Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (43)

Четиридесет и трета глава

Късно следващия следобед, Кимбърли беше при госпожа Кантърби. От сватбата я деляха само няколко часа — тя броеше и минутите.

Една от новите й рокли безпроблемно щеше да мине за сватбена — Кимбърли беше сигурна, че шивачката нарочно я е направила така. Трябваше само малко да се попромени и да се поразкраси, за да стане идеална за случая, и госпожа Кантърби правеше точно това. Днес беше последната проба и Кимбърли, разбира се, беше напълно съгласна с изтънчения вкус на модистката.

Влезе една прислужничка — младо момиче, една от камериерките от горния етаж — и каза, че трябвало да поговори насаме с Кимбърли. И щом излязоха в коридора, започна шепнешком:

— Аз чистя стаята на баща ви, но той… днес не е излизал и не ме пуска да вляза, дори не отговаря, когато чукам. Обаче знам, че е вътре, защото чух, че плаче.

— Плаче ли?

— Да, госпожо.

— Плаче?

— Да, госпожо — повтори момичето.

Кимбърли обаче упорито отказваше да повярва. Трябваше да се убеди сама. Глупости. Сигурно беше някоя котка, успяла по някакъв начин да влезе в стаята, и сега искаше да излезе. Баща й сигурно дори не си беше в стаята. Момичето бе сбъркало мяукането на котката с човешки плач.

— Добре, ще отида и ще видя какво става, веднага щом се преоблека — въздъхна Кимбърли. — Благодаря, че ми каза.

Беше абсурдно. Не можеше да е баща й. А и стаята му беше чак в другото крило на имението и само щеше да си загуби времето… но пък котката беше там. Не можеше да я остави затворена.

Стигна до стаята на баща си, почука, отвътре не се чу нито звук. Тя полека открехна вратата — очакваше покрай краката й да профучи котка, но това не стана. Кимбърли бутна вратата още малко и влезе. Баща й наистина беше вътре — седеше на един стол, прикрил очи с ръка. Беше по халат, сякаш изобщо не се беше преобличал, откакто беше станал сутринта.

Тя се разтревожи. Ами ако наистина бе плакал? Все още й се струваше невероятно, но…

— Добре ли си? — попита го тя колебливо.

Гласът й го накара да излезе от унеса. Той свали ръката си и тя видя кървясалите му очи. Сълзи обаче нямаше, нямаше и признаци да е плакал.

— Добре ли? — изръмжа той. — Разбира се. Защо да не съм добре?

Кимбърли примигна. По гласа му определено личеше, че е пиян. В следващия миг тя забеляза почти празната бутилка на масата до него.

Беше се напил. Невероятно. Сесил Ричардс никога не се напиваше. Чаша вино на вечеря и нищо повече — само това си позволяваше. И по чашка-две по празниците и приемите.

Никога не го беше виждала в подобно състояние. А и едва ли някой го беше виждал. Това беше толкова неочаквано, че тя не се сдържа и попита:

— Защо си се напил?

— Напил ли съм се?

— Така мисля — свъси вежди тя.

— И защо да не се напия, при положение че нещастникът, за когото ще се омъжваш, не може да реши какво да прави? — изсумтя той.

Значи такава била работата. Чакането наистина го беше изнервило, беше му се отразило много по-зле, отколкото очакваше. Но баща й по-скоро би й се накарал, отколкото да се напие. Освен ако не се притесняваше, че по този начин би отблъснал Лаклан.

— Напомня ми за Иън — измърмори той.

— По какво? — попита тя, като си мислеше, че става дума за нерешителността на Лаклан.

— По пиенето. И той не можеше да носи, проклетникът му с проклетник.

— Кой е Иън?

Той се пресегна за бутилката, не успя да я хване, после забрави за нея.

— Най-добрият ми приятел. Поне така беше едно време. Не го познаваш, момиче. Не си заслужава да го познаваш, така че бъди благодарна за това.

Най-добрият му приятел? Тя не знаеше баща й да е имал близки приятели, като се изключеше бащата на Морис, Томас, но техните отношения бяха по-скоро делови. Избухливият нрав на баща й караше хората да странят от него, държеше ги на разстояние. Така че с този Иън сигурно са били приятели много отдавна. А може би по това време и нравът на баща й е бил по-поносим, след като между тях е имало нещо като приятелство. Очевидно смъртта на любимата му го бе накарала да намрази света, но това бе станало преди Кимбърли да се роди.

Е, все пак успя да разбере защо се е напил. Миналото му не я интересуваше. Тя се зачуди как по-тактично да го накара да си легне и да поспи, за да изтрезнее.

— А Иън какво правеше, когато прекаляваше с пиенето? Спеше ли? — попита тя, за да го подсети.

Всъщност това се оказа най-нетактичното нещо, което би могла да му каже. Баща й целият почервеня от гняв и тя разбра, че този път няма да й се размине. А като се имаше предвид в какво състояние бе изпаднал, сцената се очертаваше изключително неприятна.

Кимбърли внимателно заотстъпва към вратата, а той избухна:

— Какво правеше ли? Какво правеше?! Той ми отмъкна Ели, а после я уби — това направи! Дано изгние в ада!

Боже Господи, тя никога не беше чувала това. Знаеше само, че любимата на баща й е била убита от някакъв шотландец и че затова той мрази всички шотландци. Всички останали обаче бяха на мнение, че това е станало случайно. Убита от шотландец?…

— Искаш да кажеш, че най-добрият ти приятел е бил шотландец?

Той я изгледа гневно.

— Това се случи преди много години, но наистина в младостта си проявих глупостта да стана негов приятел. Никога не съм съжалявал повече за нещо и никога не бих повторил грешката отново да се доверя на шотландец.

— Не разбирам. Защо да я отвлича, след като ти е бил приятел?

— Защото и той я обичал. Но го пазил в тайна. Каза ми го едва след като тя почина. Идваше ми да го убия. И трябваше да го направя. Винаги съм съжалявал, че не го направих.

Кимбърли никога не беше чувала цялата история, само по малко оттук-оттам, особено когато баща й се ядосаше на майка й и си го изкарваше на нея. Казваше й, че се оженил за нея поради липсата на по-подходяща. Дали сега щеше да й разкаже?

— Тя как е умряла? — плахо попита тя.

— Умря, защото Иън Макфърсън се напил, затова. Той никога не би се осмелил да я отвлече, ако беше трезвен. Отвлякъл я малко след полунощ и препуснали към границата. Тя паднала от коня и починала веднага. И до ден-днешен не се съмнявам, че го е направила нарочно, защото не е могла да понесе мисълта, че ще бъде обезчестена от този нехранимайко. Той разправяше, че било случайно, че конят й се спънал и си счупил крак и тя изхвърчала от седлото… — Сесил изсумтя. — Проклет лъжец! Просто се опитва да се оправдае.

— Ако той също я е обичал, как е приел смъртта й? Сигурно е бил не по-малко съкрушен от теб.

— Той, разбира се, обвини мен. Иначе защо му беше да си отмъщава?

— Да си отмъщава?

— Да. На мен ми трябваше съпруга. Не виждах причина да чакам, защото не мислех, че някога бих могъл да се влюбя отново, и избрах майка ти. А Иън не бързаше, изчака, докато се сгодихме, а после прелъсти Мелиса и тя се влюби в него. Той искаше да разбера какво е да обичаш жена, която обича друг. Това беше неговото отмъщение, защото Ели обичаше мен, а не него. Така и стана. Не се и съмнявам, че Мелиса го обичаше до деня, в който почина.

Дали това изобщо можеше да е вярно? Кимбърли отдавна подозираше, че родителите й не се обичат, знаеше, че не изпитват близост — поне не ги беше виждала да я показват. Те просто живееха в една и съща къща, ходеха на едни и същи събирания, но рядко си говореха. През всички тези години дали майка й наистина е била влюбена в друг мъж?

— Обаче от тази работа пострада той — самодоволно се засмя баща й. — Защото аз не я обичах. Ожених се за нея, защото имах нужда от съпруга, независимо каква. Той обаче се върна в Шотландия, преди да мога да му съобщя, че усилията му са отишли на вятъра. Тъпкано му го върнах, защото той дори не знаеше, че майка ти е бременна от него.

— Какво искаш да кажеш с това, че майка ми е била бременна от него? — ахна Кимбърли.

Сесил премигна, видимо изненадан от въпроса й, после каза:

— На своя глава се омъжваш за тоя шотландец и значи няма причина да не научиш истината.

— Каква истина?

— Ти не си моя дъщеря. Направо си му одрала кожата — същите очи, същата коса, същата уста — дори същата усмивка. Мразя усмивката ти, тя толкова много ми напомня за него. Освен това и майка ти не го отричаше, направо ми го заявяваше с гордост. Аз обаче те наричах своя дъщеря. В края на краищата, какво друго ми оставаше? Освен това не ме интересуваше. Така или иначе, не очаквах тя да ми роди наследник, тъй като не можех да я докосна — нали знаех, че обича Иън. Не можех и да се разведа, макар и да ми се искаше по-късно. За да няма скандали. Ето защо не предприех нищо.

Кимбърли бавно поклати глава — беше толкова смаяна, че едва успя да проговори.

— Не е вярно. Мама щеше да ми каже.

— При положение че я накарах да ми се закълне, че няма да го направи? — изсумтя Сесил. — Не бъди глупава. Обещанието й беше единственото нещо, което ме спираше да не ви изритам и двете и да разглася навсякъде за позора й.

Той не беше неин баща. Той не беше неин баща. Той не беше неин… Тази мисъл отекваше в съзнанието й, тя се опитваше да я проумее, а после наистина я проумя. Този тиранин изобщо не й беше роднина. А необяснимото чувство за вина, което винаги я беше преследвало заради това, че не го обича, заради това, че всъщност през целия си живот го беше мразила, изведнъж я напусна. Тя почти се усмихна. Всъщност направо й се прииска да се засмее.

Той не й беше баща, а тя беше… очарована.

Освен това той не го беше казвал на никого до този момент. Кимбърли обаче добре го познаваше и се съмняваше, че той би се спрял пред обещанието, което беше дал на майка й. Това по-скоро се дължеше на желанието му да не се разчува, че е рогоносец, цинично си помисли тя.

— Той още ли е жив?

— Кой?

Той беше подпрял глава на облегалката на стола и бе затворил очи. Пиенето вече го хващаше. Тя обаче не възнамеряваше да го остави, докато не отговори на въпроса й.

— Иън Макфърсън. Още ли е жив?

Той с мъка успя отново да отвори очи и я изгледа с премрежен поглед.

— Искрено се надявам да не е. Надявам се, че вече гние в ада.

— Но не знаеш със сигурност?

— Да не би да искаш да го намериш? — Той се подсмихна. — Няма да ти благодари, когато му кажеш, че си има отрасла извънбрачна дъщеря. Той не обичаше майка ти, глупачка такава! Прелъсти я, защото си мислеше, че така ще ме нарани. Защо му е да си има работа с теб?

Той несъмнено беше прав. Но ако истинският й баща беше все още жив, тя поне можеше да се запознае с него, нали? Нямаше да има нужда да му казва, че й е баща. Можеше да го запази в тайна. Но поне щеше да разбере какво представлява… и направо щеше да се изяде от яд, ако беше някой приятен и добър човек, за разлика от Сесил Ричардс. Искаше да разбере какво е пропуснала през всичките тези години. Ако я беше отгледал истинският й баща с любов и грижи…

Не, може би в крайна сметка беше по-добре да не разбере. Достатъчно й беше да научи, че Сесил не й е баща.

Кимбърли стана да си върви, но спря, погледна го и поклати глава.

— Трябва да си легнеш и ще ти мине. Вероятно още утре ще вземеш решението, което искаш, и… — Тя замълча, като си спомни какво я беше довело при него. — Защо си плакал?

— Да плача ли? — викна той и скочи. — Да плача? По-скоро ми се смее, като си помисля как след сватбата ще кажа на тоя обесник, че се е оженил за копеле.

Лъжеше и очевидно нямаше да си признае, че е плакал. Тя си помисли, че се е размекнал от пиенето, но никога нямаше да разбере със сигурност — пък и не я интересуваше.

— Защо ли не ти спестя усилието, а? — усмихна се тя в отговор на заплахата му. — Всъщност Лаклан вероятно ще се зарадва да научи, че в жилите ми тече шотландска кръв.