му накратко историята и отбеляза: — Но и да знаеш, не е от голямо значение, нали? Предразсъдъците му са и винаги са били необясними за мен.

— Не е важно защо е такъв, какъвто е — отвърна той, — освен ако не се промени. На мен не ми се стори човек, който е способен да промени навиците си, но пък аз не го познавам колкото теб.

Тя въздъхна.

— Знам, че е възможно лошите навици да се променят, но при него нещата не стоят точно така. Дори фактът, че си е намерил друга жена, след като майка ми почина, че иска да се жени, дори гори от нетърпение да се ожени за нея, не е променил отношението му. Не става въпрос само за предразсъдъците му. Те са единствено по отношение на шотландците. Става въпрос за начина, по който се държи — грубо, властно, и не мисля, че някога се е държал по-различно. Ето защо не очаквам да се промени.

— Така си мисля и аз. В такъв случай трябва да те попитам дали ще му се противопоставиш и ще се омъжиш за мен без неговата благословия? Трябваше да те попитам още снощи, но бях прекалено ядосан и единственото нещо, за което си мислех, беше как да му извия врата.

Кимбърли го слушаше със затаен дъх.

— Разбираш ли какво би означавало това?

— Да. Означава, че вече нищо няма да те свързва с баща ти и че вероятно никога повече няма да го видиш. Ще можеш ли да го преживееш, скъпа, или винаги ще съжаляваш…

— Лаклан, изобщо не ме интересува дали някога отново ще видя граф Амбъро. Той никога не се е държал като мой баща, както трябва да се държат бащите. Той просто беше тиранинът, с когото живеехме под един покрив. Но разбираш ли какво би означавало за теб да ме лиши от наследство? Освен скандала…

— На клана Макгрегър скандалите не са чужди — ухили се той.

— Няма да имам зестра и…

— Голяма работа.

— Ще се ожениш за мен без зестра? — примигна тя.

— Да, по дяволите.

Правеше се на джентълмен. Не можеше да си представи някаква друга причина. Какво друго би могъл да й каже, без да се прояви като нищожество?

— Както разбирам обаче, ти имаш нужда от парите — напомни му тя. — Да не би да си забравил за това? Или изведнъж това се промени?

— Не, парите не ни достигат, освен това сме затънали в дългове — каза той. — Сега вече имаш право да го знаеш. Когато преди няколко години баща ми почина, втората ми майка изчезна с цял куфар пари — той не обичаше банките — както и със семейните накити, които нямаше никакво право да взема. Не успяхме да я открием. Земя имаме много, но никакви пари.

Още по-сериозно основание за необходимостта да се ожени за пари, а не да се пожертва, защото тя не прояви волята да не му позволи да я люби. И той, разбира се, имаше вина за случилото се, но тя можеше да го спре, трябваше да го спре, а не го направи. А той дори не знаеше, че с женитбата си за нея, би си разрешил проблемите. Тя все още не му го беше казала, а в момента определено нямаше нужда.

И все пак трябваше да му каже. Доколкото разбираше, той беше искрен с нея. Тя обаче бе любопитна.

— Имам чувството, че все пак имаш нужда от зестрата, така че как ще се справиш без нея?

— Не се притеснявай за това, скъпа. Ще намеря необходимите пари по някакъв друг начин. Богата съпруга беше лесно решение. Има обаче и други.

Прозвуча уверено и тя отново реши да не споменава за собственото си богатство. Всъщност искаше й се да се наслади на чувството, че той не се жени за нея поради финансови причини — вярно, не искаше ръката й по причината, която би предпочела тя, но така все пак бе по-добре. Не се женеше за нея само заради парите й.

— Добре тогава. Ако наистина искаш, ще се омъжа за теб — каза тя накрая.

Последва ослепителна усмивка. Тя се сепна и по чувства как стомахът й потрепва. После, когато той се приближи и я прегърна, сякаш буца заседна в гърлото й.

— Днес ще съобщя на баща ти.

Интимната близост на тялото му до нейното не й позволяваше да се съсредоточи над думите му и тя едва успя да се отскубне от прегръдката.

— По-добре аз да му кажа. Ти сигурно пак много ще се ядосаш. Той винаги действа по този начин на хората, които не го познават добре.

— Но… е, може би си права. Но аз ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

Това я стопли. Харесваше й, че се опитва да я закриля дори и преди да са се оженили. А устните му я стопляха още повече и макар че тя се беше досетила, че ще я целуне, че беше готова и го очакваше, отново беше като зашеметена, както всеки предишен път. Близостта на устните му до нейните беше толкова вълнуваща, че чувството бе направо неописуемо…

Тя не чу кога се е отворила вратата, но разпозна тихия глас на вдовицата Марстън.

— Сесил, тук ли си? — А после, като видя целуващата се двойка: — О, извинете. Трябваше да почукам…

Кимбърли почувства как Лаклан се стегна, после се отдръпна от нея и се обърна към новодошлата, но предположи, че това се дължи на факта, че ги е прекъснала. Нямаше представа, че той също е познал гласа.

Но щом чу гласа му — същия злокобен глас, с който бе разговарял с баща й предишната вечер, веднага разбра за какво става дума:

— Здравей, майко.

Уинифред Марстън ахна, отстъпи крачка назад и се хвана за сърцето. Беше ужасена — личеше дори по гласа й.

— Лаклан, момчето ми, ще ти обясня всичко.

— Нима?