Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Me Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 203 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
Kukumicin (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Разбойникът и зеленооката

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Двадесет и пета глава

Кимбърли дръпна тежките пердета и погледна през прозореца. Трябваше да се досети от звуците, които достигаха до нея, че в двора на имението вече кипи дейност. Някой весело подсвиркваше, после се чу трясък, после звънче, долетяха бодри гласове — а тя все още беше в стаята на Лаклан. Колко ли часа беше останала тук? Прекалено много.

Погледна го. Той спеше дълбоко. Видът му на изпаднал в безсъзнание мамеше, разбира се, както Кимбърли успя да научи за свое неудоволствие. Това обаче беше първият път, когато тя успя да се отдръпне от леглото му, без той да я дръпне обратно.

Тя въздъхна и поклати глава. Трябваше да следва принципите си — това, че му помогна, несъмнено беше грешка, за която щеше да съжалява, но какво друго можеше да направи? Добре че поне си беше дала вид, че му помага неохотно, така че ако той изобщо си спомнеше нещо, би си помислил, че му е помогнала с нежелание.

Но тя наистина му беше помогнала. Дори се беше смилила и му беше свалила някои дрехи, след като го беше вкарала в леглото — по-точно обувките и палтото, за да му е по-удобно. В мига, в който бе легнал, той заспа.

Сънят му обаче не бе спокоен и тя го разбра, когато реши да си тръгне. Щом се опита да се отдалечи от леглото, той застена като умиращ. И дори не си отвори очите. Просто го бе усетил по някакъв начин. И после всеки път, когато тя си мислеше, че вече достатъчно се е успокоил, за да може и тя да отиде да си легне, това се повтаряше.

Не беше номер, както й се беше сторило отначало. Колкото и да говореше и да се закачаше, преди да заспи, той наистина беше много зле. И тя му се притече на помощ със студени компреси, когато се потеше, и с нежна ръка, когато се наложи да му донесе леген. След това той се поуспокои, но пак всеки път, когато тя се опиташе да стане, стенеше, за да я спре.

Очите й почти се затваряха. Беше поспала само час-два преди той да я събуди през нощта, а след това не беше мигнала. Но независимо дали Лаклан стенеше или не, тя щеше да си е в леглото на сутринта, когато Мери дойде да я буди. Момичето беше склонно да клюкарства, а Кимбърли нямаше намерение да й дава възможност да се чуди къде е прекарала нощта.

Тя още веднъж се приближи до леглото — за последен път. Сега сънят на Лаклан изглеждаше по-спокоен. Освен това той изглеждаше толкова невинен, че тя неволно се усмихна. Но дори и дяволът сигурно изглежда невинен в съня си. А нищо невинно нямаше в това, което я караше да изпитва този мъж. Дори сега й се искаше да приглади непослушната къдрица, която отново беше паднала на челото му — през нощта на няколко пъти му я беше прибирала. Тя излезе от стаята, преди да се е поддала на изкушението.

 

 

Не след дълго пак грубо я събудиха — но този път не бе гласът на Мери, която беше идвала и си беше излязла, а пак удари по стената. Кимбърли седна в леглото, замига и разтърси глава.

Отново се чу шум, но този път не беше удряне по стената, а трясък на нещо, което се чупи. Нещо или някой определено беше паднал на пода. Този шум я накара да си спомни в какво състояние беше Лаклан вчера и какво бе станало през нощта. Той очевидно вече беше станал, но вероятно главата здраво го болеше и затова вдигаше такъв ужасен шум.

Тя ядосано погледна към стената — много добре знаеше, че няма да може да заспи, преди шумът от другата страна да спре. Трябваше да стане. Този път обаче не бързаше като през нощта. Дори не беше ядосана. Спокойно си наметна халата и си обу чехлите, дори хвърли един поглед в огледалото, за да задоволи суетата си — а това бе грешка.

Не изглеждаше по-бодра, отколкото се чувстваше. Очите й се затваряха за сън, косата й беше разрошена. Именно този вид се харесваше на Лаклан, но Кимбърли не го намираше за подходящ за дама и го отхвърли като напълно неподходящ.

Успя малко се пооправи с помощта на гребен и вода, но все още много й се искаше да се върне в удобното си легло. Но от другата страна отново се зачука, после някой се заоплаква на висок глас, недоволстваше, ръмжеше и сумтеше. Вече си мислеше, че Лаклан на няколко пъти е паднал от леглото си, само че как така тропаше по стената — нали леглото му беше чак в другия край на стаята.

Въздъхна и се зачуди защо ли е тръгнала да му помага. Нямаше как обаче. Никой друг не би отишъл при него толкова рано сутрин. И къде ли бяха двамата му роднини, които бяха дошли с него? Сигурно спяха в собствените си легла, след като и те се бяха поналели. Те, а не тя, трябваше да помагат на господаря си.

Кимбърли излезе от стаята и спря като закована. Вратата на стаята на Лаклан бе широко отворена, а пред нея стоеше херцогиня Ротстън и кършеше ръце.

Кимбърли изтича до Меган и не повярва на очите си. В стаята беше херцог Ротстън и пребиваше Лаклан от бой. А Лаклан, идиотът му с идиот, не се предаваше, за да го накара да спре — ако това можеше да го спре, разбира се, в което Кимбърли не беше убедена. Херцогът определено беше побеснял, а Лаклан всеки път, след като Девлин го поваляше, се изправяше. И колко ли пъти беше ставало това?

Ако се съдеше по вида му — прекалено много. Носът му бе разкървавен, по бузите му имаше следи от юмруците на Девлин. Един удар в корема и Лаклан издаде звук, подобен на звука, който беше чула през стената. Още един в челюстта отново го повали на пода и той се удари в една масичка и се прекатури заедно с нея.

Кимбърли си представи как болката от ударите се съчетава с главоболието му и замига. Той обаче се държеше учудващо добре, като се имаше предвид в какво положение беше, и определено не се бранеше. Изглеждаше прекалено зашеметен, за да разбере какво става с него… а тя не можеше просто да стои и да наблюдава, както правеше Меган.

— Какво става, ако смея да попитам? — попита Кимбърли.

Меган се стресна, защото не я беше забелязала, после я погледна и каза:

— Знаеш ли, всъщност шотландецът вече беше започнал да ми харесва, след като престана да… но жалко, че отново прибягна до старите си похвати и се опита да краде и тук. Наистина съм много разочарована.

Кимбърли зяпна и замига.

— Да краде ли? Да не искаш да кажеш, че е откраднал нещо от Шеринг Крос?

— Не просто нещо, ами един от най-хубавите ни коне — каза Меган. — И две кобили за разплод. Очевидно е, че е възнамерявал да сложи начало на собствена конеферма, за да излезе от финансовите си затруднения. А това е глупаво, като се има предвид, че единственото нещо, от което има нужда, е съпруга, която да сложи край на същите тези затруднения.

Защо Лаклан бе решил да поеме този риск, помисли си Кимбърли, после вниманието й беше привлечено от следващия удар. Лаклан се блъсна в стената до един от прозорците. Някой беше дръпнал пердетата и в стаята беше съвсем светло. Вероятно го беше направил Девлин, за да събуди Лаклан, преди да го измъкне от леглото. Но… ако Лаклан беше направил само една крачка вляво, направо щеше да излети през прозореца или най-малкото жестоко да се нареже в счупените стъкла.

— Спрете! — изкрещя Кимбърли на херцога. — Не виждате ли, че той не е в състояние да се защитава — снощи беше толкова пиян, че ще са му нужни дни, за да изтрезнее.

Херцогът не отговори и Меган също се намеси:

— Девлин, тя е права, престани. Не виждаш ли, че Макгрегър не се отбранява? — После се обърна към Кимбърли и прошепна: — А ти как разбра, че е пиян?

Кимбърли се изчерви, но бързо се окопити и отвърна:

— На няколко пъти ме събуди — вдигаше шум, падаше, стенеше. Готова бях да се закълна, че умира и нали вчера ми спомена, че отишъл да се напие, така че предположих…

— Да, правилно и логично заключение. Девлин, престани, чуваш ли ме? Ще го убиеш!

— Да не би… да съм пропуснал да отбележа… че именно това… е целта ми? — процеди херцогът, без да спира да налага Лаклан.

— Девлин сигурно иска да разбере какво е направил Макгрегър с животните — поверително зашепна Меган на Кимбърли. — В противен случай направо ще нареди да го откарат в затвора. Може би ще се успокои, ако си получи конете обратно. Но само може би. Защото като знам какви са чувствата му към Лаклан…

Това, което остави недоизречено, не беше особено обнадеждаващо.

— А той даде ли си труда да попита къде Лаклан е завел конете? — сети се да попита Кимбърли.

— Разбира се. Но шотландецът заяви, че не знае нищо.

— Но вие имате доказателства, нали?

— Ами как да ти кажа… — Меган се намръщи. — Младежът, който открил, че има кражба, един от конярите, чул шотландски акцент точно преди някой да го удари по главата. А като се има предвид, че всички знаят, че Лаклан е извършвал нападения с цел обир, опасявам се, че това е единственото доказателство, от което е имал нужда мъжът ми.

Наистина звучеше ужасно. А Кимбърли определено нямаше основания да защитава Лаклан независимо, че необяснимо защо, й се искаше да направи именно това. Доказателствата обаче далеч не бяха конкретни. Само акцентът? В имението имаше и други шотландци, включително и някои прислужници. Ако херцогът и херцогинята помислеха логично, беше много по-вероятно в имението да се е промъкнал крадец, който да е извършил кражбата и вече да е изчезнал.

Разбира се, Лаклан не криеше неприязънта си към херцога, който се бе оженил за любимата му, и сигурно не би изпитал угризения да го окраде. Освен това по палтото му имаше слама, което доказваше, че е ходил в конюшня, макар че това би могло да бъде всякаква конюшня и по всяко време преди да стигне до стаята си снощи.

От това, което беше разбрала за него обаче, Кимбърли знаеше, че той не е чак такъв мерзавец, че да краде от човека, който му е предложил гостоприемството си, независимо от личните си чувства. Той можеше да е достоен за съжаление в известен смисъл, но тя беше готова да се обзаложи, че тук не става въпрос за кражба.

Освен това, дори и Лаклан да беше общоизвестен крадец, това не означаваше, че може веднага да го обвинят, особено след като той не бе имал основание да поема такъв риск. А като се имаше предвид в какво състояние беше вчера, като се имаше предвид, че никой не го беше видял да отвежда конете… А и състоянието му…

— Кога се предполага, че е станала кражбата? — попита Кимбърли.

— Около час преди съмване.

— Но той беше с… — въздъхна с облекчение Кимбърли и изведнъж рязко млъкна, ужасена, че почти е изрекла „с мен“. Нямаше как да си го признае, освен ако не искаше напълно да съсипе репутацията си. Трябваше да намери друг начин да докаже невинността на Лаклан, а сега, след като знаеше, че е невинен, трябваше да го направи, без да обрича себе си.

Тя бързо закашля, за да прикрие грешката си, после продължи:

— … беше в ужасно състояние, доколкото можех да го чуя от стаята си. Освен това съм сигурна, че ме събуди със стенанията си много преди изгрев-слънце. Всъщност по-скоро беше полунощ, когато за пръв път го чух да тропа. Сигурни ли сте за времето?

Сега вече й отговори херцогът. Лаклан очевидно беше изпаднал в безсъзнание след последния му удар.

— Да. Моят човек каза, че проверил кое време е, преди да отиде в конюшнята, за да разбере откъде идва шумът, който го събудил. Било е точно един час преди изгрев. Сигурна ли сте, лейди Кимбърли, че човекът, когото сте чули, е бил Макгрегър? Може би е бил някой от лакеите му, който нарочно е вдигал шум, за да ни събуди и да си помислите, че това е този обесник?

И на този въпрос не можеше да отговори правдиво. Кимбърли обаче се ядоса, защото Лаклан лежеше на пода в безсъзнание, пребит, а беше невинен.

— Сигурна съм в едно нещо — заяви тя с укор. — Не виждам нищо по вас, ваше височество, така че мога да предположа, че шотландецът изобщо не е отвръщал на ударите ни. Мога да предположа, че не се е защитавал, или защото вие сте му домакин, или защото сте херцог Ротстън, или вероятно защото е погълнал повече алкохол, отколкото може да понесе всеки друг мъж, и все още е бил прекалено пиян, за да разбере в какво го обвинявате. А в този случай, и това е много вероятно, той също така не би бил и в състояние да извърши престъплението.

— Или пък е бил толкова пиян, че е решил, че може да му се размине.

Девлин Сейнт Джеймс очевидно не искаше да се вслуша в доводите на разума. Беше си наумил, че Лаклан е виновен, и това си е.

Кимбърли обаче не възнамеряваше да се отказва. Алтернативата беше истината, която би могла да се използва в краен случай, но тя се надяваше, че няма да й се наложи да стига дотам.

— Според мен трябват още доказателства — каза тя. — Предполагам, че моите възражения не могат лекомислено да се подминат. Въпросът трябва да бъде отложен поне докато лорд Макгрегър се свести и напълно изтрезнее, така че да може с ясно съзнание да отговори на въпросите ви.

— Тя е права, Дев — намеси се Меган. — Той наистина не изглеждаше свеж, когато го събуди.

Той гневно изгледа и двете. Определено не беше в настроение да отлага саморазправата.

Най-накрая обаче кимна, макар и с нежелание.

— Много добре, ще изчакам и тогава ще повикам съдията. На вратата му обаче ще поставя стражи. Този път няма да избяга, без да си плати за престъпленията. Заклевам се в това.

Кимбърли облекчено въздъхна. Е, поне беше спечелила малко време на Лаклан. Надяваше се, че той ще може да се защити, без да я замеси в случилото се — тоест ако изобщо можеше да говори, когато дойдеше в съзнание и изтрезнееше. Отоците и подутите от жестоките удари на Девлин устни можеха да доведат до известни затруднения в това отношение.

По дяволите, пак трябваше да играе ролята на милосърдна сестра.